- 20 Март 2024
- 2510
- 16
Автор: Евгени Генов
Бях решил да пиша материал на друга тема. Но, признавам си, вестта за смъртта на ген. Ангел Марин ме разтресе. Защото си отиде от този свят близък приятел. Мига, в който прочетох новината, изпаднах в шок. Не вярвах и първоначално не можех да го осмисля. Стоях няколко секунди вцепенен. България загуби голям българин. Един голям Човек. Един голям Генерал. Един достоен вицепрезидент. Ако беше се родил в други времена, името му щеше да се родее с онези наши военни пълководци, изковали славните победи на войската ни през Балканските войни, през Първата и Втората световна войни. Но той живя в друго време, в нашето, в което също се изисква мъжество и смелост. Да казваш и отстояваш истината. Ако имахме повече генерали като него, сега Българската армия можеше да е друга. Ангел Марин командваше „бога на войната“- Ракетните войски и артилерия, когато ги имахме. В момента е пародия. И като че ли в самата му осанка имаше нещо гордо, възвишено и сякаш божествено. Той разговаряше с подчинените си, независимо дали е войник, сержант или офицер, като равен с равен. Не се гордееше,а се възприемаше като един от всички. Имаше собствено мнение, отстояваше го и не робуваше на началници.
През 90-тегодини, когато произнесе сакралната фраза „Командата бегом към НАТО е вредна за Българската армия“, тогавашният президент Петър Стоянов (с неуважение го споменавам), го уволни дисциплинарно. Естествено по политически причини. Изхвърли го директно на улицата, като го лиши от 20-те заплати, които му се полагаха по закон. Защото бил срещу Алианса. И евроатлантическите ценности. Тогава, когато генералът бе принуден да се сбогува с подчинените си, видях сълзи в очите им. Защото разбраха, че си отива един истински мъжкар. Истински пич, което е най-ласкавата, нелустросана и справедлива оценка в суровия професионален свят на мъжете, призвани да бранят Отечеството, щом се наложи.
А думите на генерала бяха възприети от Петър Стоянов буквално, но не беше така. Първият артилерист и ракетчик на армията просто искаше да каже, че не бива изкуствено да се пришпорва желанието ни да станем член на пакта и че това ще се случи, когато действително сме готови за този акт, особено що се отнася до армията.
Спомням си, след като се уволних като военен журналист, започнах работа във в. „Стандарт“. Беше една неделя- в навечерието на президентски избори, а аз дежурен в отдел вътрешна информация. Някаква агенция пусна съобщение, че врачка от Плевен пророкувала, че двойката Първанов-Марин печели изборите. Звъннах на генерала да го зарадвам. Уговорихме се да се видим в близка сладкарница на ул.“Черковна“. Дойде, облечен с обикновено яке, дори леко протъркано. Поговорихме си и той се пошегува: „Ако врачката е познала, все ще намеря някой лев да се почерпим в сладкарница да пием по боза“. Марин имаше страхотно, великолепно, почти аристократично чувство за хумор.
Той боготвореше журналистите, професията им. Като вицепрезидент казваше за медиите, лично съм го чувал: „Вашият труд е безценен, вие сте корективът на нас, политиците. Без вас, каквото и да си говорим, наистина няма да има демокрация. За всяка несправедливост в обществото хората гледат и се оповават на журналистите.“
През 2015г. още работех във в. „Преса“. През лятото го закриха. Въпреки, че под ръководството на Тошо Тошев (бог да го прости ) и Валерия Велева за 3,5г. вестникът стана номер едно сред ежедневниците в България, но това е друга тема. Тогава „Преса“ мина по тираж и „Труд“, и „24 часа“. Събирахме си багажа, редакцията ни бе на последния етаж на ЦУМ. Долу ни чакаха коли, за да се изнесем. В последния брой предишния ден оповестихме, че повече няма да излизаме. Започнаха да звънят от цяла България да ни питат защо? В репортерския отдел бе нещо като щаб на революцията. Телефоните прегряха. Слушалките вдигаше колежката Галя Димова.Тя плачеше. По едно време дойде при мен и ме помоли: „Не издържам повече, не мога, сърцето ми ще се пръсне от мъка. Отговаряй ти!“ Съгласих се, но и аз трудно издържах. По някое време към обед звъннаха учителки от Смолян с въпрос, защо вестникът спира да излиза? Какво отговорих, не помня. Но следващото обаждане бе знаково. Вдигнах слушалката и чух гласа на Ангел Марин. Той, бившият вицепрезидент и генерал, бившият командващ Ракетните войски и артилерия на Българската армия се молеше: „Евгени, не спирайте вестника, прекрасен е, чудесен е. Денят ми започва с него. Събрал съм малко пари. Имам около 10 000 лв., ще ви ги даря всичките, само ви моля, не го закривайте.“ Сякаш буца заседна в гърлото ми, набрах сили и му отговорих: „Всичко е решено, господин генерал! Няма смисъл.“
Е, лек и светъл небесен път, генерале! Там горе, твоите достойни воини очакват своя достоен командир!
