- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 91
- 28
Валентин Хаджийски
<p><strong>По време на официалното си посещение в Москва – само пет месеца след влизането си в Белия дом, Обама говори пред дипломантите от Руската икономическа школа за „бъдещето, което можем да построим, ако захвърлим бремето на старите пречки и подозрения... ако си партнираме в името на общите ни стремежи“. „Америка – каза той – иска силна, мирна и просперираща Русия“: Глобалното партньорство ще е по-силно, „ако Русия заеме полагащото й се място като велика сила.“ Сред глобалните предизвикателства, налагащи партньорството на двете велики държави, са „ядрената сигурност и екстремизмът, достъпът до пазари и възможности, здравеопазването и околната среда, както и една международна система, която да защитава суверенитета и правата на човека и подпомага стабилността и просперитета“ (UPI, Obama Points to U.S., Russian Similarities, July 7, 2009). </strong></p>
<p> </p>
<p>Слушах президента с одобрение. Това бяха думи на истинския народен президент Обама, които изразяваха дългосрочния американски интерес и остават валидни и днес, и в обозримо бъдеще. А не беше минала и година от августовския блицкриг в Южна Осетия с най-голямото изостряне между Вашингтон и Москва поне за последния четвърт век! И оттогава Русия направи тъкмо това: </p>
<p><strong>зае полагащото й се място като суверенна велика сила, </strong></p>
<p>против чиято воля нищо вече не може да бъде направено в нейната сфера на влияние, включително в Източна Европа. Не става дума за амбиции на Путин („реваншизъм, ревизионизъм, неосъветизъм, трета руска империя, иредентизъм“, за които фантазира Иван Кръстев и на които е посветен последният брой на сп. „Тайм“: „Какво иска Путин? Премиер, президент, цар“), а за факти. Факт е, че Русия излезе от студената война непобедена: тя избра да се реформира сама, преодоля икономическия и социалния колапс на съветския социализъм и шока от разпадането на СССР, създаде пазарна икономика, твърде различна от съветската, интегрирана с глобализиращата се световна икономика до степен Западът да не може да й наложи ефективни икономически санкции. </p>
<p>Русия повиши драматично доходите на мнозинството и създаде многочислена нова градска средна класа със „западен“ стил на живот; възстанови военната си мощ; разви органична, подкрепяна от мнозинството политическа система, също различна от съветската, макар все още авторитарна; възстанови националното самочувствие и сплотеността на многоетническата си гражданска общност, разпростря влиянието и привлекателността си над почти цялата „виртуална Русия“. </p>
<p>Факт е, че вече не може безнаказано да се нарушава руският интерес, да се поддържат преврати срещу условно „проруски“ легитимни правителства в постсъветските страни – просто не може. На монополизма на САЩ в силовата политика от последните десетилетия (и безотговорното му използване след 11 септември) бе турен край и е очевидно, че един свят на конкуриращи се суверенни велики сили е по-стабилен и следователно по-добър и за самата Америка, и за Европа, и за съседните на Русия страни. Борбата с монополизма е истински американска традиция, тя произтича от </p>
<p><strong>фундаменталния принцип на checks and balances, </strong></p>
<p>ограниченията и противотежестите, пренесен на международната арена. Въпреки истерията, с която традиционният вашингтонски външнополитически естаблишмент посрещна отдавна очакваната новина за възстановяването на Русия като суверенна велика сила, вярвам, че „истинският“ Обама добре разбира реалностите и дори изпитва тайно задоволство, че желанието му се сбъдна толкова скоро. </p>
<p>Историята даде на първия черен президент и шанса да „снеме“ и противоречието между прогресивния вътрешнополитически дневен ред на нова Америка и остарелия външнополитически катехизис на неоконсервативната бюрокрация в Държавния департамент. Обама бе и сенаторът, пръв заговорил открито за провала на американския едностранен силов подход от самото начало – войната на Буш в Ирак, и разобличил в телевизионния дебат с Джон Маккейн неоконсервативната активистка външна политика като опасна за сигурността на САЩ и пагубна за авторитета на Америка по света. </p>
