Страшно се разгоряват всякакви страсти у обитателите на днешните български земи, като стане дума за паметници, на живот и смърт е битката. И с право, понеже паметниците са не просто скулптури и скъпи каменни блокове, а нашата овеществена памет. Битката е всъщност за това, което ще остане след нас в бъдното.
<p>Сега за паметника „1300 години България” се води епично сражение, което май е с предизвестен край, столичният началник на културата днес даде това да се разбере – паметникът бил вече разрушен, нямало решение още, но пък общината имала готовност да възстанови напълно войнишкия паметник. Всъщност разрушена е само облицовката, понеже бе свалена съвсем съзнателно, а четвърт век всички видове власти единствено рушаха паметника с бездействието си. Тъй че каквото е разрушено, то е дело на общината и на Министерството на културата, уродливостта на останалото от паметника „1300 години България” е тяхно дело и няма да е възможно да се скрие това. Единствено безсрамното бездействие на културните началници доведе до днешното състояние на паметника и като че ли ще е редно от това да се заинтересуват правораздавателните органи, та възстановяването на каквото и да е винаги е хилядократно по-скъпо от поддържането му, значи става дума за безстопанственост и някой трябва да си плати за нея.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41527_cgWbP2V1rpoUAHVqBiCG7JqN1iGog5.jpg" /></p>
<p><strong><em>Паметникът „1300 години България” малко след откриването му през 1981 г., осветен с нарочни прожектори</em></strong></p>
<p> </p>
<p>И добре познат, и изстрадан е даже тоя паметник, кресливите му хулители не млъкват от четвърт век, а заглушаващите им всеки разумен довод крясъци днес изглеждат повече от всякога организирани от някой заинтересован. Ще речете, че нещо болнаво, нещо извратено има в тия истерични писъци, и ще бъдете прави, не паметникът занимава хулителите, те нито го разбират, нито ги интересува дали е красив или грозен, само желанието да изтрият всяка следа от втората половина на миналия век ги крепи, омразата им дава и сили, и глас, и смисъл за живот. Никак не ги стряска, че искат да катурнат символа на цялата ни 13-вековна история, за тях България е нищо, важното е да се трие паметта за това, което не харесват.</p>
<p>Никак не искам да стряскам нарочно тия люде, но никой никога, за добро или зло, не е успявал да изтрие паметта за толкова дълго време, за събитие или за някоя историческа подробност – това става, но за половин век никак няма да е възможно. Та напразни са крясъците и реваншистките напъни, съществуват безброй начини, особено пък днес, за съхраняване на паметта, изтриването й отдавна е непосилно.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41527_q1ycCxPal6R6eMbkqwLhTJ3cyYLrT5.jpg" /></p>
<p><strong><em>В структурата на паметника „1300 години България” главен символ е спиралата – олицетворението на възходящата повторяемост в историята, на тази снимка тя личи най-добре. Съвсем видно е горе и бронзовото крило на богинята на победата Нике, както и изначално лошата облицовка на цялата композиция.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Знам, че е излишно да бъдат привеждани доводи на хулителите на паметници, колкото и да са смислени, те няма да стигнат до помътнените им от злоба умове. Но пък и да се замълчи не е редно, всеки, който поиска, може да разбере същността на проблема, макар тук да се налага краткост.</p>
<p>Напълно сигурно е, че паметникът „1300 години България” трябва да бъде съхранен, само възстановяването на облицовката му е нужна. Вероятно авторът на паметника Валентин Старчев би могъл да използва случая и да внесе някои неголеми промени, за да е по-видим основният символ в композицията – спиралата на историческото ни развитие. Това всъщност е и най-евтиният, и най-справедливият начин за излизане от уродливата днешна действителност около паметника. При видимата чиновническа наглост и обикновено бездарие на столичните културни властници всъщност именно авторът на паметника е последната надежда той да бъде съхранен, никой не е отменял авторското право у нас и със сигурност ще се намерят люде, които да помогнат на автора да отстои правото си.</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41527_jBEZ5M7ns9yaqa2gms5Jm17s6j15cb.jpg" /></p>
<p><strong><em>Силно въздействащ при построяването му през 1934 г., днес войнишкият паметник би бил не на място в пространството около НДК.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Налага се нарочно и категорично да подчертая, че паметника на загиналите за България във войните намирам за наистина великолепен, неговото възстановяване ще е от изключително значение днес – като нямаме вече войска, поне споменът за нея и за саможертвата на българския воин да останат живи вовеки. Изключително въздействащ е този паметник при откриването му през 1934 г., макар и изграден пестеливо, същински пантеон е на загиналите за България.</p>
<p>Построяването на Националния дворец на културата обаче безвъзвратно унищожи архитектурната и смисловата среда на войнишкия паметник, който до англо-американските бомбардировки над София през 1944 г. заема част от пространството на днешната градина около конгресния център. Националният дворец на културата и околното му пространство са замислени като своеобразен апотеоз на днешна и бъдеща България, след като са премахнати и старите казарми, тук вече не е мястото на един некропол, същински или наподобен, сега градината около НДК трябва да е единствено място за жизнерадост, с ясен намек за светлото бъдеще на страната ни.</p>
<p>И още, ако днес бъде възстановен войнишкият паметник, който е значителен по площ, то той би закрил НДК, би дискредитирал изцяло градината около двореца, би затормозил смислово възприемането на пространството, потапяйки го в идейна каша. Войнишкият паметник трябва да бъде възстановен задължително, но другаде, новият парк „Възраждане” в началото на ул. „Оборище” би бил прекрасно място, достатъчно по площ за възприемането на такъв обширен паметник като войнишкия, трябва само да бъде направено достатъчно място там за него. Ако бъде изграден в подножието на височината, на която е и скромният Руски паметник, и бившите казарми до днешния хотел „Шипка”, то той би подлагал на изключително въздействие всички, идващи към центъра по „Опълченска”. Величавата гледка би смразявала кръвта на софиянци.</p>
<p>А и да не е в парка „Възраждане” възстановеният войнишки паметник, днешна София изобилства от иначе прекрасни средищни места, днес смрадливи и запуснати, които плачат за загрижената ръка на някой общинар възрожденец, със сигурност паметникът би стоял въздействащо на много от тях. Нужно ще е само малко талант и искрена добронамереност, нищо повече.</p>