Нашият господар днес е страхът

Даниел Дефо (авторът на Робинзон Крузо) е написал през 1722 г. “Дневник на чумавата година”, спомени за голямата чума от 1665 г. в Лондон. Трудно е да се намери по-ясен и по-образен разказ за последиците от страха върху населението. Някои изоставят всички морални принципи. Други започват да разпространяват измислени слухове, от които на човек му се изправя косата. Трети пък, някога с разумно поведение, са впускат в отвратителни магии. Доносничеството процъфтява, шири се лудостта, самоубийствата се увеличават.

Ние все още не сме стигнали дотам - трябва да кажем, че Covid-19 не е чумата! - но нашата ултра крехка психика вероятно е толкова обезумяла от този вирус, колкото нашите предци са били от чумата. Именно страхът ги е карал да се щурат, както нас страхът вкупом ни побърква. Нашите управници го знаят.

Последните три седмици бяха красноречиви за един период, който продължава от близо година. Всичко бе направено така, че да ни хвърли в ужас. Повечето от тези новини вероятно са верни, но трябва да видите с какъв обезумял тон ни се съобщават - че ваксините закъсняват и няма да ни стигнат - че английският вариант е много опасен, много по-опасен от настоящия вирус - че сегашните ваксини не могат да атакуват новите варианти, които връхлитат Африка и Америка с нeзнаен ритъм - че неизбежно вървим към нова, строга, много строга карантина, много повече от онова, което познаваме. Интензивните отделения са пренатоварени, вече превозват болните от един град в друг (да, но нямат доверие на клиниките, които са празни). Всичко това засили драматичния речник, постоянно и по всички канали едновременно.

Бихме могли да напишем книга с всички тези страшни новини.

Естествено, медиите са също толкова отговорни, колкото и управляващите за това. Разбира се, управляващите прекаляват: преди втората карантина Еманюел Макрон ни съобщи, че този епидемичен пик ще бъде много по-висок от първия, което не беше така. Но медиите, изкушени от епичното и трагичното, много често предават от прословутите здравни обянения само най-влудяващите изрази и най-мрачните прогнози. Всичко това създава климат на страх, който нахлува в атмосферата и кара много нестабилни хора да си загубят ума - има много такива в депресивна страна като нашата.

Страхът е чудесен инструмент на власт. Достатъчно е да погледнем израженията: ние сме парализирани, вледенени, вцепенени от страх. Той ви обездвижва, забранява ви да действате и ви прави послушни пред всеки натиск.

Кажете на някого, че животът му е застрашен и той ще ви се подчини като роб.

От Античността всички тирани властват чрез страха и той е основната причина за това, което няма реална причина, а именно завземането на властта в извънредна ситуация. Точно защото се страхуват от катастрофи, хората се предават на диктатори. Точно защото треперят от страх, те приемат всякакъв вид извънмерни, ненужни или смъртоносни директиви, които иначе биха ги накарали да кипнат. Правителствата много добре знаят това, дори и да не са с тиранична същност. Те си играят с него, повече или по-малко съзнателно, като монарх, загрижен за своята несигурна власт, който си играе със своя скиптър.

Проблемът е, че страхът е с опасна употреба, като всяка полезна дрога. Особено когато се разпространява сред и без това крехък народ, готов да повярва на всички приказки и да приеме статута на жертва. Манипулацията на страха го превърна у нас в навик. Хронична болест, ако щете. Има толкова причини за страх, един нововъзникващ вариант зад предишния, една лоша новина, прогонваща другата, че животът се организира като вечен страх.

Скоро самият живот започва да всява страх.

В старческите домове, където вече всички са ваксинирани, драстичните мерки, предприети по време на карантините, не изчезват. Винаги се намира нова опасност, която да ги оправдае. Така че много стари хора, вече страшно изтормозени от една година самота, продължават да понясат затворническия режим, защото паническият страх се е вкоренил здраво и очевидно завинаги в директивите на регионалната агенция по здравеопазване. Когато вестителят вика “вълк!”, ние търсим вълка. Но когато вестителят вика “вълк!” от сутрин до вечер, по-скоро търсим смущение в разсъдъка на вестителя. Именно това се случва в момента: нещо като паника на разума.

Вече не знаем от какво точно се страхуваме - тъй като причината за страха се променя непрекъснато и публичното говорене добавя нови слоеве към него

- но страхът се превръща в постоянно предразположение, като втора кожа.

Този процес напомня на страха от катастрофи, който не ни е напускал след Втората световна война, докато самите катастрофи се променят: страх от ядрена война, от прекалено празен, а след това от прекалено пълен свят, от глобалното затопляне. Вярно е, че винаги са съществували големи колективни страхове, понякога и с основателна причина. При хигиенистките народи, като нашия, парализирани от принципа на предпазливостта, винаги има причини да се боим. Моралният конформизъм включва един добър страх, този, който се отнася до разрушаване на природата от глобалното затопляне (страх, оценен от Йонас с неговата “евристика на страха”), и лош страх, популисткият страх, който се бои от влошаване на националната култура от имиграцията. Опасността при всички случаи е страхът да се увлече и да изгуби целта си - нещо като социална болест, от която първо трябва да се излекуваме. Като се убедим например, че ваксинираният възрастен човек може да излезе от стаята си, защото сега небето няма да се стовари върху главата му.

Превод от френски: Галя Дачкова