- Автор: Матю Дал Санто* thenation.com
- 10 Sep 2020
- 166
- 27
Фотография: AP
Отговорът на Путин стигна до сърцевината на проблема: „Що за демокрация е това (т.е. в Русия?).
Очевидният отговор на този въпрос според голяма част от западния свят е, че Путин иска Русия да бъде всичко останало, но не и демократична държава. Въпреки че ситуацията в действителност е много по-сложна, мейнстрийм медиите на Запад обрисуват Русия като диктатура или полицейска държава, а понякога дори и по-зле.
Преди две седмици например в „Ню Йорк Таймс” Маша Гесен (авторът на широко цитираната биография на Путин) подкрепя мнението на много американски коментатори, че Русия е поела по пътя на „тоталитаризма” и че е държава, пристрастена към воденето на войни. „Тоталитарното общество се стреми да бъде мобилизирано – пише тя. – Колкото повече Русия се завръща към тоталитарните си навици, толкова по-голям комфорт ще получава от постоянно състояние на война.”
Под една или друга форма Путин управлява Русия от петнадесет години. Русия води първата си война зад граница след разпадането на СССР, преди седем години (Путин беше премиер, а не президент), когато през 2008 г. грузинската армия изненадващо напада руските „миротворци” в непокорната грузинска провинция – Южна Осетия.
След по-малко от шест години Русия анексира Крим – безкръвно – през март 2014 година. Въпреки че Кремъл отрича прякото си участие, Русия най-малкото е помогнала да бъде поддържан въоръженият бунт от май тази година в Източна Украйна срещу подкрепяното от Щатите киевско правителство. В момента тя води въздушна кампания срещу терористичните сили в Сирия – по покана на сирийското правителство.
Гесен обяснява всичко това с аргумента, че Путин и системата, която той управлява, не могат да оцелеят без война. „Стратегическата цел на неговите войни е самата война... И двата конфликта (Украйна и Сирия) са войни, на които не се вижда краят, тъй като според гледната точка на господин Путин само в състояние на война Русия може да се чувства спокойна.”
Между другото, Гесен е рускиня, която живее в САЩ. Фактът, че е озаглавила съчинението си „Вечните войни на Путин” и го е публикувала с чисто сърце в държава, която се намира в постоянно състояние на война – в Ирак, Афганистан, Пакистан, Либия, Йемен, а нека не забравяме и Сирия – вече повече от едно десетилетие, както и за голямо изумление на множество чуждестранни политически коментатори, в самите Щати – без да има изгледи това да се промени, говори много за чувството за обективност на журналистката или може би пък разкрива политическите й пристрастия.
Въпреки че тя осмива Путиновия прочит на историята, нейният също е поставен под сериозен въпрос. („За заслугите си във войната срещу Хитлер – подсмръква Гесен, наградата на СССР е, че се превръща в суперсила”, наблягайки, че издигането на Съветския съюз като суперсила се дължи на баламосването на Чърчил и Рузвелт от страна на Сталин в Ялта, а не на победите на Червената армия срещу нацизма. Във всеки случай, истинската „награда” не е ли всъщност спасението на Европа и на нейните народи?)
Гесен цитира с изумление изказването на Путин, че „мирът като състояние на световната политика никога не е бил стабилен”, но изглежда не осъзнава, че то изразява една научна политическа теория (нарича се реализъм, а нейните последователи обикновено са против ненужните, безсрочни и идеологически вдъхновени войни), основаваща се на изучаването на истинската световна история, която преподават много изтъкнати практикуващи лектори в американски университети.
Вместо това тя, изглежда, вярва на една световна история (извън Русия) – приказка за непокътната райска невинност отпреди Путин да заеме мястото на Борис Елцин в навечерието на новата 2000 година. „С две думи, мирът е аномалия, крехко състояние на равновесие” – ахва тя. (Желаеш ли да ти препоръчам учебна литература по този въпрос, Маша?)
