Криза на счетоводните баланси дълго ще дърпа Европа назад

Докато ни заливат новини за срив на германската икономика и обща загуба на конкурентност от страна на Европа, една нова, и дори по-коварна криза се приближава с потенциал да дърпа назад икономическото развитие поне половин десетилетие. Кризата на счетоводните баланси представлява недоверие в качеството на притежаваните активи, които длъжниците предоставят като обезпечение и се проявява на всички равнища от микропредприятия, до цялата финансова система на една страна, или икономически блок.

Изразява се в два сценария, като при първия задлъжнели домакинства, фирми или държави, решават да изплащат дълговете си в продължение на няколко години, докато задлъжнялостта им спадне значително. Точно това може би се случва в Китай, където се очаква правителството да се въздържи от фискални стимули, подобни на тези в САЩ след световната финансова криза от 2009 година. Вторият сценарий на разгръщане описва случващото се в Европа и САЩ. Привикването към определени нива на комфорт карат икономическите агенти да привикват към дълг, въпреки нездравословните му равнища и щат не щат в някой момент кредиторите се налага да вземат мерки. Е, това време все още не е настъпило, но нарастваща част от анализаторите се притесняват, че наближава. Първата стъпка е повишаването на лихвите, но по-страшна ще бъде когато се види кой може да понесе лихвите, и кой ще изпадне в неплатежоспособност.

Всичко започва с вътрешни преоценки, които банките правят за стойността на притежаваните от длъжниците им активи. Двигател са притесненията, че нещо, което някога е заложено срещу Х пари, днес струва 70%, 60% или дори по-малко от очакваната му пазарна стойност след допустимата амортизация. Например, предприятие длъжник разполага със сгради и машини (най-често заложени като обезпечение) с една балансова стойност, но банката, която го кредитира, се притеснява, че ако се стигне до тяхната моментална разпродажба, ще събере много по-малко пари, отколкото е си е правила сметката, когато отпуска заема.

Логиката на банката е проста – всички активи на една фирма минус задълженията й дават нетната стойност на нейните активи. В добри времена – когато имотите поскъпват, нетната стойност на активите при работещите предприятия не тревожи никого. Обратно, когато икономическият цикъл се обърне, дори и най-добрите предприятия започват да се превръщат в потенциални „пациенти“, защото засегне ли се бизнес активността им, банките ще се принудят да поставят оценките на активите им наравно парични потоци, които генерират.

На ниво корпоративен сектор проблемът се лекува с дилемата дали в този момент банката да спре да кредитира подобни фирми за известно време. Така след половин, една или две години на погасителни вноски, задлъжнялостта им спада спрямо активите, и ако те не са претърпели допълнителни обезценки, кредитирането може да се възобнови. Реалността обаче сочи следващ негативен ефект. Спирането на кредитирането прекъсва естествения цикъл на инвестиции и разрастване на фирмите. Губят конкурентоспособност, а тези, пласирани по веригата на доставки директно остават без бизнес. И ако след период на финансов аскетизъм длъжниците са станали далеч по-стройни, то общата икономическа ситуация вече е станала притеснителна и същите компании, макар изрядни, се принуждават да отговарят на нови, още по-строги критерии.

Алтернатива е вместо финансовият сектор да остави фирмите да свият задлъжнялостта си, да възприеме хазартното поведение „двойно или нищо“ и да се обърне към кредитиране на по-рискови проекти с по-висока доходност, очаквайки печалбите от тях да компенсират потенциалните загуби от фирмите с влошена нетна стойност на активите си.

Лошата новина е, че през последните 13 години комбинацията от публични политики на правителствата и решенията на финансовия сектор стимулираха поведението „двойно или нищо“ и сега банките са два-до три пъти позаредени с активи, които трудно биха продали без сериозни загуби.

Далеч по-сериозно става положението, когато се вгледаме в балансите на банките и компаниите във финансовия сектор. За разлика от фирмите, които произвеждат, и затова държат активите си главно в пари, материали и други средства за производство (в допълнение към твърдия капитал), банките и инвестиционните компании гледат всичките им вземания да са търгуеми. Затова на някой етап те често структурират вземанията си под формата на облигации, или акции, ако са придобити като обезпечение. Продават ги, някой ги купува,  те отпускат още, пак пакетират кат облигации, и така, докато веригата не се прекъсне.

Обслужването на такъв тип задължения отдавна е проблематично и е сред основните причини Европейската централна банка толкова дълго да поддържа ненормално ниски лихви. Просто, вдигнат ли се лихвите до степен, която може реално да възпре покачването на потребителските цени и да стимулира хората да спестяват, то цената за обслужване на старите заеми ще стане непосилна за някои държави, а по веригата и за техните кредитори, които са заложили облигациите им пред националните си банки (не пред самата Европейска централна банка).

С този проблем Българска народна банка се справи преди 11-12 години. Тя посрещна първата вълна с обезценки на облигации, считани преди това за най-сигурни – с рейтинг ААА, като се отказа да ги продава. Отчете загуби при първоначалната им преоценка в посока надолу, и ги задържа до окончателното им изплащане при настъпването на падежа. Успоредно с това спря да купува облигции на страни различни от Германия, САЩ и други с далеч по-нисък рисков профил от бившите отличници като Гърция, Испания, Италия и други.

Не така обаче стои въпросът със собствените им централни банки. Когато италиаското правителство се нуждае от пари да финансира дефицита си, то не се обажда на българските банки, или на БНБ. Огромната част от италианския дълг се купува от италиански банки, които го залагат пред Италианската централна банка, а тя им дава евро. Същото правят гръцките, испанските и другите банки с дълга н своите правителства, залагайки го след това пред националните си банки без идея как се излиза от дългова спирала. От няколко години към тях се числи и Франция.

При едно по-сериозно вдигане на лихвите пазарната стойност на старите дългови книжа пада докато доходността им се изравни с по-високите лихви на новите облигации, което принуждава държателите на стар дълг да го преоценяват и да отчитат загуби, освен ако не са способни да го държат до падеж. Тази конфигурация поставя под въпрос, балансите на европейската финансова система, доминирана от монобанка в лицето на ЕЦБ, която задава курса, но оставя цената да се поема от членуващите национални централни банки. Така или иначе, именно техните правителства извиват ръцете на централните банки с т.нар. „фискално надмощие“, защо да плаща цялата ЕЦБ, когато отговорността пада върху националните централни банки.

Докато лихвите бяха ниски, този проблем се замиташе под килима, но днес, вече няма евтини пари, които да улеснят избора „двойно или нищо“. Предстои затягане на кредитирането с логичното охлаждане на икономическата активност като допълнение към всички останали проблеми на европейската икономика.

Затова всяка новина, че дадена банкова група е решила да провизира част от печалбите си, трябва да се приветства. Напоследък съобщения с такова съдържание идват, както от Западна Европа, така и от САЩ. В България за провизии все още не се говори, но пък печалбите растат, което също е предпоставка за смекчаване на приземяването, когато настъпи. А то ще настъпи, и този път ще се задържи по-дълго от обичайното.