"Ню Йорк Таймс": НАТО осигурява евтино американското влияние в Европа

Автори: Грей Андерсън и Томас Мийни, "Ню Йорк Таймс" Следвайте "Гласове" в Телеграм

Само преди четири години, в навечерието на поредната среща на високо равнище, организацията изглеждаше на дъното; по думите на президента на Франция Еманюел Макрон, тя преживяваше нищо друго освен "мозъчна смърт". След нахлуването на Русия в Украйна ситуацията се промени. Докато НАТО планира да приеме Швеция в редиците си - Финландия стана пълноправен член през април - и да изпрати войски за укрепване на източния си фланг, съюзниците от Европейския съюз най-накрая изпълняват дълго отлаганите обещания за увеличаване на военните разходи. Общественото мнение последва примера им. Ако Русия се опитваше да раздели Европа, президентът Байдън можеше с право да заяви миналата пролет, че вместо това тя напълно е "НАТОвизира" континента.

Този обрат разбираемо активизира поддръжниците на алианса. Заявлението на генералния секретар Йенс Столтенберг, че "силата на НАТО е най-добрият възможен инструмент, с който разполагаме, за да поддържаме мира и сигурността", никога не е имало по-верни привърженици. Дори критиците на организацията - като ястребите, които виждат в нея отвличане на вниманието от истинската заплаха в Източна Азия, и сдържаните, които биха предпочели Вашингтон да се съсредоточи върху дипломатическите решения и проблемите у дома - признават, че целта на НАТО е преди всичко защитата на Европа.

Но от самото си начало НАТО никога не се е занимавала предимно с натрупване на военна сила. Разполагаща със 100 дивизии в разгара на Студената война, което е малка част от живата сила на Варшавския договор, организацията не можеше да разчита да отблъсне съветско нашествие и дори ядрените оръжия на континента бяха под контрола на Вашингтон. По-скоро тя си постави за цел да обвърже Западна Европа с далеч по-мащабен проект за световен ред, ръководен от САЩ, в който американската защита служи като лост за получаване на отстъпки по други въпроси, като например търговията и паричната политика. В тази си мисия тя се оказа изключително успешна.

Много наблюдатели очакваха, че НАТО ще хлопне кепенците след краха на съперника си от Студената война. Но през десетилетието след 1989 г. организацията наистина се наложи. НАТО действаше като рейтингова агенция за Европейския съюз в Източна Европа, като обявяваше държавите за сигурни за развитие и инвестиции. Организацията притискаше бъдещите си партньори да се придържат към либерално и про-пазарно верую, според което - както се изрази съветникът по националната сигурност на президента Бил Клинтън - "стремежът към демократични институции, разширяването на свободните пазари" и "насърчаването на колективната сигурност" вървяха в ръка за ръка. Европейските професионални военни и реформаторски настроените елити формираха готов електорат, чиито кампании бяха подкрепени от информационния апарат на НАТО.

Когато европейското население се оказва твърде упорито или нежелано повлияно от социалистически или националистически настроения, атлантическата интеграция продължаваше. Чешката република е показателен случай. Изправени пред вероятното гласуване с "не" на референдума за присъединяване към Алианса през 1997 г., генералният секретар и висши служители на НАТО се погрижиха правителството в Прага просто да се откаже от това упражнение; страната се присъедини две години по-късно. Новият век донесе още от същото, с подходяща промяна в акцента. Съвпадайки с глобалната война срещу тероризма, разширяването с "голям взрив" през 2004 г., при което се присъединиха седем държави, доведе до това, че борбата с тероризма измести демокрацията и правата на човека в реториката на алианса. Подчертаването на необходимостта от либерализация и реформи в публичния сектор остава постоянна величина.

В сферата на отбраната алиансът не беше така рекламиран. В продължение на десетилетия Съединените щати бяха главният доставчик на оръжия, логистика, въздушни бази и бойни планове. Войната в Украйна, при всички приказки за засилване на Европа, остави тази асиметрия по същество незасегната. Показателно е, че мащабът на американската военна помощ - 47 млрд. долара през първата година на конфликта - е повече от два пъти по-голям от този, предлаган от страните от Европейския съюз, взети заедно. Европейските обещания за разходи може да се окажат по-малко впечатляващи, отколкото изглеждат. Повече от година след като германското правителство оповести създаването на специален фонд за въоръжените си сили на стойност 110 млрд. долара, по-голямата част от средствата остават неизползвани.

