- 10 Sep 2020
- 78
- 34
"Първият банков обир със заложници в България", както тържествено ни го представиха медиите, се изроди в безвкусен кич, както обикновено става у нас. Разбира се, като изключим ранения охранител Станчо Станев, за чийто живот лекарите все още се борят. Забелязахте ли как неговата роля на жертва бе заета от онзи, който го простреля? Изведнъж всички започнаха да съчувстват на похитителя, който може да се превърне и в убиец, ако късметът на Станчо не проработи. Слушах немалко коментари тези дни и наистина не вярвах на ушите си. Полицаи, журналисти и психолози ме върнаха в осми клас, когато по литература правехме разбор на творби от социалистическия реализъм. Героят, който е смачкан от живота при капитализма, се осъзнава класово и тръгва на въоръжена борба. Нещо от този пролетарски романтизъм се опитаха да припишат на образа на Стефан Петров, който нахлу миналата седмица в една сливенска банка, простреля човек и държа заложници.
<p>Пръв го направи не друг, а самият президент Първанов, който в края на втория си мандат се сети, че преди десет години беше обещал да бъде социален президент, и реши да се изкаже като такъв. Хем да ритне под масата ГЕРБ, чието лошо управление кара хората да се чувстват нещастни и поради нещастието си да нахлуват в банки.</p>
<p>Гледах и прехвалените психолози от МВР, изиграли решаваща роля за успешното приключване на случая, които дрънкаха такива баналности за човека и в конкретния случай, и по принцип, че ми идваше да счупя телевизора. Младежът се чувствал социално изолиран, имал поредица от провали, а скъсването на шофьорски изпит и отношението на инструктора към него преляло чашата... Тези и прочее глупости бяха гарнирани с обилна порция разсъждения за човешката психика изобщо, които всеки средно интелигентен човек знае от обща култура.</p>
<p>Истината е, че в случая МВР извади луд късмет, защото се оказа, че и първият банков обир в България не е като онези в Америка, които май всички, и най-вече медиите, жадуват да ни се случат. И тук работата се оказа малко българска и по нашенски опростена. Похитителят не бил съвсем истински похитител, тоест закоравял престъпник, а „скромно и добро” (!) момче от село Кортен, което всъщност не искало откуп за задържаните заложници и въобще нямало намерение да застрашава по какъвто и да е начин живота им. Накрая стана така, че МВР трябваше да спасява неговия живот, а не живота на останалите, които бяха пуснати доброволно от Стефан. Не знам точно кое отчита МВР като успех, след като се оказа, че престъпникът не е имал намерение да извърши престъплението, и в края на краищата се предаде сам. Това не попречи на медиите и на вътрешния министър да се развихрят и в продължение на седмица буквално да истеризират върху този случай. Но за това – малко по-късно.</p>
<p>Сега ще се върна за малко към битовите причини от социален характер, с които сме свикнали да обясняваме и най-сложните и дълбоки прояви на човешката душа. В България те са две и са много прости – душата е бедна и страда, когато й е ниска пенсията или я е ударила безработицата, и е голяма и щастлива, ако е успяла да дръпне „с няколко милиона само за една година”. Състоянието на душата, както и отношението й към живота също се определят само от социалната среда и външните обстоятелства, които винаги са решаващи за поведението на нейния притежател. Поведението на личността се обяснява само и единствено с отношението към нея на заобикалящия я свят. В повечето случаи у нас това служи за извинение. Винаги нещо или някой отвън ми пречи да живея. Така набързо беше скалъпена и психологическата характеристика на младия мъж от Кортен, който бил беден, неразбран и самотен и затова тръгнал да гърми в банката. Чудя се, ако това обяснение беше универсално, какво ли трябваше да се случи с банките в Токио, след като стотици японци от провинцията останаха буквално без нищо само за три минути. Защо никъде не видяхме тези хора да са озлобени от природната несправедливост срещу тях? Защо не си го изкараха на онези, които бяха пощадени от бедствието?</p>
<p>Защо не вдигнаха бунт срещу тази висша несправедливост? Вместо това те тръгнаха от нулата да градят живота си наново, независимо от бруталните външни обстоятелства и неописуемата болка по загубата на своите близки. Защо у нас животът сам по себе си не е достатъчна ценност и стимул, който мобилизира човешкото ни същество, за да ни накара да го живеем? Дните ни тук минават по-скоро в очакване и репетиции за „истинския живот”, който „някога” ще настъпи от само себе си и за който няма да са нужни нашите усилия. В България повечето хора не живеят, а чакат. Други пък, които са решили да живеят, разбират под това понятие поредица от безпаметни нощи в чалгаджийски клуб или свръхскоростно придобиване на недвижима и движима собственост, както и най-грубо опредметяване на идеята за ценности като притежание на вещи. Тези две популярни нагласи към живота и света изчерпват възможностите на българското въображение.</p>
