- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 139
- 15
Валентин Хаджийски.
В неделя прочетохме с интерес първата част на коментара на г-н Иван Петрински „Права на човека? Може, но за всички”. http://glasove.com/komentari/32426-prava-na-choveka-moje-no-za-vsichki
С автора сме стари познайници от в. „Сега” и форума му и сме имали възможност да обменим несъвпадащите си мнения по някои въпроси, докато по много други сме се съгласявали един с друг. Някои от погрешните според мене тези в този коментар обаче са общоприети сред българската левица и се опират на широко разпространени левичарски предразсъдъци, поради което заслужават критика и тук.
<p>Има значителна разлика между правата на човека като просветителски идеал и „правата на човека” като идеологически инструмент на Запада за провеждане на „реалполитик” – точно както има разлика и между социалистическия идеал и използването му като идеологически инструмент за „реалполитик” от Сталин, Мао или Пол Пот. Както признава и Петрински, правата на човека сами по себе си са от различни „поколения”, граждански и политически (или „буржоазните”), от една страна, и икономически, социални и културни (или „социалистическите”), от друга, както са кодифицирани в двата основополагащи международноправни инструмента на ООН със задължителна сила, Международния пакт за граждански и политически права и Международния пакт за икономически, социални и културни права. Има неофициално и „трето поколение” права на човека, в които обикновено се включват „зелените” права, но и други, като самоопределението, развитието и т.н. </p>
<p> </p>
<p>Правата на човека са по определение универсални и неделими, съвместими с различните човешки общества и култури. И наистина, няма общество или режим, колкото и авторитарен и мракобесен да е, който да се обяви срещу идеала за правата на човека. И това потвърждава, че човешката цивилизация е една, а има само различни култури, на различна степен на развитие, с една обща посока на прогреса, схематично очертана „по ръбовете” с международните договори по правата на човека. </p>
<p> </p>
<p>Но ние, българите, нямаме особени исторически основания да се жалваме от правата на човека и като западен инструмент за „реалполитик”. Първата голяма международна политическа криза с предмет правата на човека (human rights crisis) в света не беше друга, а „българската криза” от 1876 г. Дори в проосманска Англия лидерът на едната голяма парламентарна партия и виден държавник, либералът Гладстон, направи от правата на човека в България под османско иго крайъгълен камък на борбата си срещу кабинета на консерватора Дизраели, който нарича популярната брошура на Гладстон за „Българските ужаси” (<em>The Bulgarian Atrocities</em>) „най-големия български ужас” – съсипителен за имперските им интереси в източното Средиземноморие. </p>
<p> </p>
<p>И след Освобождението, и след националните катастрофи във второто двадесетилетие на миналия век България си остана повече застъпник за правата на човека (българите) в съседните страни, отколкото потисник на малцинства на собствена територия, и имаше само да спечели от един наистина справедлив международен ред в областта на правата на човека. Затова и членството в ЕС даде на България преди всичко нови инструменти за защита на правата на българите в другите страни, а не някакви нови тегоби в изпълнение на нови изисквания по отношение на собственото си население. В никакъв случай България не е в единен фронт със Сирия, Либия или Южен Судан на обвиняемите от Запада в груби и масови нарушения на правата на човека. </p>
<p> </p>
<p>Антизападничеството на Петрински, което той рядко пропуска да изрази и в колонката си в „Сега”, е крайно. Преди всичко разделението между европейския Запад и Изток става все по-трудно защитимо в световен мащаб. В апогея на относителната си мощ спрямо другите континенти „разширена Европа” от началото на миналия век съставляваше значителна част от населението на земята и даваше огромната част от световния БВП – и вътрешноевропейските разграничения имаха много по-голямо световно значение. Но след края на Студената война, или „гражданската война на запада” (С. Хънтингтън), и с намаляването на относителните размери и значение на Европа в света за голямото мнозинство на земята България, доколкото са чували за нея, е неразривна част от „Запада”, която слабо различават от Унгария или Австрия. Какво е България за един индонезиец или еквадорец – каквито аз срещам в Ню Йорк всеки ден – ако не просто член на ЕС? </p>
<p> </p>
<p>„Историческите комплекси” на мръзнещия и недохранен средновековен, ренесансов и ранно модерен Запад пред „византийския” свят са позната, но пресилена теза на Петрински. Наистина при разграбването на Цариград от кръстоносците в 1201 г. латините все още изглеждат – и сами се чувстват – като селски прошляци пред ромеите, но в действителност още тогава западът със своите нововъведения – от готическата архитектура и трубадурската поезия до университетите, новите градове и отношението си към античното наследство – вече решително превъзхожда ромейския свят като енергия и потенциал, ако не още и като актуално развитие, което личи и от факта, че именно венецианците и съюзниците им завладяват Цариград, а не ромеите – Равена, както някога. </p>
<p> </p>
<p>Съвременната философия на историята не се води от емоции, а изследва обективните условия, определили неравното развитие на населението на разните земни региони през целия ход на човешката история. Джаред Даймънд, който с популярните си книги през последните две десетилетия направи по-старите светила в жанра като Фернан Бродел да изглеждат като стари вестници, показа в <em>Guns, Germs and Steel</em> (1996) как различните местни географски, ботанически и зоологически условия определят възникването на земеделието и цивилизацията в различните региони, как интензивността и многопосочността на връзките ускорява прогреса и как човечеството е едно органично цяло. Напредъкът на популационната генетика в последните десетилетия демонстрира биологическата малозначителност на расовите различия и определящото значение на културните и социалните различия между различните човешки групи. </p>
<p> </p>
<p>Напълно разбираемо е разочарованието на българите и другите източноевропейци от егоистичното, користно и менторско отношение на Запада към постсоциалистическите общества. Но да не забравяме, че рухването на комунистическите режими съвпадна с началото на пика на пазарния фундаментализъм и политическия неоконсерватизъм, който сложи дълбок печат и върху самите западни общества. По това време и те усилено се менторстваха и приватизираха, вярваха във вездесъщността на св. Рейгън, в свободните (за безпрепятствено движение на капитала) пазари и „твърдата валута”. </p>
<p> </p>
<p>И самият ЕС след 1990 г., и особено еврото и ЕЦБ, носят стигмата на тази погрешна и разрушителна олигархична идеология. Затова и реформиращият се след 1989 г. Изток не получи подкрепата за развитие към масово богатство, която Европа получи от САЩ след Втората световна война, когато там начело бяха „полусоциалистическите” нюдийлъри. А липсваше и външна заплаха, както СССР тогава, за да го принуди към такава подкрепа. Западът днес наистина е в тежка криза, също и идейна, но знае (или поне някои хора знаят) как да излезе от нея и има сили да го направи и дори вече го е правил в миналото (САЩ с „Ню дийл”-а и Западна Европа с американска помощ след 1945 г.). </p>
<p> </p>
<p>„Европейските ценности” не са тъждествени на пазарнофундаменталистките догми. Последните бяха временно постмодернистично увлечение. Нито са тъждествени с т.нар. „цветни революции”. Както вече се убедихме другаде, нямаше западна подкрепа на държавно равнище за контрареволюционните протести в София в 2013 г. Новинарските сюжети с посланици бяха в голяма степен плитки икономедийни уйдурми, както подробно показах миналото лято в серия коментари в чикагския в. „България сега”. </p>
<p> </p>
<p>В това отношение България наистина е в единен строй с „прогресивните сили” от цял свят, в това число и най-вече в Европа и на запад, за реформиране на световния икономически ред и в частност на ЕС към преодоляване опустошенията от банкрутиралия пазарен фундаментализъм и олигархически неоколониализъм, за намаляване на неравенството и засилване на развитието. </p>
<p> </p>
<p>Примерите за темерутщината на Запада с бомбардировките на НАТО над Сърбия в 1999 г., представени два ли не като „сблъсък на цивилизациите” по хънтингтъновски – Западът срещу православието – не издържат критика, камо ли сред исторически образовани българи. Като историк Петрински прекрасно познава природата на сръбския „пиемонтски” национализъм, антибългарската същност на версайския проект „Югославия”, антибългаризма и гангстеризма на самия Милошевич. Сигурно си спомня защо и как започна югокризата в 90-те години, какви цели си поставяше режимът на Милошевич и Шешел в хода на юговойните и до какви резултати доведе накрая. Днес обикновените сърби, макар, разбира се, още да мразят НАТО и особено спомена за бомбите, още повече мразят спомена за Милошевич и кликата му, които всъщност им издействаха тия бомби и ги ограбиха, и никой здрав сърбин не отрича вече Сребреница, както правеха много наши левичари до съвсем скоро.</p>
