Тагарев "забрави" за поканите за Богоявление, защото православието е трън в очите на шампионите по евроатлантизъм

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Не е само до непоканените депутати. Също като комунистите и евроатлантиците посягат на православието

Мнозина чуха за скандалния пропуск на Министерство на отбраната да покани народни представители на ритуала по освещаване на бойните знамена по случай Богоявление пред храм-паметника „Св. Александър Невски“. Колцина обаче забелязаха, че церемонията не беше отразена пряко по нито една от телевизиите ни. Нито като цялата, нито с пряко включване за няколко минути. Нито държавната БНТ, нито частните телевизии, нито дори Военният телевизионен канал. За него се предполага, че това е централното събитие във въпросния ден и да го подмине е като журналист да игнорира основната новина в ресора си. 

Това не е случайно и има своето обяснение, а именно, че православието се превръща в трън в очите и на шампионите по евроатлантизъм, които днес управляват държавата ни.

Преди няколко месеца из журналистическите среди плъзна слух, че на колегите във Военния телевизионен канал е забранено да отразяват църковни ритуали. Официалното обяснение беше, че трябва да се центрира темата за войнството и то да получава основна доза внимание, докато църковно-религиозният аспект играе поддържаща роля и трябва да му се отделя внимание като на такава. 

Колко по-централна роля може да се даде на българската войска в един ритуал по освещаване на знамената от това въобще да не се отрази. Мисията изпълнена. В сайта на Военния информационен център има репортаж от водосвета с продължителност 3:42 минути. В тях на изказването на президента и върховен главнокомандващ се отделят осем секунди, на военния министър Тодор Тагарев пет пъти повече, а на началника на отбраната адмирал Евтимов – седем пъти повече. Толкова – едно видео за събитие, което ще се случи чак догодина и то в интернет, без телевизионно излъчване. 

И това не бива да ни изненадва. Само преди четири месеца една от жените, помагащи в катедралния храм „Св. Александър Невски“, беше набедена за руски агент, участвал в активното мероприятие по омаскаряване на високопоставения служител във военното министерство Мустафа Емин. Широката общественост нямаше да научи за съществуването на пенсионерката Неда Диманова, която освен в храм-паметника работи и като медицинска сестра в „Пирогов“ и с куража си постави на място един самозабравил се политик, трудоустроен във военното министерство по неясно какви заслуги. Жената, която сигнализира, че човекът опитва да строява цяла болница, за да получи детето му грижата, която той очаква в сроковете, в които той очаква, беше изкарана руски агент, хванат, или формирал русофилските си възгледи си именно в лоното на православието. 

Към днешна дата всички следи за обвиненията, че е руски агент и твърдения, че спойката е станала в просмуканата с просъветска носталгия, изпълнена с руски агенти Българска православна църква, са заличени от специалистите по онлайн репутация и оптимизация при търсачките. Налице са само статиите в нейна защита. Паметта обаче остава. Също както се помни и напънът на един ръководител от Военния информационен център, звеното, което ръководи ВТК и вестник „Българска армия“, да възмути обществото, че руската агенция РИА Новости има кореспондент в „Пирогов“.

Това, което публиката не видя, или по-точно не чу от неизлъчването на целия ритуал е приветствието на Негово Светейшество патриарх Неофит. В него се казва, че с победа се благословят онези армии, които не извършват агресия, а пазят териториалната цялост на държавите и народите си. От цялото му изказване не открих нищо друго, което би могло да подразни днешните евроатлантици освен имплицитния страх, че такива думи внушават въздържание от експанзионистични мисии.

Разбира се, налице е общата непоносимост на днешните лидери към вярата. Заради съпротивата й спрямо джендър идеологията. Заради позициите спрямо автокефалността на македонската църква, заради отношението на една или друга православна църква спрямо войната в Украйна. Геополитиката стигна до там, че т. нар. „колективен Запад“ заложи на вселенския патриарх като средство за прокарване на по-модерни разбирания и изолиране на влиянието на руската патриаршия. А в държавите, където поместните църкви не са съгласни с линията на вселенския патриарх, те просто трябва да се поставят на мястото им. 