Междувременно германските военни заявиха, че не разполагат с достатъчно боеприпаси за повече от два дни интензивни бойни действия.

Каквито и да са нивата на разходите, забележително е колко малко военни способности получават европейците срещу направените разходи. Липсата на координация, както и пестенето на средства, ограничават способността на Европа да гарантира собствената си сигурност. Забранявайки дублирането на съществуващите способности и подтиквайки съюзниците да приемат нишови роли, НАТО възпрепятства появата на полуавтономни европейски сили, способни на самостоятелни действия. Що се отнася до обществените поръчки в областта на отбраната, общите стандарти за оперативна съвместимост, съчетани с огромния размер на военнопромишления сектор на САЩ и бюрократичните пречки в Брюксел, облагодетелстват американските фирми за сметка на техните европейски конкуренти. Съюзът, парадоксално, изглежда е отслабил способността на съюзниците да се защитават сами.

И все пак парадоксът е само повърхностен. Всъщност НАТО работи точно така, както е замислена от следвоенните американски проектанти, като вкарва Европа в зависимост от американската мощ, което намалява възможностите ѝ за маневриране. Далеч от скъпоструваща благотворителна програма, НАТО осигурява евтино американското влияние в Европа. Вноските на САЩ за НАТО и други програми за подпомагане на сигурността в Европа представляват малка част от годишния бюджет на Пентагона - по-малко от 6 % по последни оценки. А войната само засили позициите на Америка. Преди нахлуването на Русия в Украйна приблизително половината от европейските военни разходи отиваха при американските производители. Нарастващото търсене засили тази тенденция, тъй като купувачите бързат да се сдобият с танкове, бойни самолети и други оръжейни системи, сключвайки скъпи, дългосрочни договори. Европа може да се ремилитаризира, но Америка получава ползите от това.

В Украйна, моделът е ясен. Вашингтон ще осигури военната сигурност и неговите корпорации ще се възползват от европейските поръчки за въоръжение, докато европейците ще поемат разходите за следвоенно възстановяване - нещо, което Германия е по-добре подготвена да осъществи, отколкото да изгради своята армия. Войната служи и като генерална репетиция за конфронтацията на САЩ с Китай, в която не може да се разчита толкова лесно на европейска подкрепа. Ограничаването на достъпа на Пекин до стратегически технологии и насърчаването на американската промишленост едва ли са европейски приоритети, а и все още е трудно да си представим прекъсването на европейската и китайската търговия. И все пак вече има признаци, че НАТО постига напредък, за да накара Европа да последва нейното ръководство в театъра. В навечерието на посещението си във Вашингтон в края на юни германският министър на отбраната надлежно обяви, че осъзнава "европейската отговорност за Индо-Тихоокеанския регион" и значението на "международния ред, основан на правила" в Южнокитайско море.

Независимо от възхода си, атлантиците се притесняват, че подкрепата за организацията се подкопава от дезинформация и кибератаки. Те не трябва да се притесняват. Оспорвана по време на Студената война, НАТО остава предмет на спорове и през 90-те години на ХХ век, когато изчезването на противника ѝ насърчава мислите за нова европейска архитектура на сигурността. Днес несъгласието се чува по-слабо от всякога.

Левите партии в Европа, които в миналото са критикували милитаризма и американската мощ, в по-голямата си част са се включили в защитата на Запада: Траекторията на германските Зелени - от яростни противници на ядрените оръжия до партия, която изглежда готова да рискува атомна война - е особено ярка илюстрация. В Щатите критиките към НАТО се съсредоточават върху рисковете от прекомерното разширяване на договорните задължения на САЩ, а не върху тяхната основателност. Най-успешният алианс в историята, който се събира, за да отпразнува себе си, не трябва да чака 75-годишнината си догодина, за да отвори шампанското.

Източник: dnes.dir.bg