- Автор: Константин Мишев, bulgariaanalytica.org
- 10 Sep 2020
- 142
- 14
Още ми е смешно, когато си спомня за първата забележка към мен да не използвам „сексистки“ език. Току-що бях назначен в Радио „Свободна Европа“ и след като свърши едно мое предаване, се обърнах към младата жена, която направи записа, с думите: „Благодаря Ви, драго момиче, чудесно стана!“
Тя почервеня и ми отвърна троснато: „Никога повече не си позволявайте да ме наричате момиче!“
Изобщо не разбрах какво лошо съм сторил. Помолих я да ми обясни. Оказа се, че в нейните представи „момиче“ звучи обидно, защото някога така са се обръщали корпоративните шефове към своите служителки. Намираше го за снизходително и накърняващо женското й достойнство. Спрях да употребявам „момиче“ на публични места. Имаше логика. Помислих си тогава – и аз бих се подразнил ако някой ме спре на улицата и ме запита например: „Хей, момче, в каква посока е Емпайър Стейт Билдинг?
Проблемът е, че през последните тридесет години политическата коректност придоби пандемични размери не само ограничавайки често ненужно езика, но започвайки да налага различни квоти и изкуствени правила в обществения живот и дори в международните отношения. Ето сега се пропагандира тезата, че жена би трябвало на всяка цена да бъде новият Генерален секретар на ООН. Ако в следващите сто години всеки път има жени, които са по-способни от кандидатите мъже, нека цял век световната организация да бъде ръководена от жени. Но да се поставя едва ли не като най-важното условие, че точно сега трябва да е жена, е крайна политическа некоректност. Дори бих казал – това е груба обида за жените, които участват в състезанието. Техният пол ли е важен, или техните качества, дипломатически опит и политическа почтеност?
Но да се върна към езика. Както писа преди време литературният критик Йордан Василев, ние използваме женски род за някои професии, цитирам по памет, като „чистачки“, „готвачки“, „перачки“ и прочие, но когато жена е професорка, тя става „професор“, инженерката става „инженер“, съдийката – „съдия“. Това не е ли обидно за жените? Нека бъдем политически коректни там, където има смисъл от това.
Първото издание в Англия, 1939 година
Първото издание в Америка, 1940 година
Първата ми среща с политическата коректност в литературата беше американското издание на „Десет малки негърчета“. Романът на Агата Кристи е публикуван в Америка със заглавието „И ето вече няма ни едно“. Това е още през 1939 година. Има и друга промяна в американското издание. В детската песен „негърчетата“ са станали „индианчета“. Действително и двете фолклорни песни са от 19-ия век и е спорно дали английската или американската е първа. Но все пак в оригинала Агата Кристи използва онази за негърчетата. В по-ново време след като и „негърчета“ и „индианчета“ се смятат за обидни, в някои детски книжки са заменени с „оловни войници“ или „плюшени мечета“.
Наблюдаваме и други крайности в политическата коректност. Има опити за цензуриране на неудобни думи в „Том Сойер“ и други класически американски книги. И за Шекспир четох, че някои хора искали да го редактират.
Пак за „негърчетата“. Но вече с обратен знак в България. Преди няколко години гледах по телевизията душеприказчика на сегашния български премиер, проф. Божидар Димитров, да разсъждава за американската политическа система. Тогава той нарече президента Обама „онова негърче в Белия дом“, от което нищо не било зависело. И три-четири пъти употреби по обиден начин умалителното „негърче“. Не зная дали този открито расистки подход на гуруто на г-н Борисов беше отразен в докладите на СЕМ, но имам потвърдена информация, че тези изказвания са били забелязани от Държавния департамент.
Бях свидетел през 80-те години и на споровете около превода на Библията на английски език. Тъй като „mаn“ означава и човек, и мъж, беше повдиган въпросът за използване на друга дума. А също някои крайни феминистки оспорваха, че Бог е от мъжки пол.
