- Автор: Гласове
- 07 Ное 2022
- 4426
- 49
Автор: Мартин Петрушев за "Гласове". Следвайте ни в Телеграм
Казва се, че българското общество не е дозряло до политическите си решения, но по-вероятно е политическият ни елит да не е узрял до това да осъзнае проблемите на българското общество. А най-вероятно е изобщо да не се опитва да ги осъзнае. В противен случай новата коалиция на военния консенсус между ГЕРБ, ПП, ДПС и ДБ нямаше да се сковава от страх при мисълта за референдуми по най-значимите за бъдещето на страната ни въпроси. Янев го отписвам, защото той официално предаде избирателите си и вече е бита карта. Коалицията на военния консенсус е наясно, че при допитвания до населението нито щеше да се вдигне ветото над Македония, нито да се гласува забързване на влизането в еврозоната, нито да се вземе решение за изпращане на оръжия в Украйна. Усещането за самосъхранение щеше да заведе до урните и най-инертната част от масите, която не вижда смисъл да даде гласа си за която и да е от политическите формации. А относно въвличането ни във войната, въпросът щеше да е отправен непосредствено към съвестта: „Искаш или не искаш да поемеш отговорността за изпращане на оръжие, с което ще се убиват хора?“ Всички са наясно, че отговорът на населението щеше да е „не“.
Докато гражданската маса се е понесла инертно в своето ежедневие, на заден фон политиката и медиите ни подготвят за активни военни действия. Основен принцип при една война е демонизирането на противника. Ако насочиш оръжието срещу този, който в съзнанието ти има човешки облик, и стреляш, то този облик после няма да спре да те преследва. Стига да не си психопат. Но когато врагът е „демон“, а войната „справедлива“, тогава съвестта е способна да понесе моралната обосновка за извършеното убийство. По тази причина има нужда от медийно и политическо „изработване“ на вражеския образ на противника, за да се обезчовечи неговият облик. За да си мотивиран да убиваш, трябва срещу себе си да имаш най-малкото „рашист“ или „укропитек“. За този феномен подполковник Дейв Гросман пише:
„Войниците не убиват – те нокаутират, забърсват, очеткват и пр. Неприятелят бива загащен, ометен, очистен. Неприятелят няма човешки образ, той е превърнат в страшен звяр…“
Но тази вътрешна необходимост от демонизиране се появява и отвъд бойното поле. Видимо е, че тя е проникнала и в интелигенцията, и в политическия ни живот. Европейските държави не биха могли да разработят сред населението убеждението, че трябва да изпращат оръжия и да жертват конформизма си, ако пропагандната машина не беше разляла сред масите едностранния образ на руското зло. Когато се биеш със сатанизирани пълчища, целта оправдава всички средства. Тогава моралът диктува да убиваш.
Един чист пример в това отношение е проф. Калин Янакиев, който неспирано рисува Русия като империя на злото.
Според него „Путин е абсолютно съпоставим с Адолф Хитлер“ и „безспорно руската идеологическа реторика съвпада днес с нацистката“. Би следвало да очакваме от един богослов и теолог да говори за това, че е важно да дадем и другата си буза, но от него чуваме само как „безспорният ход, който диктува морала, е спиране на агресора със сила“. Добре, да допуснем, че е прав. Дали след осем години бомбардировки над Донецк и Луганск и стотиците мъртви деца от „Алеята на ангелите“ Русия нахлува в Украйна, „защото безспорният ход, който диктува морала, е спиране на агресора със сила“? Излиза, че Янакиев оправдава агресора, но вече до такава степен е демонизирал Путин и Русия в съзнанието си, че е неспособен да го прозре.
С откровен интерес чета статиите му в портал „Култура“, защото в тях има очарователен интелектуален стремеж да се защити всеки вид демонизация на Русия и руския народ. По същество обаче проф. Янакиев се изразява за Русия по начина, по който омразния му и неспирно цитиран от него Дугин говори за неолибералния Запад. В отношението прозира някаква особена огледалност на подхода. Трябва да призная, че изпитвам известна симпатия и към двамата заради интелектуалните стремления на мисълта, но в нито едната от двете позиции не виждам действително приоритизиране на морала. Янакиев многократно предава думите на Дугин, който някога бил казал „убивать, убивать, убивать“. Добре, а какво означава да призоваваш за изпращане на оръжие? Това може да означава нещо друго, само ако е съотнесено към очистване на демонични изчадия, а не на хора.
Има ли в действителност морал, който да те приканва да убиваш? В книгата си „Цивилизованото поведение“ Стивън Картър пише за ветераните, които са жертвали живота си във войната и добавя:
„В дълг сме към тях главно защото са поели върху себе си моралната отговорност да убиват, защитавайки отечеството. За моралният индивид това не е никак лесно. За мнозина, които са убивали, споменът никога не се заличава.“
Тук следва логичният въпрос: каква морална отговорност поемаме ние, българите, които поради политическата си апатия сме допуснали до властта ни да се добере този войнолюбив елит? Лишени ли сме от морална отговорност? С какви доводи изпращаме машини за сеене на смърт? Отговорът на Ивайло Мирчев, депутат от ДБ, гласи:
„Ако искаме да сме от правилната страна на историята, в битката на един самозабравил се диктатор срещу цивилизацията, ние да сме на страната на цивилизацията, България трябва да изпрати въоръжение, боеприпаси на Украйна…“
Коя цивилизация точно визирате, г-н Мирчев? Тази, която се базира на традиционните ценности на Стария континент? Тази, която се корени в римското право? Или пък тази, която ни убеждава, че мъжа не е мъж и жената не е жена, а по повод осми март изкарва постери със снимки на момчета с дълга коса, на които пише „girls with a penis are girls“? Тази ли, в която млад норвежец в разцвета на силите си се самоопределя като парализирана жена в инвалидна количка и това се приема за нормално? Тази ли, която налага морален терор над нормалното семейство? Наистина недоумявам коя точно цивилизация визирате. А ми се струва, че и Вие не знаете точно.
Всички аргументи за изпращане на оръжия в името на защитата на цивилизацията се строят на основата, че Русия е глобалното зло. Това е саморазпадащ се аргумент, който води само до взаимно сатанизиране и от едната, и от другата страна. Аргумент, който води само до повече ескалация на омразата и напрежението. И все пак това е единственият аргумент, който е необходим, за да обосновем убийството.
По тази причина ние сме длъжни всекидневно да наблюдаваме героизирането на украинските воини по медиите и по уличните билбордове, което по парадоксален начин си противоречи с отричането на „токсичния маскулинитет“ и издигането на мъжа-жена в култ. Да, в повечето случаи българинът не се поддава на тежката медийна дезинформация, но той носи вина поради своята политическа индеферентност, почти нефелност, която позволява на корумпирания политическия елит да взима решения в негов ущърб. Наистина ли не осъзнаваме, че поемаме историческата вина за физическото унищожение на хора, голяма част от които са православни славяни? Допуснахме това, което дори Цар Борис III не си е позволил във ВСВ. Ако моралът диктува да не убиваме хора, то тогава следва да не изпращаме оръжия. В противен случай гасим огъня с още бензин. Да, ние, българските избиратели, носим колективна отговорност за предстоящата смърт, причинена от всяко едно изпратено от нас оръжие.