<p>Най-важното медийно събитие от изтеклата седмица според мен бе отвореното писмо (меморандум) до Обама от 4 май от американската група „Ветерани разузнавачи за здравомислие“ (Veteran Intelligence Professionals for Sanity, VIPS), озаглавено </p>
<p><strong>„Необходима е среща Обама-Путин за Украйна“. </strong></p>
<p>Авторите на писмото, публикувано на сайта consortiumnews.com, са бивши водещи специалисти по съветските и руски въпроси от Агенцията за национална сигурност (АНС), ЦРУ, Държавния департамент, армията и Националния разузнавателен съвет. Писмото напълно потвърждава тезата ми, че </p>
<p><strong>основната вина за неадекватните действия на САЩ в украинската криза не е на Белия дом, </strong></p>
<p>нито на Уолстрийт, военнопромишления комплекс (ВПК), военните или разузнаването, а на „студените воини“ от Държавния департамент. „Сигурно разбирате – пишат „здравомислещите“ до президента – че някои от ключовите ви съветници не споделят желанието да се предотврати едно още по-сериозно насилие (в Украйна). Или ако го споделят, трудно е за разбиране защо ви представят толкова едностранчива картина на произхода и отговорностите за това свличане към все-по мащабен конфликт и неописуемо човешко страдание за украинците... Убедени сме, че </p>
<p><strong>трябва да дезавуирате (overrule) тези от тях, като държавния секретар Джон Кери, </strong></p>
<p>чиито думи и действия се приемат от Кремъл като опит да се натрие носът на Русия (giving Russia a bloody nose) в собствения й заден двор и да се разрушат добрите работни отношения, които имахте по-рано с руския президент Путин. Вече успяхте да направите нещо подобно миналото лято, когато в последната минута отменихте плана за нападение на Сирия. Тогава Кери и други съветници бяха на косъм да ви подведат да започнете голяма война – на основание, както и те разбираха, силно съмнителни твърдения за химически удари на сирийското правителство край Дамаск на 21 август. Действията на същите съветници, безкритично поддържани от „мейнстрийм медиите“, които приемат мнението им като откровение, заплашват да предизвикат пълномащабна гражданска война в Украйна, руска военна намеса и дългосрочно отравяне на отношенията ни с Русия.“ </p>
<p>„Здравомислещите“ подкрепят и догадката ми, че причината за „антипутинизма“ на Държавния департамент, намерил израз в „мейнстрийм медиите“ особено от Олимпиадата в Сочи насам, не е някакъв дълбоко промислен стратегически интерес, а </p>
<p><strong>дребнаво чиновническо желание за реванш </strong></p>
<p>за успеха на Путин в Сирия миналата година, с който той унизи Държавния департамент, и предоставянето на убежище на Сноуден, който от Русия нанесе най-тежките си удари по репутацията на Департамента и АНС. Новото е, че„здравомислещите“ са отписали и Кери от списъка на добронамерените; до по-миналия месец още вярвах в умереността и „френскостта“ му и че е бил подведен от „ястребите“ неоконсерватори в Държавния департамент, от заместник-министъра В. Нюланд, посланика в ООН С. Пауър и ръководството на USAID. Принуден съм да се съглася, че неизбежното сближаване на Америка с Русия може да струва поста на Кери и дори изключването на Джо Байдън от по-нататъшна външнополитическа дейност поне в Източна Европа. Това са хора от миналото, наистина по своему „симпатяги“ за вътрешна употреба, особено вицепрезидентът, но съгрешили и станали излишни за външната политика на страната. </p>
<p><strong>Украинската криза – „Армагедон на студената война“ – </strong></p>