В много отношения съм съгласен с политическата коректност в съвременната сериозна журналистика. Ако утре в Пловдив арабин застреля човек при кражба с взлом – набиването на етническата му принадлежност в заглавието е некоректно. Убийства при кражби с взлом са извършвани и ще бъдат извършвани от хора с различен произход. Ако престъплението няма нищо общо с това, че извършителят е арабин, не бива да се акцентира върху него. Съвсем друг е въпросът, когато се прекалява с политическата коректност и се спестява информация, която е съществена в съответния случай. Както стана в онази новогодишна нощ в Кьолн (а също и след стрелбата в Мюнхен преди две седмици).
Хич не ми беше приятно преди години, когато вестниците излизаха с големи заглавия за „българската следа“. Какво общо имах аз като българин с убийците от Държавна сигурност? А италианците в Америка негодуваха от натрапването на думата „мафия“ дори когато организираната престъпна организация нямаше нищо общо с хора от италиански произход. Знаете колко е висок процентът на престъпленията, извършвани от български граждани в Западна Европа. Как бихте се чувствали, ако всеки ден четете големи заглавия за български сводници, проститутки, крадци, убийци, фалшификатори, наркодилъри? А в някои булевардни вестници действително е така. Най-смешни са ми някои хора, които се оплакват в социалните мрежи, че повечето от въпросните престъпници не били българи, а български цигани. И така трябвало да пишат вестниците и сайтовете. Ама тогава да не скочат ромите йеракии и да кажат: „Не сме ние, това са други цигани – кардерашите“.
Но отново за възпитанието. И най-жлъчният сатирик, ако има възпитание, не би публикувал карикатури като тези в „Шарли Ебдо“. Да се подиграваш на религиозния фанатизъм е едно нещо, но да пускаш рисунки с групов секс на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух е проява на много ниско възпитание. Не просто на лош вкус. Разбира се, те имат право да правят това. И сме длъжни да браним това тяхно право, особено след касапницата срещу тях. Ние имаме прекрасни примери за сатира срещу църквата и някои църковни дейци.
Илия Бешков „Срещнаха се, без да се познаят“
Да си спомним за фейлетоните на Райко Алексиев за отец Тарапонтий или за онази карикатура на Илия Бешков „Срещнаха се, без да се познаят“ – Христос на магаренцето и владиката Стефан в луксозната лимузина.
Изобщо не съм привърженик на забраните, които бяха облечени в закони в много европейски страни, където човек дори може да влезе в затвора, ако например отрича Холокоста. Или си облече фланелка с пречупен кръст или сърп и чук. Предпочитам Първото допълнение към американската конституция и свободата на словото дори когато е слово на омраза. Но прекаляването с политическата коректност вече поставя на изпитание и тази конституционна поправка. Както е известно, човек може да умре и от витамин D ако го взима в особено големи количества.
Ще отида по-далеч – бях почти сам сред моите приятели и съмишленици, когато събаряха мавзолея. Бях против. Защо? Защото се отнема правото на онези, родени след нас, да видят с очите си този мавзолей. Имаше много начини да бъде превърнат в музей и да не служи на пост-комунистическата пропаганда. Какъв по-добър пример за безумието на онзи режим от мавзолея? Лично аз се чувствах ограбен, когато за първи път посетих Париж и не можех да видя как е изглеждала Бастилията. Там сега има една доста бездарна като архитектура опера. Искам сам да си правя изводите или както се казва в народната поговорка: „Око да види, ръка да пипне“.
Някога нямахме право да четем Троцки. Хитлер, Били Греъм, Солженицин или Бродски. Дори една от книгите на Хенри Кисинджър беше изложена в Музея на революционната бдителност като подривна литература. Крайностите на политическата коректност днес на практика налагат нова цензура. Ако не е станало ясно до тези последни изречения, нека го кажа отново – аз съм привърженик на политическата коректност като възпитание в толерантност и уважение към ценностите и чувствата на малцинствата. Когато се превърне в езикова полиция обаче, вече става опасна за свободата на словото.
Източник:
