- Автор: Гласове
- 10 Юли 2024
- 2076
- 10
Автор: Майкъл О'Ханлън, thehill.com
Когато лидерите на НАТО се съберат във Вашингтон тази седмица за да отбележат 75-годишнината на алианса, трябва да избягват да говорят за празнуване. Светът е в смут и е необходимо да се съсредоточат усилено върху това да обяснят на разколебаните си избиратели каква всъщност е стратегията им за войната в Украйна.
Сега войната е в застой, но от руска страна има повече динамика на бойното поле, политическата картина в ключови държави и дългосрочните демографски и икономически фактори. При тези обстоятелства няма особен смисъл да продължаваме да повтаряме изтърканата мантра, че ще помагаме на Украйна "толкова дълго, колкото е необходимо". Това не е стратегия.
Не е и по-широкият лозунг на кампанията на президента Байдън "да довършим работата". Байдън и екипът му, независимо дали ще остане в надпреварата, досега са свършили своя дял от работата, но няма никаква яснота накъде сме се запътили сега.
Що се отнася до осигуряването на оцеляването и суверенитета на Украйна, ние трябва да ѝ помагаме толкова дълго, колкото е необходимо. Всъщност лидерите и избирателите на НАТО от двете страни на Атлантическия океан (както и Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия - всички те също са представени на срещата на върха) трябва да се гордеят с това, с което са помогнали на Украйна досега. От решаващо значение е да се попречи на Русия да завладее страната или да открадне по-голямата част от нейната територия и ресурси, когато Владимир Путин започна своето безсъвестно и непровокирано нахлуване преди 29 месеца. В противен случай територията на НАТО можеше да се окаже следващата в полезрението на руския диктатор.
Важно е също така да се отбележи, че, както документирахме с нашия "Индекс за Украйна" в Брукингс, Европа всъщност е направила повече от САЩ, за да помогне на Украйна по отношение на общата икономическа, военна, хуманитарна и бежанска подкрепа. Бившият президент Доналд Тръмп често е казвал обратното, но той греши по този въпрос, макар да е прав, че съюзниците на Америка в НАТО все пак трябва да направят повече, за да осигурят собствената си отбрана като въпрос на справедливо разпределение на тежестта в Алианса.
Но не е толкова очевидно, че сигурността на Запада зависи от това дали Украйна ще си върне 18-те процента от територията си до 2014-а година, която в момента Русия контролира. Със сигурност това, което Русия е направила в Украйна, е трагично, особено ужасните човешки жертви. Но основните американски интереси не включват непременно мястото, на което е прокарана границата на около 1000 мили от първоначалните места, където по време на Студената война бяха установени източните граници на НАТО.
Би било погрешно лидерите на НАТО да се опитват да наложат конкретен резултат на Украйна точно сега. Въпреки че и нашата сигурност е в играта и въпреки че огромният ни колективен принос към отбраната на Украйна би трябвало да ни даде право на глас в стратегиите за прекратяване на войната, твърде рано е да искаме от една суверенна държава и възхитителен приятел да приеме кражбата на почти една пета от собствената си земя от един хищен империалистически съсед.
Някой ден може да се наложи да си запушим носа и да признаем, че голяма част от това, което Русия контролира сега в Източна и Южна Украйна, няма да бъде отвоювано на бойното поле. Но Украйна заслужава още един опит за сериозна контраофанзива. Разбира се, шансовете са неблагоприятни. И друг път съм оценявал, че за да има добри шансове за успех, Украйна ще трябва да изгради маневрени сили от още около 200 000 войници, а има малко признаци, че военните ѝ изграждат такъв потенциал. Но все пак смятам, че украинците заслужават още един шанс; в крайна сметка това е тяхната земя.
Всичко това подсказва контурите на една стратегия, която лидерите на НАТО трябва да започнат да обсъждат поне в общи линии на четири очи и дори публично тази седмица. Засега наистина трябва да предоставим на Украйна почти всичко, което тя може да поиска. Дайте на Украйна остатъка от годината и 2025 г., за да изгради своите способности и да се опита да предприеме голямо контранастъпление. Но не планирайте пълен успех.
Междувременно оставете политиката в САЩ, Франция и другаде да се успокои малко - или поне да изясни посоката си. Започнете да разговаряте с президента Володимир Зеленски за това как може да се модифицира западната помощ. И да, съкратете по някакъв начин помощта през 2025 г., ако следващата му офанзива не успее. В този момент, в зависимост от обстоятелствата, обмислете възможността да се върнете към стратегия, която да помогне на Украйна да защити земята, която държи, както и украинските градове от въздушни и ракетни атаки, като същевременно помогне на страната да се възстанови икономически и да изгради дългосрочната си отбранителна способност.
Има и още един ключов елемент във всичко това - котвата за сигурност на Украйна със Запада. Повечето от тях подкрепят членството на Украйна в НАТО. Но това най-вероятно никога няма да се окаже предмет на преговори с Москва и може би скоро няма да бъде практически осъществимо.
Лиза Хауърд от университета в Джорджтаун и аз предложихме вместо това да се създаде Атлантическо-азиатска общност за сигурност. Тя би включвала САЩ и някои други ключови западни държави, а вероятно и други държави като Индия, както и Украйна (и може би Русия някой ден, но в далечното бъдеще). Наред с други дейности, това партньорство би разгърнало гъста мрежа от военни инструктори в униформи, но неорганизирани в бойни формирования, в онези части на Украйна, които се контролират от Киев, може би още преди края на войната, за да действа като предпазна мрежа срещу бъдещо руско нападение.
Заявеното намерение на членовете на това партньорство ще бъде да се намесят, за да защитят своите инструктори, ако някога бъдат застрашени.
Тази концепция може би е твърде общирна за да бъде предложена публично точно сега, но широките очертания на една по-реалистична стратегия вече не трябва да бъдат табу за обсъждане. Лидерите на НАТО дължат на все по-скептично настроените си избиратели по-добър отговор на известния въпрос на Дейвид Петреъс за Ирак: "Кажи ми как ще свърши това".
Майкъл О'Ханлън е ръководител на катедрата по отбрана и стратегия "Фил Найт" в института "Брукингс" и автор на книгата "Военна история за съвременния стратег: Големите войни на Америка от 1861 г. насам".
Източник: thehill.com