<p>Този колоритен израз принадлежи на журналиста Калин Манолов, който в ТВ предаването си „Видимо и невидимо“ (Bulgaria on Air) коментира тезата ми, че “Крим не е начало на нова студена война, а последно сражение на досегашната“. Армагедонът, както се оказа, ще се води обаче вътре в американската администрация. Брюксел, независимо от изхода на изборите за европарламент, ще следва курса на Америка: ЕС, независимо от размерите и икономическата си тежест, е още далече от статута на суверенна велика сила. </p>
<p>В този Армагедон Обама ще бъде подкрепен срещу Кери и Държавния департамент от една нова и неочаквана широка „тематична коалиция“ от леви и десни американски сили, за която вече съм намеквал. В четвъртък, 6 май, летописецът и идеолог на прогресивна Америка Робърт Райх писа в блога си за </p>
<p><strong>„новия популизъм – кошмара на естаблишмента“. </strong></p>
<p>Един от основните принципи, които обединяват левите (либерални) и десните (либертариански) популисти, е съкращаването на американския интервенционизъм в чужбина. Републиканският сенатор (от „Чаеното парти“) Ранд Пол, син на познатия ни вече изолационист Рон Пол, наскоро осъди извънредно остро „хората, които се будят среднощ от мисли коя нова страна да бомбардират, в коя нова страна да се намесят“. Става дума за общия принцип на интервенционизма – че Украйна сама по себе си е твърде маргинална за американския интерес, стана ясно и на ръководството в Киев, което след кланетата в Одеса и Мариупол вече се бори отчаяно за живота си, предчувствайки, че скоро ще бъде изоставено от американските си спонсори. </p>
<p>Видяхме по телевизията как В. Нюланд бе безмилостно разнищена в Конгреса от републиканеца Дейна Рорабейкър затова, че намесила САЩ в нещо, в което участват неонацисти. И други влиятелни републиканци вземат активно участие в новия популизъм – например Тед Круз, от латиноамерикански произход, който като Ранд Пол може да бъде следващият републикански кандидат за президент, ако Джеб Буш, помогнал за назначаването на брат си W. за президент в 2000 г., и Крис Кристи, дискредитиран от скандала за затварянето на ленти от моста Вашингтон между Ню Йорк и Ню Джърси, за да подлеел вода на местни политически съперници, бъдат отстранени. </p>
<p><strong>Други важни пунктове, в които новият популизъм обединява леви и десни, </strong></p>
<p>са съпротивата срещу новите търговски договори в интерес на корпорациите, тихоокеанският и атлантическият, които изключват интереса на средния американец; слагане край на подслушването на американски граждани от разузнаването; демонополизацията на банковото дело, т.е. раздробяването на too big to fail (твърде големите, за да бъдат оставени да фалират) банки – в американската антимонополистична традиция от времето на Т. Рузвелт от началото на ХХ век; връщането на Glass-Steagall Act, закона от времето на Ню Дийл за разделянето на търговските банки, занимаващи се с депозити и заеми, от високорисковите инвестиционни банки; премахване на “corporate welfare” – корпоративните социални помощи, преразпределянето на средства от обществото към корпорациите. Този нов американски популизъм е твърде подобен на новия европейски „национализъм“ (В. Орбан, М. Льо Пен), към който вече се отнася и „путинизмът“. Той може да повлияе и на ЕС, който още търси изход от задънената улица на остеритета. </p>
<p>Сближаването на Америка и Русия е необходимост, и не само заради умиротворяването на Украйна и каузата на новия популизъм в Европа, които все пак са конюнктурни задачи, но и заради </p>
<p><strong>фундаменталните исторически сходства между народите на двете страни-континенти,</strong></p>
<p>представляващи двата фланга (не полюса) на „европейското човечество“ (заемам този термин от стария философ Е. Хусерл) – сходства, временно замъглени от съветския комунизъм в Русия, но в последно време ставащи все по-очевидни. Много българи, живели и в Русия, и в Америка, добре познават тези сходства на двата велики народа извън политиката и отношението към комунизма: например наивността, благородството, откритостта, добронамереността към чужденците, религиозността, аскетизмът (по свой начин), преклонението към природата, демократизмът на вкуса (и безвкусицата), неустроеността (по свой начин) на ландшафта в сравнение е Европа...</p>