<p>Както обикновено, медиите и този път се държаха отвратително – без чувство за мярка и никакво желание и опит да се влезе малко по-надълбоко отвъд баналните и привидни неща на повърхността. Тридневният маратон на живо не успя да остави нито един кадър, който да се запечата в паметта и да бъде нещо като „визитна картичка” на обира в Сливен. Ако след време някой ви спомене за него, в главата ви няма да излезе конкретна картина, затова се чудих какво точно правиха там и защо предаваха „на живо” всички големи телевизии. Имаше дори комични моменти, в които съответният репортер всеки момент очакваше похитителят да бъде изведен от банката и ни подготвяше за това с нарастващо вълнение в гласа. Този момент обаче така и не настъпи, а в скъпо струващото телевизионно време ни показваха нищо незначещ кадър от някаква улица, на която като същински кибици се бяха наредили и чакаха с отпуснати и отегчени тела униформени и цивилни служители на реда. Със същия успех телевизиите можеха да предават и запълването на някоя дупка по улиците, около която неизбежно се виждат същите отпуснати тела на зазяпани в нищото хора, които хем са там, за да свършат работа, хем по никакъв начин не може да се разбере, че са свързани с тази работа. Дори служителят на ГДБОП, който, опакован от глава до пети в маскировъчно облекло, държеше автомат и стоеше пред самия вход на банката, излъчваше адска скука и непрекъснато пружинираше с десния си крак, заемайки нелепи за ситуацията и контекста пози.</p>
<p>Искам да кажа, че служителите на реда не излъчваха никакво напрежение, за разлика от репортерите, чиито гласове ставаха все по-неудържимо фалцетни и задъхани. Единственият екшън бе излъчен само в началните часове на инцидента, когато цивилен полицай с изваден пистолет приклекна зад лек автомобил. Но дори и това, подсилено може би от типичната за българските градове провинциална унилост, не успя да събуди тревога и усещане за някаква непредсказуема динамика на събитията. По-скоро приличаше на социалистически филм с участието на младия Иван Иванов, нещо от рода на „Комбина”. Някак комично се получи и включването на bTV с участието на Миролюба Бенатова и Петя Славова. Дали заради облеклото или заради нещо друго, но не ставаше ясно коя е репортерката и коя – собственичката на банка. Всъщност нито една от тях не приличаше нито на репортерка, нито на банкерка. И двете спокойно можеха да минат за Алисия и Емилия или други подобни звезди от „Биад”, „Най клуб” и „Кошарите”. По-страшно стана, когато напълнената със силикон банкерка си отвори устата и стана ясно, че гласът й също е родом от село Кортен като похитителя. „Хм, туй нещо върти милиони”, казах си наум, но без пролетарската злоба, която психолозите приписаха на банковия обирджия. Странно е, че никой досега не се е сетил да направи бизнес от лифтинг, ботокс, липосукция и прочее процедури за гласа – едно от най-издайническите неща за манталитета и характера на човека.</p>
<p>Друг комичен епизод бе моментът, в който главният секретар Калин Георгиев подсказа на ухото на една от заложничките, че трябва да благодари и на премиера. Жената беше изкарана на пресконференция, за да каже колко е чудесна нашата полиция, но забрави да спомене Светиня му Бойко Борисов. Освободената заложничка едва беше запомнила имената на ръководството на МВР, които й бяха казали малко преди пресконференцията, и ги рецитираше с усилие, когато зад гърба й се наведе Калин Георгиев и прошепна със сподавен, но мъжествен глас: „И на премиера, и на премиера!”. „Благодарим и на премиера”, си каза урока иначе симпатичната жена, въпреки че не стана ясно какъв точно беше приносът на Борисов. Въобще медиите предаваха само информацията, която им даваше МВР и която беше, разбира се, строго манипулирана, а единственият им принос бяха скудоумните и банални анкети със случайни граждани на Сливен, както и неизбежното интервюиране на съседи и познати на похитителя от село Кортен. Все пак стана ясно, че Борисов май наистина лично е общувал със заложника, което само по себе си е сериозна заплаха за здравето на населението, бездруго съвсем изпращяло в последно време. Утре всеки, който иска лично да Му каже на Бойко как стоят нещата, ще започне да нахлува в банки и учреждения и да взема заложници, докато не му се обади самият премиер с неподражаемия си глас на Тато.</p>
<p>Разбира се, и този път не минахме без Цецо, който в началото май доста обърка конците с изявлението, че похитителят е наркоман, но като се очерта хепиендът, излезе да обере лаврите с няколко десетки кратки включвания на живо и три-четири скромни интервюта от по половин час. Виж, като слушам него, опитвайки се да проследя мисълта му, и на мен ми иде да нахлуя в някоя банка и да взема заложници, но се опасявам, че този път психолозите на МВР няма да помогнат. Не помага и ироничното отношение към българския медиен кич. Човек просто трябва да си изгаси телевизора, за да може да запази някакво относително равновесие.</p>
<p><em>Коментарът е публикуван във в. "Галерия"</em></p>
