- Автор: Дарина Григорова
- 06 Юни 2023
- 3096
- 8
Автор: Дарина Григорова Следвайте "Гласове" в Телеграм
Руско-турският баланс в постсъветска Украйна демонстрира равновесие във военно-стратегическия и постоянство в прагматичния подход. Основните линии на съприкосновение на руско-турските интереси, засягащи и Украйна, са в няколко направления.
Съветското наследство
След разпадането на Варшавския договор и на СССР, а след тях и на Югославия, турската държава драстично увеличава регионалната си тежест и активност на постсъветското и на постюгославското пространство. Политиката на Анкара спрямо Русия и Украйна от началото на 90-те е синхронна и прагматична във всички сфери, като с Москва преобладават икономическите отношения, а с Киев военно-техническите. Особен обект на турски интерес е съветското наследство в Украйна в областта на образованието – предимно техническото, и на атомната енергетика, където украинският интелектуален потенциал е силен.
Равновесието на силите в Черно море
От разпадането на СССР (1991) до руското присъединяване на Крим (2014) Турция реализира ролята на водещата държава в Черноморския регион. Турция използва отношенията си с Украйна преди всичко за сдържане на руското влияние в Черно море. След майдана, през януари 2014 г. в турския вестник “Хюриет” се обсъжда темата “Ако Украйна се разпадне, Турция ще получи право над Крим”.
Русия обаче се завръща в Крим през март 2014 г., с което превръща военно-стратегическото си засилване в необратим факт. С Крим Русия започва и преодоляването на проблема с крайбрежната си ивица (в Черно и Азовско море), съкратена значително след 1991 г. След началото на СВО руската крайбрежна ивица продължава да расте.
Турция се опитва да компенсира оформянето на руския черноморски полюс с “национализацията” на Проливите. Под “национализация” – макар и символична, но показателна като тенденция, имам предвид промяната на турския понятиен апарат. След 1982 г. част от Босфора става територия на пристанище Истанбул, а от средата на 1993 г. историческите названия “Босфор” и “Дарданели” са заменени с “Истанбулско пристанище” и “Чанаккале”, а Проливите вместо “Черноморски” стават “Турски проливи”, т.е. неутралната географска категория придобива национален статус.
Проливите са турският полюс на Черно море и с руския Крим след 2014 г. се оформя руско-турският черноморски паритет, който е предпочитаният и от двете страни баланс. Това би могло да обясни и защо Турция няма особен интерес от засилване на позициите на НАТО в Черноморския регион. Крим остава част от инфраструктурата на турската историческа памет, а оттук и имагинерна цел, “Кримска платформа”. През 2018 г. министърът на външните работи Чавушоглу заявява, че “Крим и кримските татари са общо дело на Турция и Украйна”.
Ролята на посредник
Глобалната цел на Турция е да бъде посредник между Русия и Запада. Локалните конфликти показват, че налице е споделено руско-турско посредничество: в Сирия с Астанинския формат от 2017; в Либия с руско-турските консултации и съвместната работна група от 2020 г.; в Украйна след началото на СВО от 2022 г. с т.нар. зърнена сделка, или по-скоро зърнен коридор. В Нагорни Карабах Турция още от 90-те години на ХХ век е посредник на Азербайджан в конфликта с Армения.
Турската автономия на подчертан военен неутралитет в рамките на НАТО не изглежда да е инцидентно, а по-скоро постоянно явление в турската геополитика. Това обстоятелство допринася за сравнителната стабилност и предсказуемост на сегашните руско-турски отношения.
Така например през 2003 г. Ердоган не дава съгласие американците да преминат през през турската територия, за да действат срещу Ирак. По време на грузино-осетино-руският конфликт през 2008 г. Турция не допуска големи американски военни кораби /ескадрата на САЩ/ през Проливите. След 24 февруари 2022 г. Турция пак затваря Проливите за чужди военни кораби.
Има и изключения по време на инцидента от 24 ноември 2015 г., когато турският изтребител сваля руски бомбардировач над Сирия и Ердоган не се извинява веднага, а се обръща към НАТО за подкрепа. Русия тутакси отговаря с руски санкции, които се отразяват на турската икономика със загуби от 10 млрд. долара. Турският опит от руските санкции прави Ердоган предпазлив, особено след предотварения с руска помощ опит за преврат срещу него през 2016 г. Но дори и в най-изострените си отношения Русия и Турция не прекъсват търговията с нефт и газ, нито спират проекта за атомна електроцентрала Акую, който вече е факт.