<p><strong>Основна прилика е и преживяването на „границата“ – </strong></p>
<p>в Русия, първопроходството на горския народ, „опитомил“ степта, в Америка – походът на пионерите към „Дивия Запад“. Със завладяването на степта от XVI в. насетне руският свят се обогатява със „степни“ феномени, означени с тюркски езикови заемки – казак, кош, кочевье, атаман, буран, шашлык... </p>
<p>С покоряването на Запада американският език пък се обогатява с испански езикови заемки – cowboy (калка от исп. vaquero), ranch(о), rodeo, coral, canyon… Експанзионизмът е основна черта и на двата народа, формирали се по границите на европейския свят – свят на „цивилизовани“ земеделци и скотовъди, владеещи “guns, germs and steel” (Джаред Даймънд) – и неевропейския свят на традиционните народи на пастири и ловци-събирачи. Малцина знаят, че ранните руски евразийци от 20-те години се отнасят много положително към Америка, а виждат враг само в лицето на Германия и донякъде на останалата Западна Европа – антиамериканизмът на Дугин, който приглася на Шафаревич, е нововъведение от съветската епоха. </p>
<p>И в двата случая експанзионизмът, макар официално по волята на правителствата, като в доктрината за manifest destiny, се осъществява и спонтанно, отдолу, от предприемчиви пионери – и в Русия след закрепостяването си (а и след освобождението си) селяните вечно бягат от господарите в граничните земи и образуват „волности“, „слободи“ или „народни републики“, докато царската власт вечно се стреми да ги догони и впримчи. Изключително интересни в това отношение са не само казашките „войски“, но и руските поселения в европейския Север на Русия, и в Сибир, и в Северна Америка, като тези на сектата на духоборите в Канада (Британска Колумбия). Историята на руските американци и – без преувеличение – голямата им роля за създаването на съвременна интелектуална Америка е отделна значителна тема, на която би си струвало да се спрем по-подробно в бъдеще. Например американската класическа и забавна музика, освен африканска и келтска, по произход е също и руска (вкл. одеска руско-еврейска) благодарение на Гершуин и Копланд, Ървинг Берлин и Бени Гудман... или американската обществена наука с Леонтиев и Кузнец, Сорокин и Ростоу... </p>
<p>Или </p>
<p><strong>религиозността, която въпреки Путин не разграничава, а определено сближава руския и американския народ, </strong></p>
<p>и ги обособява отчетливо в отделна културна група спрямо всички европейци, да не говорим за китайците. Вече се уверихме, че американските религиозни консерватори се питат дали да не приемат Путин като „един от тях“. Руската и американската религиозност имат, всяка по свой начин, еднакво изключителен принос за културното формиране на двата народа. Религиозността на руския народ бе умело използвана и култивирана и от съветския режим, беше изнасяна и у нас – и ние израснахме в едно деклариращо се като атеистично, но всъщност дълбоко религиозно общество, с всекидневни тържествени литургии и годишни велики ектении. </p>
<p><strong>Наистина, и от Запад, и от Изток валят постоянно твърдения за „цивилизационните различия“ на Русия и Запада. </strong></p>
<p>След парада за Деня на победата на Червения площад Петко Симеонов писа (с възхищение) във Фейсбук: „друга цивилизация!“ и поиска преговори между Запада и Русия за Украйна. Самият Путин направи ред „цивилизационни“ изказвания за руската „вяра“ (противоположна на западното безверие), „колективизма“ (на западния егоизъм), „духовността“ (на западния материализъм“) и „традиционните ценности“ (на западния морален релативизъм и развалата на т. нар. „гейропа“) и т.н. – в тях намират влиянието на А. Дугин и др. съвременни руски консерватори – реакционни романтици, според много критици – и фашисти. В този смисъл са и твърденията за „края на еднополярния свят“ и че Русия е „противоположен на Америка полюс“, и че Путин бил възстановил „цивилизационните“ принципи на руската държавност от времето на цар Николай I, </p>
<p><strong>„православие, самодържавие, народност“. </strong></p>
<p>Разделянето на човечеството на враждебни „цивилизации“, определящи се от извънисторически „ценности“, е архаично, неисторично, идеалистическо „разделящо“ мислене – абсолютизиране на конкретни, исторически обусловени културни феномени като „трансцендентни“ същности. Обратното на архаичното идеалистическо мислене, разбира се, е съвременното, исторично и емпирично „свързващо“ мислене, откриващо общото между хората и обществата. Съзнавам, това е обширна тема, към която сигурно ще се връщам много пъти в бъдеще; засега ще проследя накратко съвременния спор за европейския или азиатски („татарски“) характер на руската политическа традиция. Но преди това две думи за</p>
<p><strong>социалния климат, в който се разрасна съвременният руски „почвенически“ фашизъм </strong></p>
<p>от Дугинов тип. Въпреки че привържениците на Путин изтъкват, че неискреността и враждебността на Запада към Русия след 2000 г., та чак до украинската криза от 2014 г., е основна причина за растежа на руското антизападничество, според мене корените на явлението са икономически и се откриват в мистицизма от терминалния стадий на упадъка на съветския режим, но особено в хаоса и икономическата разруха от 90-те години. Особено значение имаше декласирането на цели групи от природонаучната и инженерна интелигенция, заета по съветско време главно във ВПК. Много от тези хора, повечето от които в 80-те години бяха искрено убедени в моралната правота на дисидента Сахаров и следователно приемаха и неговите рационални, хуманистични и демократични възгледи, в 90-те години, внезапно изхвърлени от коловоза на живота, намериха утеха в </p>
<p><strong>антиамериканските памфлети на математика И. Шафаревич, в „Протоколите на мъдреците от Цион“ и дори в „Mein Kampf”. </strong></p>
<p>Така че растежът на Путинова Русия в последното десетилетие, нарастването на реалните доходи в (десетки) пъти, възстановяването на ВПК и научните институти, широкото приемане на „западния“ потребителски начин на живот от руската средна класа, свободния достъп до западната масова култура и информация, постоянните пътувания на десетки милиони руски граждани на Запад, та до лежерния европейски cool, демонстриран на Олимпиадата в Сочи – всичко това неизбежно водеше до изстиване на „глъбиннния“ антизападен жар на интелигенцията. </p>
<p>Политическото ожесточение от последните месеци, западната заплаха за „виртуалната Русия“ в украинската криза, пак засилиха антизападните страсти, но те не са вече „глъбинни“ и очаквам да утихнат бързо с намирането на политически изход от украинската криза. А бъдещото динамично развитие на Русия, за което само известен намек бе направен през последното десетилетие, несъмнено ще отслаби още антизападничеството и ще води до все по-„европейска“ политическа система и култура. „Ваймарската Русия“, от която се страхувахме в 90-те години и до първата половина на 2000-те, за щастие не се състоя. Не се задава руски Хитлер, Путин определено не е „Путлер“; Жириновски е станал един безобиден и дори харизматичен дърдорко; Лимонов си остава артист, за когото политиката е art project. </p>
<p><strong>Друг важен фактор за разцвета на антиамериканизма в Русия беше носталгията по СССР: </strong></p>
<p>милиони хора в Русия и България лелееха бъдещото разпадане на САЩ на 50 щата, или на нови държави Лакота, Дакота и пр., правят го и до днес по форумите. Консолидацията на Русия в последно време, военната й мощ, която сега гарантира териториалната й цялост в Азия, а в бъдеще и успехите на евразийската интеграция и неизбежното сближаване с Америка и ЕС (консолидацията на оставащото в малцинство на Земята европейско човечество) ще работят за отслабването на антизападните чувства. </p>