Гесен е журналист и нейната работа изключително много зависи от осъзнаването на силата на думите. (Нейната книга за руската пънк банда „Пуси Райът” сe нарича „Думите ще разбият цимента”). Но защо тогава тя е толкова небрежна в тяхното използване?
След убийството на Борис Немцов на Червения площад по-рано тази година тя се чудеше на глас дали Русия е застанала на ръба на вълна от масови политически репресии, повторение на червения терор на Сталин. „Дали все още не живеем в 1937 година? – пита Гесен. Това скромно „все още” ни демонстрира решителността й да използва всяко подобно събитие, за да отъждестви Путин със Сталин и Русия с тоталитарна държава.
Наистина, след като задава въпроса „Дали господин Путин е толкова зъл, колкото Сталин?”, Гесен минава през списък от причини, която я водят до заключението – „Е, Путин не е чак такъв злодей като Сталин”. Но въпреки това изглежда, че тя всъщност иска да добави към изречението и думите „все още”. „Господин Путин е направил много, за да възстанови идеологическите механизми на тоталитарната система, но Русия все пак не се управлява с помощта на всяването на масов страх – пише тя. – Поне до поредните... процеси, депортирания и убийства.” (Има и други неща, които изглежда, че Гесен не знае или не си прави труда да спомене, като например одобрения през август от Президентския съвет по правата на човека нов закон за почитане паметта на хората, пострадали от политическа репресия, отварянето на нов огромен държавен музей на историята на ГУЛАГ, издигането на паметник на неговите жертви и обявяването на строителството на една вечна „Стена на плача” в Москва, дело на скулптора Георгий Франгулян, в почит на жертвите на сталинския режим – всички тези проекти са подкрепени или постановени от президента Путин.)
Интересно е, че тя не вярва в тезата, че Кремъл е поръчал убийството на Немцов. Твърди, че то е извършено от нетърпеливи убийци, опитващи се да удовлетворят неизказаните желания на своя шеф.
Наистина, Сталин също не е поръчвал лично всички убийства по време на Голямата чистка. И все пак има някаква безотговорна небрежност в тази аналогия. Според консервативните оценки през 1937 и 1938 година са били разстреляни около 750 хиляди души, за да бъде успокоена параноята на Сталин и да се засили хватката му, или по-точно казано, да бъдат унищожени комунистическата партия и командването на Съветския съюз. Постсъветска Русия, от друга страна, не е екзекутирала нито един човек от 1996 година насам.
Въпреки че на теория смъртното наказание съществува, на практика неговото прилагане e забранено от мораториум. Той отново бе потвърден от Конституционния съд на Русия през 2009 година. Този мораториум относно смъртната присъда е нещо, което Путин подкрепя (макар проучванията да показват, че по-голямата част от руснаците желаят връщането на смъртното наказание). На руската страница на базата данни за смъртни наказания „Корнел” до думите „екзекуции” и „брой на лицата, които са осъдени на смърт”, се появява дълъг списък с нули. (В приемната държава на Гесен, от друга страна, между 2001 и 2014 година са убити 683 човека, а до този момент през 2015-а са се състояли още 25 екзекуции и още 3000 души са осъдени на смърт – въпреки че съдилищата връщат много от смъртните присъди, тази цифра непрекъснато се увеличава. В действителност Съединените щати всяка година екзекутират един от девет милиона свои граждани чрез всякакви видове „законни методи” – смъртоносна инжекция, електрически стол, газова камера, обесване и разстрел.)
Нека сега обърнем внимание на руските затвори.
През 1953 година, когато Сталин умира, около 2 милиона и половина съветски граждани са „живеели” (силно казано) в затворническите лагери на ГУЛАГ. През 2000 година, когато Борис Елцин подава оставка като президент, ГУЛАГ на Сталин вече не съществува, а в руските затвори лежат около 1 000 000 затворници. Забележително, според доклада за световните затвори на Института по наказателна политика на Лондонския университет от септември 2015 година броят им е спаднал до по-малко от 645 000 души. (През 2014 година около 1 000 000 американци са затворници.)
