"Промяната" и ДБ вървят към маргинализация

Следвайте "Гласове" в Телеграм

Способността да потиснеш егото си е едно от най-важните умения по пътя на израстването. Залегнала е в редица религии и философски течения, но ако ни трябва пример как липсата й може да се окаже вредна, достатъчно е да погледнем българския политически живот. След като през 2021 година новосформираната партия на Слави Трифонов – „Има такъв народ“ спечели изборите, се взе твърде насериозно или напротив, осъзна че не е готова за шанса, който й се удаде, и предпочете да се крие зад фасадата на ексклузивността и уникалността, обричайки преговорите за съставяне на правителство на провал и залагайки си съдба на всеки следващ вот да губи повече и повече подкрепа.

По същия път минаха и „Демократична България“ без чиято претенция за святост, предизвикала изборите от есента на 2021г., нямаше да се открие ниша за създаване на още една градска партия с префърцунено самоусещане за ексклузивност и елитарност като „Продължаваме промяната“. Наказанието на ДБ беше да загубят 18 депутатски места, падайки от 34 на 16 в 47-то Народно събрание. После, благодарение на некомпетентността на Кирил Петков и Асен Василев, предизвикала падането им от власт през лятото на 2022 година ДБ взеха лек реванш, скачайки от 16 на 20 народни представители, но в 48-то Народно събрание и двете партии не впечатлиха с нищо, освен със слепите си проевропейски декларации и твърдения, че са единствените некорумпирани. Честито, в Новото събрание ще имат най-слабия общ резултат, откакто и двете партии си делят социума на активното градско население.

Ако има някакво смислено обяснение, отвъд скудоумната упоритост с един и същи подход да постигат различни резултати, ще съм благодарен на всеки, който го сподели. Преди това да стане, можем да си обясним нежеланието им да участват във властта, а евентуално и да спънат съставянето на правителство в 49-то Народно събрание единствено като бягство от отговорност.

За първи път от 2020 година България е изправена пред икономическа криза. За първи път от 2008 година България е изправена и пред финансова криза. За първи път от 1938 година България е изправена пред ново раздаване на картите между така наречените велики сили. Тогава бяха необходими седем години от разбъркването на картите до конференцията в Ялта, когато всяка от великите сили отстъпи по някоя ненужна карта, взимайки друга, на които държи и очертаха следвоенния свят.

И сега, както и тогава, България е с многопартийна система в насипно състояние. За радост, вместо невръстен монарх, чиито регенти не притежават възможностите на починалия Борис  Трети, днес поне президентът си дава сметка какъв е характерът на протичащите в международните отношения процеси. Ако някой го обвинява, че е узурпирал властта, при поведението на ПП и ДБ ще бъде повече от нелепо, но има и друга истина. Тя сочи, че няма държавник с визия и стремеж да запише името си в историята, който да вижда, че обстоятелствата му позволяват да консолидира власт  и да навигира държавата си в подобни времена и да реши да пасува. Ако Кирил Петков като бизнесмен смята, че властта може след катаклизъм да му се предостави на тепсия, то летецът, военният и държавникът Радев няма как да види във възможност с тактически ход да придобие стратегическо преимущество и да пасува.

Харесва ни или не, Румен Радев запълва вакуум, който политиците сами създават. Ако се стигне до още едни предсрочни избори през тази година, ще има сериозна вероятност да се окаже, че Радев е лицето символ на държавното ни управление, докато трае войната в Украйна и ако страната ни се размине с катастрофа, не партиите, а той ще бъде политикът с историческа заслуга за опазване на малкото останало от държавността в България.

Обратно – партии с претенцията за системност и елитарност, ще се окаже че през цялото време са се държали за палците на краката и ще бъдат наказани. Защото винаги, когато се стига до избори партиите се съдят по непосредствените си заслуги, а за тях ще е ясно, че само са възпрепятствали парламентарната дейност и приемането на толкова необходимите закони, с които адекватно да се посрещнат външните икономически и военни опасности.

Аналозите в това отношение не са малко. Когато една нация е изправена пред изпитания и предизвикателства, държавниците запретват ръце. Чърчил повежда Англия в навечерието на втората световна война и плаща за победата, която извоюва, с изборна загуба. След това обаче отново получава властта. В България преди 26 години Иван Костов също получи възможност да управлява, когато България беше икономически поставена на колене и макар да загуби изборите спечели признание за реформите, които направи. И кой знае, ако не бе избрал стратегия да се прави на мъдрия отшелник, и да се крие зад някоя ракета носител, каквато беше ГЕРБ през 2009 година, а беше отстоявал вижданията си публично и смело, може би пак щеше да се докосне директно до управлението.

Без заслугите на Иван Костов, но при довчерашните си закани да изчегъртат един, или да изхвърлят друг от политиката, или да поставят трети в затвора, „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ могат да получат само подигравки. Христо Иванов сякаш си взе поука, когато реши да предизвика Делян Пеевски във Велико Търново и беше меко казано унижен, но помъдряването остана само на думи. Не са далеч времената, когато Кирил Петков и Асен Василев също ще усетят какво е хората да ги оставят, защото гласовете не се дават за да стоиш в ъгъла и да гледаш претенциозно. Дават ти се да работиш.

Хората, минали през войската, било то като войници, или кадрови състав, знаят, че докато началството не им намери работа могат да сторят малко. Да почистят оръжието, да направят оборка, и после сядат и пушат цигара. ПП и ДБ правят точно обратното. Има толкова много работа за вършене. Дор няма спор и как трябва да се свърши. Но те избират да седнат и да пушат цигара, защото не са съгласни кой ще я свърши. Това няма как да остане ненаказано.