<p>Въпреки твърденията на много големи западни историци за изначално „татарския“ характер на руската политическа традиция (К. Витфогел, Т. Самуели) или за „византийския“ й „патримониален“ характер (А. Тойнби, Р. Пайпс) , фактите сочат, че руската политическа традиция, възникнала като типипчно, скучно „северноевропейска“ за времето си – и то не само в Новгородската република и в Киевска Рус, но и на север във Владимир-Суздал и Москва. </p>
<p>Както убедително показва руският историк А. Янов в "Россия у истоков трагедии" (2001), цял век след свобождението си от Златната орда </p>
<p><strong>Русия си оставала банална северноевропейска държава, </strong></p>
<p>досущ като съседите си – Полша, Литва и Швеция. Moсковия при цар Иван III (1440-1505) била широко отворена към съседна Европа – руските княгини редовно ставали европейски кралици, имало свободни селяни, динамични градски републики (всеки гражданин на „Новград Велики“ можел да удари по всяко време камбаната и да свика градския съвет (вече, или по български – вяще), либерални полусуверенни князе и свободни рицари, които можели да ги напускат и да се връщат при тях доброволно. </p>
<p>Болярският съвет бил равностоен на монарха, който нямал власт над църквата; тя пък се раздирала от теологически борби и ереси, а културата процъфтявала. Недоволните от властта литовски боляри постоянно емигрирали в по-либерална Москва – това във времето на най-голямото могъщество на Литва. Техните родове просъществували до ХХ в. и били сред елита на руското дворянство – князете Вяземски, Одоевски, Белски, Глински, Мезецки и др. </p>
<p>Особен интерес представлява идеята на Янов, че в Русия през златния й „европейски“ век (XV в.) бил извършен и </p>
<p><strong>сериозен опит за реформация на църквата </strong></p>
<p>в духа на по-късната реформация на Хенри VIII и в скандинавските страни – видяхме, че редица историци виждат още у богомилството в България и цяла Южна Европа сериозни елементи на протореформация. Държавата посегнала на църковните имоти в полза на новото служебно дворянство, но руската православна църква, по-рано галеница на Ордата, се противопоставила на московската светска власт, успяла да я разгроми и да докара на престола Иван Грозни, за да защити имотните си интереси. </p>
<p>Едва с феодално-деспотичната контрареволюция на Иван Грозни (1533-1584) – закрепостяването на селяните, замяната на свободните боляри със зависимите опричници и издигането на идеята за „Третия Рим“ (заимствана от Второто българско царство) с „особения път“ (Sonderweg) на Русия като антипод на „латинството“ се очертала новата Московия – деспотичната наследница на Ордата, „византинизираното татарско царство“. И посоката на бягствата се обърнала – от Русия към Литва и Полша. Така за Янов именно Руската православна църква е майката на руския деспотизъм и хранителката на „азиатската“ политическа традиция. Този възглед напълно обръща представите за „цезаропапизма“ на православието, при който църквата е подчинена на държавата. Моделът на Русия при Иван Грозни е по-скоро подобен на теократичния модел на ислямската република Иран. В ново време, разбира се, тази някогашна роля на църквата е отдавна изживяна и беше заменена от класически цезаропапизъм. </p>
<p><strong>Но и в „татарското“ царство </strong></p>
<p>„европейската“ традиция се събуждала при всяко ново поколение – най-мощно при Петър Велики и Екатерина II. </p>
<p>Историята на евреите в Русия (в „чертата на заселване“ – „черта оседлости“) след трите поделби на Полша в края на XVIII в. е пример за широкото и ранно прилагане и на либерални европейски закони в руската империя; както и либералните конституции, които Русия „разрешава“ в XIX в. на новоосвободените с нейна помощ европейски държави като Княжество България. Eвропейщината достигнала кулминация при Александър I, но била смазана от Николай I, след което византино-татарщината стига апогея си в Сталиновия СССР (Сталин – „последният византийски император“, което ми напомня за фразата на Аксиния Джурова „Достоевски – последният византийски писател“). Имущественият интерес на църквата е реален исторически фактор, но според мене за деспотичната контрареволюция и „татаризацията“ на държавата при Иван Грозни основен принос има и </p>