Излиза, че като процент от населението Русия никога не е пращала в затвора толкова малко от своите граждани, както по времето на Путин. Тези, които искат да й поставят етикети на „полицейска държава” или „възродителка на тоталитаризма”, трябва да обяснят защо броят на затворниците е спаднал почти двойно (от 729 до 446 на всеки 100 000) по време на „диктатурата” на Путин. В САЩ тази цифра е 698 на 100 000.
След това идват, разбира се, всички онези свободи, от които съвременните руснаци се ползват и за които съветските граждани са можели само да мечтаят – правото на частна собственост, пътуването в чужбина, да четат всичко, което пожелаят, било то в пресата или интернет.
Гесен не е единствената, която прибягва до престаряла реторика.
Нека вземем друг благодатен пример. Пишейки за „Форийн Афеърс” миналия месец, Грегъри Файфър дава всичко от себе си, за да обрисува Русия като агресивна, експанзивна и идеологически мотивирана империя, идентична със СССР на Сталин през 1946 година, когато съветските войски стигнаха до река Елба, в самото туптящо сърце на Европа. (В днешни дни войските на НАТО спокойно обикалят например из Естония, която е била част от СССР на Сталин, на два часа път с кола до града, който преди се наричаше Ленинград. За да установим кой е отговорен за „Новата студена война”, много зависи от това къде точно сме застанали.)
Наистина забележително обаче е, че Файфър съумява да изкриви известната „дълга телеграма” на Джордж Кенън, за да защити тезата си след Сирия: „Първата значима военна офанзива на Москва отвъд старите граници на СССР” доказва, че Путинова Русия „представлява растяща заплаха за международната сигурност” по същия начин – очаква се да повярваме – както спускането на Желязната завеса в Източна Европа през късните 40 години на ХХ век. Другата цел на Файфър е да създаде един шаблон на отговор на външната политика на Запада, конструиран около налагането на санкции, изпращането на оръжия в Украйна и засиленото присъствие на войски на НАТО по руските граници.
И всичко това – независимо от факта, че през 1990 година Кенън публично се противопоставя на експанзията на НАТО след Студената война, тъй като според него тя е оскърбителна провокация срещу легитимните и напълно прозрачни интереси на Русия. И независимо от това, че ако се бяха съобразили със съветите на Кенън, нито една от страните, в които Файфър иска да наблюдава ескалиращи военни игри на НАТО, нямаше да бъде дори и член на Алианса.
Балансът, пропорциите, чувството за перспектива – всичко това, изглежда, е изпаднало някъде по пътя от репортажите на Запада, и особено американските, за Русия. Може би така ще се увеличат тиражите. Русия не е демокрация нито в истинския смисъл на думата, нито по начина, по който тя е практикувана в Европа и в САЩ. Но това, което изглежда като преднамерена кампания на западната преса да я представи във възможно най-лоша светлина, служейки си с неточни исторически аналогии и небрежни карикатури, е опасно поради ред причини.
Най-важната от тях е, че ако Путин или някой друг бъдещ руски лидер действително върне обратно часовника до 1937 година, ако Русия наистина попадне под еднопартийна диктатура или се превърне в тоталитарна държава с лидер – истински автократ като Сталин, ако в хиляди канавки бъдат изхвърлени телата на милиони, загинали от куршум в главата или експлоатирани до смърт в ГУЛАГ, няма да са ни останали думи, за да опишем това.
Думите, които бихме могли да използваме, за да опишем тази малко вероятна възможност, вече ще са лишени от своето значение заради същите тези журналисти и коментатори, чийто свещен дълг е да ги защитават.
* Матю Дал Санто е научен сътрудник в института Саксо на Копенхагенския университет, където изучава и работи върху съвременна Русия.
Превод от английски: Филип Каменов