<p> </p>
<p>По онова време работех в отдел „Права на човека” в МВнР и се занимавахме и с „бивша Югославия”, с особено внимание към българите в Сърбия (и по съвместителство и в Македония) и към резолюциите на ООН, в които се стараехме да влезе колкото може повече и материал за българите. Научавахме от първа ръка, от докладите на тогавашния специален докладчик на ООН за „бивша Югославия” Тадеуш Мазовецки, за чудовищните злодеяния на режима на Милошевич и неговите паравоенни главорези, нямащи равни на себе си в Европа след последната голяма война, и на другите симетрични нему западнобалкански режими, разбира се. </p>
<p> </p>
<p>Появата на българските интернетни форуми съвпадна с Косовската криза и с РМД приватизацията и другите пазарни реформи на Костов, които оставиха стотици хиляди българи без поминък и самоуважение и ги тласнаха в прегръдките на демагози като Сидеров, после и Борисов. Разбираема е антипатията на ударно олевелите българи в 1999 г. към Запада и симпатията им към Милошевич, както и по-късно към Саддам, Кадафи и Асад. Но не е съвсем разбираема за исторически образованите българи. </p>
<p> </p>
<p>Няма нищо иронично в това Русия да използва правата на човека като инструмент за „реалполитик” – тя винаги го е правила, в частност с правата на християните в Османската империя при подготовката и обявяването на Освободителната война в 1877 г. Няма нищо необикновено и в това да има доклади за положението на правата на човека в САЩ. Такива винаги е имало внасяни в органите на ООН, и не само от външното министерство на Куба, която в минали десетилетия всяка година натискаше да внесе такава специална точка в дневния ред на правозащитните органи на ООН и нарочна резолюция, но и от международните правозащитни НПО като „Амнести Интернешънъл”, и разбира се, от самите американски правозащитни организации като ACLU и от цялата мрежа на американските прогресисти. </p>
<p> </p>
<p>Положението на правата на човека в САЩ никак не е розово, почти никой не го отрича и за това постоянно се говори. Бил де Блазио например спечели кметските избори в Ню Йорк през ноември и с обещанието да премахне полицейската практика на <em>stop-and-frisk,</em> или правото на полицията да спира и „опипва” (без да пребърква) за оръжие и наркотици по подозрение, която практика се прилагаше изключително към млади черни и латино мъже и в бедни квартали. И войната с наркотиците, все повече американци са убедени, се превръща все повече във война срещу бедните. </p>
<p> </p>
<p>Прогресивните американци посрещнаха всъщност с облекчение независимия външнополитически курс на Русия, който донесе в последните месеци поредица лични успехи за Путин (и избора му за човек на годината от „Форбс” и лондонския „Таймс”) и облекчение за Обама и Кери в Сирия и Иран. Започва се с голяма мъка и промяната в „разузнавателната общност” на САЩ, назряла след разкритията на Сноудън, когото много, и не само леви американци смятат за герой. Крайно десните са по принцип най-много против намесата на държавата. САЩ е пред големи съкращения във военната мощ и силовото си присъствие по света. Има разбиране, че активизмът на Буш II навреди на сигурността на страната в света и силно влоши положението на правата на човека в нея. А въпреки успехите на Путин и популярността на новия „икономически национализъм” в цял свят, и най-големите му почитатели разбират, че те са само тактически успехи, че зад тях още няма избистрена голяма стратегическа кауза. Такава предстои да се търси и тя, както много сме си говорили някога по форумите, сигурно няма да е във враждебна на запада посока. </p>
<p> </p>
<p>Ясно е, че докато не заживеят като западняци, българите няма да почнат да мислят като западняци. Но все пак дотогава, като хулим обидено Запада, да не забравяме, че там живеят вече и два милиона българи. И в тъй нехаресваните и тайно тъй желани, макар и напълно неразбрани САЩ постоянно живеят между 100 хиляди (официално) и 300 хиляди (неофициално) българи. Издателят на чикагския български вестник Светлозар Момчилов неотдавна писа, че Чикаго вече е станал четвъртият по големина български град! На Запад имаме и около 200 български училища и 800 български граждански организации, включително църковните настоятелства. Има десетки хиляди смесени бракове на българи и западняци. Никога България и Западът не били така оплетени с човешки връзки. За България няма оправия освен в ЕС и с промяна на ЕС, с наше активно участие. Ние сме в една лодка.</p>
