Суперсила: Версия 2.0

<p>След края на Студената война Вашингтон се опита&nbsp; да решава новите предизвикателства, запазвайки стария си потенциал. Това се оказа възможно, но скъпо решение. Обемът на военните разходи достигна показатели, които поставиха под съмнение функционирането на бюджетната структура в страната. Прогресиращото нарастване на американския държавен&nbsp; дълг все още не подкопава вярата на останалия свят в долара, но ако този процес не бъде прекратен, това неминуемо ще се случи. В момента американската икономика може да се оприличи на живо тяло, чиято телесна температура постоянно се покачва и въпреки запазването на нормалното функциониране на жизнените процеси, ясно е, че това не може да продължава вечно. Колапсът може да настъпи мигновено.</p> <p>Но едва ли само стремежът за бюджетни икономии е подтикнал Обама да предложи новата военна стратегия. В продължение на последните 20 години САЩ получиха баснословни дивиденти от победата си в Студената война. Геополитическата им &bdquo;плячка&rdquo; бе в такива размери, че се оказа не толкова ненужна, колкото подвеждаща. Факт е, че продуктите на американското лидерство от типа на разширяването на&nbsp; НАТО или създаването на мрежа от&nbsp; тесни военнополитически&nbsp; контакти с редица държави по същество не допринасят за утвърждаването на това лидерство. Европейските страни демонстрираха неспособност да бъдат пълноценни партньори в Ирак и Афганистан поради липсата на политически консенсус в техните общества и поради нежеланието на правителствата им да влагат средства в отбранителните дейности съобразно разбиранията на Пентагона. Нововъзникналите двустранни партньорства също се превърнаха в елемент на разочарование за Вашингтон. Нека само си припомним как Германия и Турция дезавуираха американските апели за сътрудничество по време на втората война в залива, а Грузия се опита да предизвика американско-руски сблъсък по време на войната в Южна Осетия. Наред с това, невъзможността да се установят трайни демократични практики в много съюзнически държави кара Вашингтон да изглежда партньор на авторитарни и (или) крайно корумпирани режими. Освен че е компрометиращо, подобно сътрудничество е крайно нестабилно и конюнктурно. Само да си спомним къде беше убежището на Осама бин Ладен и как внезапно се срутиха приятелските режими в Египет и Тунис.</p> <p>По време на управлението на Буш Съединените щати неофициално декларираха готовността да носят сами бремето на своето лидерство. Републиканците смятаха, че страната им е в състояние и трябва да моделира процесите на цялостното световно развитие и да се намесва там, където те се отклоняват от американските предписания. Една крайно амбициозна задача, за чието осъществяване обаче не бяха избрани верните пътища. Композицията от вътрешна политика, дипломация и военни усилия навън, която изгради администрацията на Буш, неизбежно разкри обхвата на американския геополитически и военноикономически потенциал. Той доби реални очертания и престана да бъде чувстван като призрачна заплаха за всеки американски враг.</p> <p>Затъването в Ирак и Афганистан лиши суперсилата от възможността да се намесват енергично в останалите конфликтни точки по света. Разбира се, те участваха във въздушните удари в Либия, но отказаха да се ангажират трайно с процесите в тази страна. Липсата на категорични позитивни резултати от осъществяваните военни интервенции неизбежно породиха рефлекс на отдръпване от участие в решаването на острите глобални проблеми. Обективният анализ показа, че увеличаването на финансирането на&nbsp; външнополитическите приоритети води до загуба на влияние &ndash; показател, че подходът на САЩ към света става все по-неефективен.</p> <p>При това предизвикателствата, пред които се изправя световният лидер, се увеличават главоломно. Европа е изправена пред опасността да се удави в дългова и социална безизходица, Русия прокарва имперски процеси на интеграция в Средна Азия, Китай започва тихо да очертава свои граници на влияние, Северна Африка и Близкият изток изпадат в областта на политическата неопределеност, Латинска Америка започва процес на еманципиране от Вашингтон и т.н., и т.н. Едновременно с това самите предизвикателства имат толкова различни характеристики, че не могат да бъдат решавани с унифициран инструментариум. САЩ са принудени да изграждат въоръжени сили, които трябва да имат готовност да се противопоставят на милионни армии от типа на китайската, руската или севернокорейската, да могат да водят ефективни антипартизански действия, подобно на тези в Афганистан, и да могат да неутрализират регионални амбиции за лидерство, както е случаят с Иран. И въпреки че американските разходи за изследвания в областта на отбраната достигат до 50% от консолидираните военни бюджети на Русия и Китай, взети заедно, те едва ли ще бъдат в състояние да създадат потенциал за неутрализиране на всяко една ново нападателно оръжие.