- Автор: Гласове
- 04 Фев 2025
- 2208
- 45
Автор: Искра Баева, Фейсбук
След като на 1 февруари отбелязахме жертвите на комунизма искам да попитам: А кога отбелязваме жертвите на репресиите преди 1944 г.?
В годините на прехода се утвърди традицията на 1 февруари да се отбелязва паметта за жертвите на комунизма (каквото и да се разбира под това понятие). През 2011 г. това отбелязване доби официален статут с решението на първото правителство на Бойко Борисов по предложение на бившите президенти д-р Желю Желев и Петър Стоянов. В мотивите за това е записано: „Денят на национална памет ще почита жертвите, но също така ще ни дава опорна точка за по-вярно разбиране на събитията от близкото минало, без което е невъзможно да вървим напред като свободна, демократична и достойна европейска страна“.
Поводът е, че на този ден – 1 февруари 1945 г., са изпълнени смъртните присъди на Първи и Втори състав от Народния съд над тримата бивши регенти (княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов), 67 народни представители от XXV ОНС, дворцови съветници, министри от правителствата на Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов. Те са осъдени като „виновници за въвличането на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“. Имат ли осъдените вина за това? Едва ли някой може да отрече, особено като се има предвид начинът, по който е прието в парламента присъединяването към Тристранния пакт и обявяването на война на САЩ и Великобритания – с ръкопляскания. Въпросът е по-скоро за присъдите.
Практиката за съдене за политически действия не е нова нито за света, нито за България. Ще припомня, че Държавен съд с подобна цел е създаден още на 10 декември 1880 г. със Закона за съдене на министрите на основание чл. 155 от Търновската конституция. Третият подобен съд е свикан със Закона за наказване на виновниците за националната катастрофа от правителството на БЗНС и започва да функционира на 12 януари 1920 г. След като намерението да се съдят министрите от правителствата, направили България част от Централните сили, е одобрено с референдум през 1922 г., пред Държавния съд са изправени министри от правителствата на Иван Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов. Присъдите са на различни срокове затвор, а най-тежките са на доживотен затвор за Васил Радославов, Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков.
Сравнението ясно показва, че смъртните присъди от 1945 г. са несправедливо тежки. Виновните за включването на България в Тристранния пакт не са заслужавали смъртни присъди, но едва ли могат да се приемат като абсолютно невинни жертви, както ги представят сега.
Същевременно сред репресираните след 9 септември 1944 г. има и много невинни жертви, включително и членове на семействата на осъдените. Те напълно заслужават Ден за почит! И трябва да ги почитаме с наведена глава.
Но има и много, почитани днес като жертви, които в борбата с „шумкарите“ и с враговете на короната са вършили ужасни неща. Не мога и не искам да цитирам примери тук, защото те само показват колко изобретателна и безкрайна може да бъде жестокостта, на която са способни някои хора.
Въпросът ми обаче е, след като официално отбелязваме Ден за почит към невинните жертви на комунизма, кога отдаваме почит към жертвите от Съпротивата, които в много случаи са и жертви на осъдените от Народния съд?
Не твърдя, че избитите антифашисти са невинни жертви – напротив, те съзнателно са избрали своя път, повели са борба срещу властите в Царство България, превърнали страната в съюзник на Третия райх, като са знаели какво ги чака. Но те – загиналите в тази борба, които са признати в Европа като част от Европейската антинацистка и антифашистка съпротива, не заслужават ли почит и уважение?
Вярно е, че до 1989 г. тържествено отбелязвани бяха само антифашистите (повечето от които са толкова мразените днес комунисти), но не и жертвите на репресиите след 1944 г. И след 1989 г. наистина сложната и травматична история на България трябваше да се допълни и с тези жертви, борили се за други ценности (някои от които нацистки или фашистки). Но духът на промените ни накара бързо да признаем едните жертви, но като забравим другите.
Затова днес питам дали отминалите почти три десетилетия и половина не са твърде дълго време, за да продължаваме да възприемаме историята си едностранчиво. Да, някой може да ми опонира, че така е било в продължение на четири десетилетия и половина, така че имаме още цяло десетилетие пред себе си. Но нали идеята на демокрацията е да няма само една „правилна“ истина и история, а всички тенденции да бъдат представени равноправно, за да могат гражданите да имат свободен избор?
Затова днес питам: Кога отбелязваме жертвите, дадени от българските участници в съпротивата срещу Кафявата чума, заляла Европа?
И се опитвам да си отговоря:
На 27 януари, денят на освобождаването на лагера на смъртта Аушвиц близо до Освиенцим от Червената армия, отбелязваме жертвите на холокоста, сиреч на избитите от нацистка Германия евреи.
На 9 май традиционно почитахме жертвите на нацизма и фашизма от Втората световна война, но вече от години този ден официално се отбелязва като Ден на Европа, в който няма място за жертвите на режимите от годините на войната.
На 2 юни отбелязваме подвига на Христо Ботев и „на загиналите за свободата и независимостта на България“, от които обаче също от години са изключени антифашистите.
На 23 юли неголяма група хора отбелязва разстрела на Никола Вапцаров и другарите му, а през 2022 г. почит към тези жертви изрази и президентът Руден Радев, но никога преди и след това не го е правил друг президент. Нещо повече, когато през юли 2011 г. в Народното събрание беше направено предложение да се почете с минута мълчание паметта на Вапцаров, тогавашната председателка Цецка Цачева отказа с мотива, че Вапцаров бил спорна фигура. Веднага след което с едноминутно мълчание беше почетена паметта на Дими Паница, един от създателите на „българската следа“ в покушението срещу папа Йоан Павел II.
На 23 август се отбелязва Ден на жертвите на сталинизма и нацизма, но и тогава няма място за почит към жертвите от антифашисткото движение, защото поне в България те се идентифицират със сталинизма.
На 9 септември част от българите отбелязват смяната на властта в България, поета от антифашистките сили, обединени в Отечествения фронт. Те обикновено се събират пред изоставените от държавата паметници и паметни места на убитите в съпротивата. Но не само липсва подкрепа от държавата и медиите, а медиите представят този ден само като черна дата в българската история.
Та отново ще попитам: Кога в България се отдава почит към борците срещу фашизма и националсоциализма (не само в България) и към невинните жертви от времето преди 1944 г.?
Между тях, невинните жертви, съм длъжна да спомена и десетките деца, избити само защото са били роднини на партизани и ятаци или защото са били помагачи на партизаните.
Отговорът е ясен: Няма в днешна България ден, когато да се почетат тези жертви. Както се казва, нека си ги почитат близките, ако има останали живи такива. Държавата ги е изтрила от паметта си и не иска да знае за тях.
И още един отговор: Тези жертви не се почитат никога по същата логика, по която до 1989 г. не се почитаха и жертвите на комунизма. Защото отново имаме политически мотивирана едностранчива гледна точка за историята.
А още по-тъжно е, че представянето само на едната половина от българската история на насилието е придружено с призиви за разкриване на „пълната истина“.
Можем ли тогава да се чудим защо обществото ни е все по-разделено? Колкото и официалната теза да премълчава антифашистката част от българската история, тя не може да бъде изтрита напълно, защото сме част от Европа, чийто облик е създаден благодарение на победата над фашистка Италия и нацистка Германия.