Помнят се въпросите на колеги от умнокрасивите медии защо патриархът стои пред парламентарната банка, когато се конституира ново Народно събрание. Негодуванието срещу богоявленското скачне за кръста не критикува комплексарското скупчване на простотия или общата халтура, която съпровожда мероприятията. Вместо това опитва да представи самото религиозно преживяване като инициация в нещо примитивно (вижте статията на Александър Андреев за „Дойче Веле“ „А те продължават да скачат“).

Фокусирането на масите върху луксозния живот на един или друг владика, заиграването на духовниците с властта и прочее щеше да е оздравително, ако се повдигаше регулярно като възмущение на миряните, но темата набира сили само през юни, когато православната ни църква се изкаже против гей парада. 

Показването на най-лошите страни на православния ни елит не цели неговото реформиране, а цялостно компрометиране и подкопаване на доверието в църквата като институция, което не трябва да ни изненадва. Когато на обществото трябва да му се наложи нещо чуждо, усилието неминуемо минава през отхвърляне на традициите и техните носители. 

Кенсъл културата, зародила се в САЩ, променила отношението към президента Удроу Уилсън, конфедеративния генерал Лий, автори и артисти, се просмука и в България. У нас политици, които не могат да предложат нито едно практично решение за подобряване на живота на хората, се крият зад измислени международни признания и посочването на врагове, където ги няма. Вече може би имаме нова Конституция, поне ако КС не я спре. Паметникът на Съветската армия, наричан МОЧА го няма. Някаква качествена промяна произлезе ли за животите ни. Тези, които подобно на премиера Денков, чиито сърца се свивали като видят руския автоматчик, гледащ към Софийския университет, ще започнат ли сега интелектуален, морален, или предприемачески полет? Или ще се оправдават, че не се постигна целият план максимум – Трети март да бъде сменен като национален празник с 24 май. 

Зад тези културни войни обаче стои опитът на хора, чието его опира в небесата да поставят себе си в центъра на институциите, които ръководят. 

Обграждайки се с калинки, военният министър Тагарев превръща ръководеното от него ведомство в бащиния. Вместо да потърси някой зрял разузнавач, опитен полеви командир с последващи специализации в западни военни академии (всички, които сме служили този век, познаваме поне по няколко такива достойни офицери от поделенията ни), Тагарев си назначи за съветник човек, който все още не е завършил магистратурата си по национална сигурност, нямащ никакъв опит във военната сфера и който показа, че замаян от властта, лесно може да загуби равновесие. 

В такова море от посредственост, министърът се превръща в единствен генератор на идеи за развитието на армията, определящ кой е враг и как да постъпваме спрямо него. Закупуването на морално остарели бойни машини за пехотата, което се финализира под негово ръководство, е показателно що за модернизация предстои във въоръжените ни сили. 

Крещящо се натрапва споменът как през 2003 година, когато за първи път се заговори за модернизация на въоръжените сили, не друг, а именно „Капитал“ ни образоваха какво представляват програмите за индустриално сътрудничество и офсет. При тях доставчикът, получавайки много пари за производство на самолетите или корабите, или транспортните машини на пехотата открива фабрика за компоненти, или възлага на местен производител доставката на части, като по този начин поне 20% от цената на сделката се инвестират в българската икономика. 

Днес освен моралната амортизация на новите машини още преди да сме ги получили, няма да има и офсет. Тагарев обаче се крие зад мантрата, че за първи път в най-новата ни история сухопътните войски са пред толкова голяма доставка и не позволява дума да се отвори за това колко по-добра сделка можеше да се постигне. 

Точно в тази среда, един чиновник пропуска да покани народните представители на ритуала по освещаването на знамената. Ако сам по себе си този гаф не беше симптом за нещо по-голямо, можеше да мине като пореден пример за насърчаваната посредственост във военното министерство и само толкова. Гафът обаче обслужва кампанията по създаване на димна завеса и прикриването на далеч по-дълбоки и по-сериозни проблеми в системата на отбраната, за които рядко се обелва дума.