</p> <p>Въпреки че мнозина републиканци обвиниха Белия дом за обявената инициатива, така и не бе издигната нейна алтернатива. Не се каза ясно дали Америка трябва да инвестира колосални суми, за да може да прави всичко, навсякъде сама и откъде могат да се намерят тези средства.</p> <p>Или да се продължи досегашната политика, където битува илюзията, че страната може да се намесва във всяка точка по света, разполагайки с предани партньори. Пред тези две постановки, в доктрината на Обама са разположени много повече рационалност и ефективност.</p> <p>Тя предполага диференциране на разбирането за световно лидерство, което трябва да се явява не като блян за безпределно господство, а като контрол върху ключови военни, комуникационни и географски области. В така зададените параметри, за САЩ става несравнимо по-лесно да акумулират и разпределят необходимите ресурси за поддържането на своя статус.</p> <p>Ако Джордж Буш бе принуден да създава коалиции на желаещите под действието на безизходица и интуиция, то днешният президент се опитва да използва подобни формирования, като им задава много по-трайни и конкретни цели .</p> <p>Така от Германия и Франция няма да се изисква да участват в близкоизточни кампании, но с тях ще се партнира в изграждането на европейска противоракетна програма, която по същество ще бъде изнесен ешелон на американската ПРО. От друга страна, проблемите с възпирането на Иран ще бъдат решавани във взаимодействие с петролните монархии от Персийския залив, които същевременно ще бъдат пазар за американската оръжейна индустрия и кризисен заместител на китайските кредити. Там, където жизнените американски интереси не са заплашени и липсват партньори за възпиране на регионалните сили, противодействието ще бъде минимално. Вашингтон едва ли може да възпре инспирираните от Путин интеграционни процеси на територията на бившия Съветски съюз и това, което ще се опита да стори, е да ги лиши от международна легитимация и да пречи на изграждането на вътрешнополитически консенсуси относно тези начинания. След като не може да контролира или възпира процесите в отделните региони, разграничавайки зони на съпротива и зони на дезинтересиране, САЩ могат да насочват в определена посока развитието на своите конкуренти. А защо не и да ги доведат до задънена улица.</p> <p>Това, което се откроява по-релефно в програмата на Обама за укрепване на световното лидерство на Америка, е ясното дефиниране на китайската заплаха. Дори само икономическото развитие на азиатския дракон, взето само по себе си, се разглежда като потенциална заплаха за Съединените щати. Акцентирано е и върху опитите на Пекин да търси асиметрични подходи за неутрализиране на американската военна мощ. Очевидно американската и международната общественост се подготвят за очертаващото се противопоставяне между двете най-силни икономики, а може би и най-силни военни механизми.</p> <p>Доколкото ядреният потенциал на Русия може да служи за преграда на китайските домогвания на север, а на изток Южна Корея и Япония също притежават значим военен ресурс, Вашингтон се опитва да затвори и югоизточното направление за китайска експанзия. Обама обяви, че ще разположи морски пехотинци в Австралия и ще увеличи военноморското присъствие в Сингапур. Ще се търси и сътрудничеството на Индия и Филипините, а защо не и на Виетнам. Доколкото най-бързо развиващата се икономика е силно зависима от вноса на петрол по море, то липсата на сигурност по отношение на доставките ще бъде водещ фактор в китайската външна политика. И начин да се влияе върху последната.</p> <p>Доколкото постоянно натрапваното усещане за залеза на Америка е повече в областта на предсказанията, отколкото на констатациите, Съединените щати могат да решат да покажат отново своята мощ. Така, както го направиха през 1991 г. по време на Войната в залива. Конфронтацията с Иран може да доведе до военен сблъсък, който не само ще позволи да се неутрализира една външнополитическа опасност, но и да се демонстрират военнотехнологически похвати от ново поколение. Програмата за бърз глобален удар ще бъде може би сърцевината на подобно начинание. Всичко това може да препотвърди ролята на единствената суперсила и да окарикатури претенциите на други страни да оспорват световното ѝ лидерство.</p> <p>Подетия курс от Обама е прибързано да бъде определян като отстъпление. Той засега представлява препозициониране, вследствие на един много по-прагматичен подход&nbsp; за прочит на границите на американските интереси. Да се направлява глобалното развитие съвсем не означава да се направляват всички планетарни процеси. Просто трябва да се установи контрол върху ключовите. Това е истинското предизвикателство пред Америка- да определи правилно кои са те.</p>