- Автор: Стефан Гайдарски
- 10 Sep 2020
- 72
- 5
Още Аристотел въвежда принцип що е това добра политика – последният орач на полето да я разбира. Чомски години наред изследва „проблема на Фройд“ – как е възможно да знаем толкова малко при наличието на толкова много достъпна информация. Кисинджър от своя страна, къде сериозно, къде ехидно, отбелязва, че само интелигентността на изследователя е важна при днешното море на източниците.
<p>Къде сме ние? <span style="font-size:13px">В България отдавна се утвърди разбирането, че писаното в областта на обществените науки в социалистическия период е прекалено идеологически натоварено и съответно няма стойност. Интересът към разбирането за държавата и нейното функциониране преди 9 септември също е бутиков, да не кажа никакъв. Винаги съм се учудвал, когато абсолютно безкритично и напоително се цитират третокласни чужди автори, а в същото време произведения като „Компетентност и народовластие“ на Петко Стайнов от 1923 г. тънат в забрава. Но българска работа, какво да се прави…</span></p>
<p>След като „избрахме свободата“ през лятото на 1991 г. , политическата идеология се раздели на тази на демократите и онази на бившите комунисти. Цяло десетилетие я карахме така, резултатите са известни и дори по-доста важни теми и събития – безспорни. Най-важното, което се случи, е, че докато се мразеха и плюеха, къде неуморно, къде лицемерно, политическите ни лидери постигнаха съгласие за НАТО и ЕС. Учителите ни по демокрация един по един започнаха да издишат и да свеждат влиянието си до усвояване на някакви парички, без да могат да насочват процесите както преди. Този проблем само го маркирам, защото Достена Лаверн вече успешно разказа тази история. Топката беше изцяло у политиците, мнозина от тях все още се чудят как да я отиграят, но за сметка на това всички приеха да се обличат в нови костюми. Очертаха се три модни линии – леви, десни и центристи.</p>
<p>Естествено, най-много пострадаха десните, защото вече всички бяха демократи, а антикомунизмът ставаше все по-неубедителен. А и просто не върви да си с най-вехтото костюмче и да крещиш на тези с новичките „Дзеня“: „Свали си потурите, аз съм демократ!“.<br />
Не стига това, че сините от демократи станаха просто десни, ами властта отиде за десет години в левите и центристите. На бившите демократи не им остана нищо друго, освен да опозиционират на тема бивши комунисти във времената на леви и десни. От време на време се оплакваха и че левите не са никакви леви, защото предприемали мерки център-дясно. Дойде и най-големият погром за ексдемократите. На 1 януари 2007 г. лидерът на бившите комунисти ведно с бившия цар и онзи, дето би първи шута на бившите демократи, пълноправно направиха България член на ЕС, а тях никакви ги нямаше никъде.</p>
<p>Ами сега? На бившите демократи им се наложи да се връщат на Чернишевски и неговия вечен въпрос – какво да се прави…<br />
И го измислиха в три стъпки.</p>
<p>Стъпка номер едно – да се определят кои са за пред хората. Демократи не става, защото вече всички са. Само десни пак не върви, защото колко разбира тоя прост народ от ляво-дясно… Десни антикомунисти е добре, само дето комунизма го няма. Лоша работа. Стъпка номер едно се отлага стратегически за сметка на стъпка две и три.</p>
<p>Стъпка номер две – да се огледат с кого могат да играят. Тук нещата почват да се избистрят и размътват в сложна диалектическа връзка. Бившите седесари с едно „Дано“ и „Долу БСП“ са ги прикоткали. Неприятното е, че малко останаха. Повечето се събраха с бившите комунисти, които отказаха да станат леви. Бившите демократи прозряха изведнъж практическото приложение на формулата „Противоположностите се привличат и накрая се размиват“. Най-гадното от всичко беше, че Бойко вече беше патентовал ноу-хауто и го беше разпространил във всички медии успешно. Даваш възможност да се съберат в едно бившите комунисти, които не искат да са леви, и бившите демократи, които не искат да станат десни. Слагаш им в устата едно „Долу БСП“ и всички са щастливи. А „Дано“-то щедро оставяш на настоящите десни.</p>
<p>Стъпка номер три – разбор на реалностите и анализ на възможностите за откъсване на парченце от баницата. Първо си ушиваш чисто нов десен костюм. Към „Дано“ и „Долу БСП“ добавяш едно „И сме по-красиви, и сме по добри“ за кураж. До последно увърташ дали ще ставаш част от съюза на бившите комунисти и седесари, или ще се правиш на десен, докато ти овехтее костюмът и ти окачат табела „бивш десен“…</p>
<p>Както е добре известно, българинът е много ревнив към личните си дела и по френски ларж към обществените. Когато си купува костюм, се допитва до половината си приятели , докато жена му не си каже тежката дума, а когато отива да гласува, никого не пита. Кара си през просото както му дойде. То затова и толкова много бивши демократи и комунисти станаха бивши българи, първият професор не може да обясни що е то добра политика, а достъпността на информацията няма никакво значение…</p>
<p>***</p>
<p><em>[1] Струва ми се грешна тезата, че „преходът“ в България започва на 10 ноември 1989 г. Първо е прекалено персоналистична – в противен случай съвсем нихилистично трябва да се приеме, че дотогава Тодор Живков е държавата и държавата е Тодор Живков, което е фактически невярно. Второ, до 1991 г. действа Конституцията от 1971 г. С приемането на новата конституция започва фактическото държавно преустройство.</em></p>
<p><em>[2] Петко Стайнов има подобно наблюдение върху политическите нрави в България от първите десетилетия на миналия век.</em></p>
<p> </p>
