- 10 Sep 2020
- 74
- 12
По повод 30-годишния юбилей от началото на гласността в Русия изказване на телевизионния журналист Леонид Парфьонов на Кръгла маса във „Фонд Горбачов“.
<p><strong><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49442_jvLDEgKekuHIxKHDdZFoca8hlhpU7y.jpg" style="height:341px; width:512px" /></strong></p>
<p><em>Леонид Парфьонов</em></p>
<p> </p>
<p><strong>Във вторник, 17 март, във „Фонд Горбачов“ с подкрепата на в. „Новая газета“ се проведе „кръгла маса“, посветена на 30-ата годишнина от началото на гласността в Русия.</strong></p>
<p><strong>През април 1985 г. в СССР започна перестройката; гласността бе една от най-важните съставни части на политическите реформи. Самият Михаил Горбачов смяташе, че гласността не е само свобода на словото, но и отговорност на властта пред обществото, а също така и готовност за диалог от страна на чиновниците и администрацията като цяло.</strong></p>
<p><strong>Събралите се във „Фонд Горбачов“ журналисти, публицисти и изследователи се опитаха да отговорят на въпроса „Докъде сме стигнали днес?“. В дискусията участваха Леонид Никитински, Тихон Дзядко, Сергей Пархоменко, Николай Сванидзе, Мария Липман и други.</strong></p>
<p><strong>Най-ярко бе експозето на журналиста Леонид Парфьонов. Той заяви, че във втората половина на 80-те години на миналия век ситуацията е била „принципно различна“. Според него журналистиката зависи най-вече от аудиторията, а днес обществото няма потребност да задава въпроси. </strong></p>
<p> </p>
<p><u><em><strong>"Гласове“ публикува изказването на Леонид Парфьонов без съкращения, преведено от руското електронно издание „Медуза“:</strong></em></u></p>
<p>Гласността започна в онзи ден, когато Михаил Горбачов за първи път влезе в директен диалог с народа – известният епизод от 40-годишния юбилей на Деня на победата. Тогава Горбачов говори с обикновени минувачи, които го бяха обкръжили на самия тротоар. До този момент не се бе случвало генерален секретар да тръгне да разговаря с хората по улиците.</p>
<p>Хората мълчаха, той им обясняваше, че предстоят промени, в това число по отношение на пиенето и борбата с него. Хората мълчаха. И тогава, лъчезарно усмихнат, Горбачов попита: „Какво ще ми пожелаете накрая?“. Някаква лелка произнесе дежурното съветско изречение: „Да бъдете колкото се може по-близо до народа“. Той разпери ръце, разсмивайки се: „Къде по-близо от това?“. С това всичко рухна. Стана ясно, че тази единствена фраза, тази негова реакция е променила всичко.</p>
<p>По-нататък почти всеки ден Горбачов посещаваше някакъв пореден град, говореше по-остро от западните медии. Жванецки* се оплакваше, че ще остане без работа, защото какъв е смисълът от нея, след като първият човек в държавата говори по-остро от който и да е сатирик.</p>
<p>Но на мене ми се струва, че е много важно да се разбере откъде дойде всичко това и защо мигновено бе легитимирано с изключително силната подкрепа „отдолу“.</p>
<p>Черненко, разбира се, беше просто един паметник. Все по-категорично се налагаше разбирането, че „капката е преляла чашата“, че този „проект“ е неизлечимо болен и нещо трябва да се направи. Съществуваше обща неудовлетвореност. Примерно, че във Волгодон са закрили магазина „Волгодонско масло“. Или че вече пети сезон Маша не може да си купи обувки за зимата и се налага да ходи със старите…</p>
<p>За други – например за Марк Захаров – неудовлетвореността идваше от това, че са спрели негов спектакъл. Трети не ги пускаха в чужбина…</p>
<p>Всичко бе много разнопосочно, но беше всеобщо.</p>
<p>Витаеше усещането, че нещо трябва да се промени. Това е принципен въпрос. Беше времето на сложните отговори на натрупалите се проклети въпроси. Хората имаха нужда да говорят, да обсъждат различни теми. За целта трябваше да послужи гласността.</p>
<p>Но същата тази гласност бе в прекрасни съседски отношения с абсолютно забранени теми. Спомням си, че до 1988 година темата за опашките за водка беше табу. След като се борим с пиянството и алкохолизма, какви са тези опашки за водка?!</p>
<p>Ситуацията тогава се различава принципно от сегашната. Изобщо аз през цялото време съм поразен. Във всичките си професионални разговори непрекъснато разискваме някакви вътрешни проблеми. Дълбоко съм убеден, че журналистиката зависи не от журналистите, а от аудиторията. Ако обществото има потребност да получи отговори на проклетите въпроси, тогава ще има и журналистика. Ако не – няма как тя да се появи от нищото.</p>
<p>Нашата проблемна журналистика отдавна се отнася за проблемите на самите журналисти. Ето например наскоро колега се оплака, че видите ли, в момента аудиторията на радио „Свобода“ рязко е намаляла.</p>
<p>Впоследствие бяха разсекретени данните за вечерната аудитория на руската секция на Би Би Си и „Гласът на Америка“ – всяка от тях възлизаше на 30 милиона души!</p>
<p>Сред определени поколения съветски хора, най-вече сред мъжете, няма човек, който да не знае как звучи „Сева Новгородцев, град Лондон, Би Би Си“.</p>
<p>Но през последните 15, ако не и 20 години, страхувам се, никой не знае кой е Сева Новгородцев. Макар за това време той да стана дори кавалер на ордена на Британската империя… Никой от новите поколения потенциални негови слушатели не познава този виртуоз на микрофона. Това е най-важният въпрос.</p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/49442_gMUMBVxaDVMHm80kkdgK4QyohUgyCs.jpg" style="height:341px; width:500px" /></p>
<p><em>Михаил Горбачов разговаря с работници от Вилнюс. Вляво – Раиса Горбачова. 11</em>–<em>13 януари 1990 г. Снимка</em>: <em>Борис Бабанов / РИА „Новости“</em></p>
<p> </p>
<p>Докато липсва ситуация, при която обществото се нуждае от промени, от преструктуриране, от нова перестройка, няма да възникне и потребност от гласност. В днешните условия – „Напред, Русия, плачи Европа, аз имам най-красивото“ – откъде?</p>
<p>Това е толкова удобно. Без да ставаш от дивана, да превключваш федералните тв канали; пийвайки биричка, да мислиш за величието на нашата страна и загниването на Запада.</p>
<p>Този обичаен руски навик е простият отговор на сложните въпроси. Когато се окаже, че еднопартийността води до „едноколбасност“ – тогава, очевидно, отново ще възникне нужда от гласност. Имам предвид десетките милиони, които би трябвало да съставляват аудиторията в една 140-милионна държава.</p>
<p>Много пъти съм давал за пример тази статистика, но никой не обръща внимание на това. У нас вестникарските тиражи са в пъти по-ниски от тези във Великобритания. Сега няма да обсъждаме издания като „Комерсант“, защото той „не е такъв“, както е прието да се казва.</p>
<p>Говорим за буржоазните вестници, чийто обхват на материалите варира от балета на името на Кузнецова, през политика с името Колесников, та до сводките за фондовата борса – такива във Великобритания са четири, при което хартиеният вариант на Daily Telegraph има тираж около половин милион бройки.</p>
<p>Що се отнася до нашия „Комерсант“, неговият тираж се колебае в рамките на така наречените „върхови“ 100 000 бройки, а „Ведомости“, който е руският Financial Times, стига до 60–70 000. За какво да говорим? У нас абсолютните тиражи са по-ниски от полските!</p>
<p>Главният естонски вестник, чието наименование може да се преведе като „Пощальон“, също е със стохиляден тираж. Така е, защото там има общество, което се нуждае да сверява всеки ден пулса си с този на основния вестник в страната.</p>
<p>Ето, аз имам такива и такива усещания, длъжен съм да прочета прав ли съм. Това е то mass media. Ето я социалната функция, позволяваща на човека да чувства, че не е сам. Че има общество, че той е гражданин и по някакъв начин избира някого, страда, поставя въпроси; решава накъде върви страната му, възмущава се от властта и т.н. Без това не може да има журналистика. Ако няма потребност.</p>
<p>Аз съм малко нещо и ресторантьор и знам, че не бива да доставяш аншоа, ако клиентите ти искат домати с краставички и „повечко сметанка, млади човече, повечко сметанка“.</p>
<p>Не разбирам защо изобщо трябва да се води разговор за по-ниското или по-високо качество на медиите.</p>
<p>Съветската пропаганда беше значително по-цялостна от тази на днешните федерални телевизионни канали. Но демонстрацията в онези времена как Константин Устинович Черненко гласува в избирателния си район отдавна работеше със знак „минус“.</p>
<p>Сега по националните телевизионни канали излъчването на подобни показни „изяви“ е неизмеримо по-малко, но това съвсем води до обратна реакция от страна на зрителите.</p>
<p>Някъде през втората половина на управлението на Брежнев стана съвършено очевидно, че колкото по-мащабна е пропагандата, колкото по-наситено е присъствието на „бащите на нацията“ в програма „Время“, толкова по-зле за „бащите на нацията“.</p>
<p>Това е храната, хвала! Ако може да привлече врабчета дори… Питал съм колеги след колко време ще започнем да коментираме политическата култура на всичко това…</p>
<p>Но като цяло, разбира се – „преките линии“.</p>
<p>Някои смятат, че, за да се случи промяна, са необходими 10 години, други – 20. Никой не вярва, че това ще е завинаги.</p>
<p>Преди десет години – по време на предишната криза в Украйна, „украсена“ с името на Янукович – Путин отиде в Киев и всичките три украински общонационални тв канала предаваха „както е редно“ и му задаваха въпроси – това е нашата „пряка линия“.</p>
<p>Тогава Путин недвусмислено подкрепяше последователността по отношение на политиката спрямо Украйна.</p>
<p>Сега на никого не му идва на ум да направи нещо подобно. Просто защото това вече е правено. В най-добрия случай ще се разсмеят.</p>
<p>За тези 10 години като че ли се сдобихме с политическата култура. Неополитическият прогрес някак си живна, раздвижи се.</p>
<p>Но не коментирам това дали по принцип въпросната „пряка линия“ е възможна единствено в Беларус. Само пробвайте да я осъществите с поляците или чехите…</p>
<p>Там никой не обсъжда какво се е случило с журналистиката от началото на „перестройката“ до наши дни. На никого не би му хрумнало подобно нещо.</p>
<p>За тях това е като изцеление от чума, за нас е „великото минало“. И жалба по Горбачов, който съсипа нашата прекрасна държава, от когото всички се страхувахме, а после безпределно уважавахме.</p>
<p>Тези са моите съображения. Честна дума, не разбирам какъв е смисълът да си говорим за журналистика, доколкото в момента тя не е нужна на никого.</p>
<p>Сами си пишем, сами си се четем. Това е най-обикновено самообслужване – по домовете.</p>
<p> --------------</p>
<p>*Михаил Жванецки е одески сатирик, определян като един от най-остроумните и дълбокомислени критици на нашето време.</p>
<p><em>Превод: Елена Дюлгерова</em></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