Политиката на осребрения неутралитет, завоювана турска позиция
Турция поне засега не се присъединява към икономическите санкции срещу Русия, не само защото Ердоган не е склонен към суицидална икономическа политика, но и защото Турция няма полза от предизвикана икономическа криза в Русия. През август 1998 г., когато се усеща най-силният финансов трус в Руската федерация, Москва по необходимост намалява драстично турския износ за руския пазар, от което страдат турската промишленост и търговия, а Истанбул е лишен от един от основните си източници на валута – Русия. Турция може да си позволи да продава оръжие на Киев и едновременно с това да търгува с Москва. Русия на свой ред може да си позволи да продаде С-300 на гръцката част на Кипър, както и да доставя С-400 на Турция.
Личностният фактор
Личностният фактор не може да бъде определящ за националните интереси, но може да бъде силен катализатор, както е в отношенията Путин-Ердоган. Връзката Ердоган-Зеленски, обратното, не се базира на никакви допирни точки, дори ако се абстрахираме от проблематичния суверенитет на украинския президент.
Русия и Турция притежават цивилизационни проекти и имперски мащаби, докато Украйна е “периферна зона”. Украйна по силата на историческия си опит се стреми да е част от “външен проект”, а не самата тя да е притегателен център.
Към фактора Путин-Ердоган има значение и промяната на турската политика в Чечения. Вероятно кавказкият произход на Ердоган го кара да заяви “Чечения не е наш проблем” и да се откаже от турската намеса в Северен Кавказ в Руската федерация. През 90-е години на ХХ век турската политика е в подкрепа на чеченските сепаратисти, стимулира се и антируската активност на чеченската диаспора в Турция.
Ахилесови пети за двете държави са кюрдският фактор за Турция –турските кюрди в по-голяма степен, сирийските кюрди в по-малка, и татарският фактор за Русия – кримските татари в по-голяма степен, казанските татари в по-малка.
Русия не е СССР-2
Когато Москва се намесва в сирийската война през 2015 г., сред сирийците се наблюдават “повишени очаквания” по отношение на Русия, която според представите им за нея трябва да бъде щедра и всеотдайна както СССР в мащабите на военната и на икономическата помощ, и да върне под управлението на правителството на Асад цялата територия. Руската федерация обаче не е СССР-2. За да запази влияние в даден регион, Русия не харчи неограничени средства за сметка на вътрешната си икономика, както е правил навремето СССР, стига й частично участие и частично освобождаване/контролиране на територии – рационален и прагматичен подход.
Русия освобождава част от Сирия. С военната база в Латакия Русия се превръща по същество в средиземноморска сила, статут, за който се бори от XIX век. Русия запазва светската власт на Асад, но за Идлиб се споразумява с Турция през пролетта на 2020 г.
Русия гарантира автономията на част от Карабах (След 44-дневната война в Нагорни Карабах от 2020 г. Русия създава втора военна база в Сюникска област на Армения, след Гюмри, с което “отрязва сухопътната връзка между Турция и тюркоезичните републики”).
Ако следваме посочената по-горе логика, може да се предположи, че в рамките на своята СВО Русия ще освободи/контролира значителна, но част от Украйна…
Тактическо сближаване на стратегически съперници
Едва ли има регион или сфера, в която Русия и Турция да не си съперничат (Черно море, Южен Кавказ, Балканите, Средна Азия, а напоследък и Африка). Още от средата на 90-те години на ХХ век някои турски политици определят Русия като “потенциална заплаха за сигурността на Турция”. Не е случайно, че в момента на най-топлите си взаимоотношения с Русия, през октомври 2010 г. Анкара актуализира концепцията за национална сигурност (от 2005 г.) и за първи път след 1991 г. официално разглежда Русия като “потенциален противник”.
Въпреки стратегическата несъвместимост на руско-турските интереси, тактическото партньорство между Путин и Ердоган е в състояние да запази турския неутралитет, при евентуално разширяване на конфликта в Украйна.