<p><strong>началото на руската експанзия в Азия, </strong></p>
<p>която навлиза в решителната си фаза във втората половина на XVI в. със завладяването на Казанското и Астраханското ханство. Русия се превръща от нормална северноевропейска страна, приблизително с размерите на Швеция или Полша, в цял континент. Експанзията обикновено води до централизация и ограничаване на свободите у дома, както при Иван Грозни с неговата опричнина, разгрома на болярите-бащинници и на Новгородската република, така и в САЩ с войните след 11 септември с масовото подслушване. </p>
<p>Експанзията на Русия продължава твърде дълго, на твърде голяма площ, при твърде неопределени граници – с номадски народи, остатъци от някогашни номадски империи (pax по Омелян Прицак), хаотични и слаби съседи (както сега и Украйна), при постоянно усвояване наследството на старите „татарски“ ханства, което явно оказва далече по-голямо влияние на руската политическа традиция от вековете на Ординското господство в Европейска Русия. Русия се превръща в „гарнизонна държава“ с истински спартанска култура и при мъжете, и при жените – страна, дето комуникациите служат най-вече за превоз на войски и предаване на заповеди. </p>
<p>Вече знаем, че според съвременните философи на историята географските условия на Великата европейска равнина и Сибир, както и на китайското междуречие, и на самата Месопотамия в древността, са </p>
<p><strong>благоприятни за възникването на силно централизирани авторитарни държави, </strong></p>
<p>докато Европа с нейните силно изрязани брегове и разчленени повърхнини създава условия за етническа пъстрота, политическо деление, съперничество и търговия. И в това отношение обаче днешна Русия има големи предимства пред СССР и старата руска империя. Тя вече е неделима част от световната икономика, съвременната техника дава съвсем нови възможности за съобщение, а освен това Русия вече граничи с динамични икономики и от изток и юг, и се явява транзитна по отношение на техните проекти – ето сега четем за плановете на Китай да построи свръхбърза жп линия през руския Далечен изток до Аляска и останалите САЩ с тунел под Беринговия проток, а Световната банка определя Черно море като региона на най-бърз растеж на контейнерните превози през следващите десетилетия. България също може доста да спечели от последното, и трасето на Южен поток подсказва най-перспективната транзитна ос за българската реиндустриализация. </p>
<p><strong>Ще пострада ли ролята на САЩ като „глобален лидер“ от завръщането на Русия като суверенна велика сила? </strong></p>
<p>Краткият отговор е “не“. Няма да пострада и от евентуалното превръщане на Китай в най-голямата световна икономика, и също суверенна велика сила, и на демократична Индия – в най-населената страна в света и друга суверенна велика сила. САЩ си остават „глобално село“, обединило принципите на либералното северноевропейско ново време с човешки материал от цял свят. Америка е продукт на европейското просвещение, на северноевропейската реформация, но и на световния католицизъм с всички цветове на кожата, и е най-голямата по БВП „африканска“ страна, и една от най-големите по БВП латиноамерикански страни, и вече – и голяма източно- и южноазиатска страна, и немалка славянска страна с над десет милиона поляци и многобройна руска колония, приютила между другото Владимир Набоков и Йосиф Бродски, Василий Леонтиев и Питирим Сорокин, Георгий Баланчин и Михаил Баришников, Игор Стравински и Мстислав Ростропович, Сергей Довлатов и (временно) А. Солженицин и Едуард Лимонов... </p>
