- Автор: Иван Петрински
- 10 Sep 2020
- 121
- 24
(продължение от миналата неделя)
Бедите на земята, която днес е прието да се нарича Украйна, произтичат от непрекъснатите опити тя да бъде представена като нещо единно, като едно цяло. А няколко много съществени извода се налагат от само себе си, щом необремененият от исторически митове читател се поразрови из изворите на епохата.
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48745_C378VbyuEXlntogbOoWS0W5LCa26h9.jpg" style="height:333px; width:500px" /></p>
<p> </p>
<p>Тогава ще стане ясно, че след почти четири века периодично избухващи разорителни вражди между съвременния Украински запад и Украинския изток постигането дори на прилично добросъседско съжителство е напълно непостижимо. След сегашната кървава сеч съществува едно-единствено решение на четиристотингодишната украинска драма – разделяне на днешна Украйна на две (или пък на повече) напълно самостоятелни държави.</p>
<p>Впрочем едно съвсем скорошно, от втората половина на февруари, социологическо проучване в Донецката народна република (ДНР) може също да потвърди, че Украйна вече няма да може да съществува като едно цяло в досегашния си географски обхват освен принудително. На въпроса „Какво е вероятното лично за вас бъдеще на ДНР?” 74,4 % от запитаните отговарят, че не виждат никакво бъдеще за републиката в Украйна, 19 % допускат участие на ДНР като обособена част в задължително федеративна Украйна, а под 4 % си представят единна Украйна в досегашните й граници. Остава да се добави, че проучването е на Донецкия национален университет, обхваща значителен брой жители на републиката – цели 3217 души, и е съвсем красноречиво, както се вижда.</p>
<p>Разделянето на украинските земи вече наистина е наложително, при това без значение дали по мирен път или чрез въоръжен сблъсък, историческият път на това противопоставяне в центъра на Европа стана вече твърде дълъг и прекалено кървав. Всяко друго решение ще бъде отново непостоянно и за кратко. Както ще разберем след малко, нямаме никакво основание да мислим, че третото поредно саморазорение на Украйна (вж. първата част на текста в Свързани текстове) ще бъде последното. Напротив, след сегашния разорителен сблъсък е вече съвсем незначителна вероятността за съхраняване чрез пореден безсмислен напън на някакво украинско единство, което всъщност никога не е съществувало в кратката история на Украйна.</p>
<p>За първи път понятието „покрайнина” (стррус. оукраина) се среща в Ипатиевската летопис от 1420 г. за събития, свързани със смъртта на переяславския княз Владимир Глебович (1169-1187). Понятието е лишено от всякаква географска определеност, то служи за означаване на граничните области на Древна Рус и е до голяма степен аналогично на немските марки – приграничните административни области във Франкската империя, а също и в средновековните германски държави.</p>
<p>Освен споменаването от 1187 г., следват още две през 1189 г. и през 1213 г., отново в Ипатиевския свод, но в неговата част от ХІІІ в. След присъединяването на южните области от Древна Рус към Жечпосполита в края на ХVІ в. Украйна постепенно се превръща в областно име – така започват да се назовават земите, вдадени силно на изток и заключени от големия завой на Днепър между Киев и устието на реката. В Жечпосполита понятието „Украйна” е неофициално, а определения като „украинци”, „украинни люде” и „украинники” са напълно лишени от етнически смисъл. Така например „украинци” са наричани и представителите на полската служебна аристокрация, които се намират по служба в областта Украйна (вж. напр. Оленя Русина,Україна пiд татарами i Литвою, Київ, 1998).</p>
<p> </p>
<p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48745_OrV6PHyktEJTloXr4NnQPHPD0LSr4s.jpg" style="height:345px; width:545px" /></p>
<p><strong><em>Юри Хмелницки, хетман на Запорожкото войско (27 юли - 17 октомври 1657), син на хетмана Богдан Хмелницки (1648-1657); изображение с вероятни портретни черти; гравюра върху метал; в „Историята на Леополдо Чезаре” на Галеацо Гуалдо Приорато (1606-1678), с. 137; отпечатана във Виена през 1670 г. Вдясно: Иван Виговски, хетман на Запорожкото войско (1657-1659); платно, маслени бои; картина на неизвестен художник; ХІХ в.</em></strong></p>
<p> </p>
<p>Ненапразно въведохме понятието „саморазоряване” в първата част на текста, тук ще имаме предвид само вътрешноукраински въоръжени сблъсъци, а не чуждите нашествия на украински земя. Така първото саморазорение на украинските земи (1657-1687) се нарича обичайно Руина заради продължителността и разрушителността си, а въстанието на Богдан Хмелницки срещу гнета на полската шляхта е неговата предистория. След смъртта на Хмелницки синът му Юри, впрочем едва 16-годишен през 1657 г., когато умира Богдан Хмелницки, не успява да продължи делото на баща си и е изместен след по-малко от три месеца от новия хетман Иван Виговски, бивш писар на Запорожкото войско (вж. Изображението в първата част на текста). Противопоставянето на привържениците на невръстния Юри Хмелницки и на новия хетман слага началото на първото саморазоряване на украинските земи с въстанието на Яков Барабаш и Мартин Пушкар (1657-1658 г.), което избухва на левия бряг на Днепър срещу избора на Иван Виговски. Всяка прилика с въстанието от април 2014 г. в Новорусия не е случайна.</p>
<p>И след потушаването на въстанието на Барабаш и Пушкар продължава кървавото братоубийство по тия земи. Едва Полтавската битка (27 юни 1709 г.) обединява днешните украински земи под могъщата десница на цар Петър І (1682-1725).</p>
<p>Като добавим и второто саморазоряване на Украйна по време на Гражданската война (1917-1922/1923 г.), която следва разпадането на Руската империя вследствие на Октомврийската революция (25 октомври 1917 г.) и на която си струва да се спрем друг път, ще получим една всъщност устойчива историческа тенденция: кърваво противопоставяне – привидно обединяване с тлеещи вътрешни противоречия – ново кърваво противопоставяне. И всичко това е заради опитите да бъде задържана Украйна като единна земя.</p>
<p>Дори горният съвсем бегъл преглед би трябвало да ни убеди, че тази „единна” Украйна е историко-политически мит, налаган по една или друга причина през последните столетия. В голяма степен историко-политическият мит „Украйна” е част от съветските грешки по националния въпрос, точно след 1917 г. бе проведена така наречената „украинизация” (вж. Свързани текстове; нарочно си струва да бъде разгледана по-подробно тази тема друг път), чиито плодове се берат и днес. Време е историко-политическата грешка „Украйна” да бъде изправена, този път окончателно.</p>
<p> </p>
<p>Свързани текстове:</p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/48435-tretoto-samorazorenie-na-ukrajna">http://glasove.com/komentari/48435-tretoto-samorazorenie-na-ukrajna</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/32618-danilo-nechaj-kyde-si">http://glasove.com/komentari/32618-danilo-nechaj-kyde-si</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/34130-noviqt-danilo-nechaj">http://glasove.com/komentari/34130-noviqt-danilo-nechaj</a></p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/37108-divoto-pole">http://glasove.com/komentari/37108-divoto-pole</a></p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><a href="http://glasove.com/komentari/47579-buntovete-na-jenite">http://glasove.com/komentari/47579-buntovete-na-jenite</a></p>