<p>САЩ е най-старата, органична гражданска демокрация в света, вкоренена в самите недра на народната душа, проникнала във всички пори на социума. Основата на американското е духът на просветената, рационална обществена самодейност, доминирането на социума от спонтанно възникващи – отдолу – по живописния американски израз, “grassroots”, граждански структури, които оформят политическото, влияят му и го коригират – спонтанна, свободолюбива, активистка, често егалитаристка и бунтовна нагласа. </p>
<p>Лекотата и достойнството, с които и най-необразованите люде в Америка държат важни речи пред съгражданите си – от всички класи и прослойки – по обществени проблеми, е неповторима. Тя извира от самите недра на американщината. Лекотата, с която американците се обединяват в граждански групи и всевъзможни „отбори“ по какви ли не поводи – също. Групи за изучаване на Библията, за провеждане на годишния пикник на прогимназията, за обикаляне домовете на съучениците от малцинствата под предлог за момичешко „чиърлидерство“, за гледане на бебета, за обука в хитрости как да си намалим данъците законно, за набиране на средства за поредното фантастично търговско начинание – построяване на железница – или прословутия „информационен суперхайуей“, т.е. емитирането на акции и изкупуването им от обществеността. </p>
<p>Съвременната корпорация, с всичките си дефекти, е рожба и на американския климат на доверие, споделена предприемчивост, порядъчност и отборен дух. Кредитната карта, достъпният и евтин потребителски кредит, възможността да разполагаш с бъдещите си доходи днес, е рожба на американския климат на взаимна порядъчност и доверие в рационалността и отговорността на човека, независимо от другите му особености и пороци. </p>
<p>Индустриализмът, техническата и делова предприемчивост, динамизъм и мобилност на работната сила са сърцевината на американизма. Автомобилът е измислен в Германия; там и досега се правят най-качествените автомобили, но понятието за масова автомобилизация и масово производство на коли е продукт на американския начин на живот. Япония прави най-бързите компютри, но понятието за компютър е продукт на американската корпоративна организационна култура, създадена по времето, когато имало само чекмеджета, писари с ръкавели, висящите папки (файлс), обикновените папки (фолдърс) и класьорите (байндърс) били нововъведение, а първите бакелитови кутии на телефоните – чудо. </p>
<p>Идеята за масово потребление е продукт на американщината – и това значи не само макдоналдси, пошла естрадна музика, видеоигри и телефилми за скучаещи домакини, а също и тоалетна, хладилник и газова печка във всеки дом, висше образование едва ли не за всяко дете, достъпни лекарства за всеки болен, светска елегантност за всяка млада жена, пенсия за всеки пенсионер – и то благодарение и на жизнеността на корпорациите и на капиталовите пазари, пътувания до познатите от илюстрованите картички, Бахамски и Бермудски острови за всяка пощенска раздавачка – самотна майка.</p>
<p>Истина е също, че Америка днес има огромни проблеми във всички тези области, за които неведнъж е ставало вече дума – за икономическото неравенство, олигархизацията, ерозията на средната класа, намаляването на мобилността и предприемчивостта, изкупуването на демокрацията от големите пари, проблемите в здравеопазването и образованието и т.н. Но Америка може да реши тези проблеми, а и почти целият свят ги има. За расовия проблем на Америка ще стане специално дума. </p>
<p>Разбира се, в условията на международна система, доминирана от няколко суверенни велики сили, световният лидер няма да владее с физическа сила както в краткия и вече приключил период от края на ХХ и началото на ХХI в., а ще „задава параметрите“ на световната общност, докогато може – ще поддържа глобалните функции в комуникациите, търговията, паричната система, правилата на информационния обмен, ще пази реда – санкционирайки с помощта на другите велии сили глобалните хулигани – и „култа“ – произвеждайки универсални културни кодове...</p>
