Когато политическата коректност беше млада

Когато политическата коректност беше млада
Някога дори не се наричаше така. Или поне малцина използваха това понятие. Терминът „политическа коректност“ всъщност стана популярен именно когато доби негативна конотация. А водещата идея съвсем не беше лоша – с прости думи казано – да не се оскърбяват различните малцинствени групи. Възпитаните хора винаги са използвали политически коректен език. Никога не съм чувал в годините на моето детство, а тогава все още имаше много възпитани хора в България, някой от тях да нарече евреите „чифути“. Или циганите „мангали“. Или турците „джагали“.

 

Още ми е смешно, когато си спомня за първата забележка към мен да не използвам „сексистки“ език. Току-що бях назначен в Радио „Свободна Европа“ и след като свърши едно мое предаване, се обърнах към младата жена, която направи записа, с думите: „Благодаря Ви, драго момиче, чудесно стана!“

 

Тя почервеня и ми отвърна троснато: „Никога повече не си позволявайте да ме наричате момиче!“

 

Изобщо не разбрах какво лошо съм сторил. Помолих я да ми обясни. Оказа се, че в нейните представи „момиче“ звучи обидно, защото някога така са се обръщали корпоративните шефове към своите служителки. Намираше го за снизходително и накърняващо женското й достойнство. Спрях да употребявам „момиче“ на публични места. Имаше логика. Помислих си тогава  –  и аз бих се подразнил ако някой ме спре на улицата и ме запита например: „Хей, момче, в каква посока е Емпайър Стейт Билдинг?

 

 

Проблемът е, че през последните тридесет години  политическата коректност придоби пандемични размери не само ограничавайки често ненужно езика, но започвайки да налага  различни квоти и изкуствени правила в обществения живот и дори в международните отношения. Ето сега се пропагандира тезата, че жена би трябвало на всяка цена да бъде новият Генерален секретар на ООН. Ако в следващите сто години всеки път има жени, които са по-способни от кандидатите мъже, нека цял век световната организация да бъде ръководена от жени. Но да се поставя едва ли не като най-важното условие, че точно сега трябва да е жена, е крайна политическа некоректност. Дори бих казал – това е груба обида за жените, които участват в състезанието. Техният пол ли е важен, или техните качества, дипломатически опит и политическа почтеност?

 

Но да се върна към езика. Както писа преди време литературният критик Йордан Василев, ние използваме женски род за някои професии, цитирам по памет, като „чистачки“, „готвачки“, „перачки“ и прочие, но когато жена е професорка, тя става „професор“, инженерката става „инженер“, съдийката – „съдия“. Това не е ли обидно за жените? Нека бъдем политически коректни там, където има смисъл от това.

 

 

Първото издание в Англия, 1939 година

 

 

Първото издание в Америка, 1940 година

 

Първата ми среща с политическата коректност в литературата беше американското издание на „Десет малки негърчета“. Романът на Агата Кристи е публикуван в Америка със заглавието „И ето вече няма ни едно“. Това е още през 1939 година. Има и друга промяна в американското издание. В детската песен „негърчетата“ са станали „индианчета“. Действително и двете фолклорни песни са от 19-ия век и е спорно дали английската или американската е първа. Но все пак в оригинала Агата Кристи използва онази за негърчетата. В по-ново време след като и „негърчета“ и „индианчета“ се смятат за обидни, в някои детски книжки са заменени с „оловни войници“ или „плюшени мечета“.

 

Наблюдаваме и други крайности в политическата коректност. Има опити за цензуриране на неудобни думи в „Том Сойер“ и други класически американски книги. И за Шекспир четох, че някои хора искали да го редактират.

 

Пак за „негърчетата“. Но вече с обратен знак в България. Преди няколко години гледах по телевизията душеприказчика на сегашния български премиер, проф. Божидар Димитров, да разсъждава за американската политическа система. Тогава той нарече президента Обама „онова негърче в Белия дом“, от което нищо не било зависело. И три-четири пъти употреби по обиден начин умалителното „негърче“. Не зная дали този открито расистки подход на гуруто на г-н Борисов беше отразен в докладите на СЕМ, но имам потвърдена информация, че тези изказвания са били забелязани от Държавния департамент.

 

Бях свидетел през 80-те години и на споровете около превода на Библията на английски език. Тъй като „mаn“ означава и човек, и мъж, беше повдиган въпросът за използване на друга дума. А също някои крайни феминистки оспорваха, че Бог е от мъжки пол.

 

В много отношения съм съгласен с политическата коректност в съвременната сериозна журналистика. Ако утре в Пловдив арабин застреля човек при кражба с взлом – набиването на етническата му принадлежност в заглавието е некоректно. Убийства при кражби с взлом са извършвани и ще бъдат извършвани от хора с различен произход. Ако престъплението няма нищо общо с това, че извършителят е арабин, не бива да се акцентира върху него. Съвсем друг е въпросът, когато се прекалява с политическата коректност и се спестява информация, която е съществена в съответния случай. Както стана в онази новогодишна нощ в Кьолн (а също и след стрелбата в Мюнхен преди две седмици).

 

Хич не ми беше приятно преди години, когато вестниците излизаха с големи заглавия за „българската следа“. Какво общо имах аз като българин с убийците от Държавна сигурност? А италианците в Америка негодуваха от натрапването на думата „мафия“ дори когато организираната престъпна организация нямаше нищо общо с хора от италиански произход. Знаете колко е висок процентът на престъпленията, извършвани от български граждани в Западна Европа. Как бихте се чувствали, ако всеки ден четете големи заглавия за български сводници, проститутки, крадци, убийци, фалшификатори, наркодилъри? А в някои булевардни вестници действително е така. Най-смешни са ми някои хора, които се оплакват в социалните мрежи, че повечето от въпросните престъпници не били българи, а български цигани. И така трябвало да пишат вестниците и сайтовете. Ама тогава да не скочат ромите йеракии и да кажат: „Не сме ние, това са други цигани – кардерашите“.

 

Но отново за възпитанието. И най-жлъчният сатирик, ако има възпитание, не би публикувал карикатури като тези в „Шарли Ебдо“. Да се подиграваш на религиозния фанатизъм е едно нещо, но да пускаш рисунки с групов секс на Бог Отец, Бог Син и Светия Дух е проява на много ниско възпитание. Не просто на лош вкус. Разбира се, те имат право да правят това. И сме длъжни да браним това тяхно право, особено след касапницата срещу тях. Ние имаме прекрасни примери за сатира срещу църквата и някои църковни дейци.

 

 

Илия Бешков „Срещнаха се, без да се познаят“

 

Да си спомним за фейлетоните на Райко Алексиев за отец Тарапонтий или за онази карикатура на Илия Бешков „Срещнаха се, без да се познаят“ – Христос на магаренцето и владиката Стефан в луксозната лимузина.

 

Изобщо не съм привърженик на забраните, които бяха облечени в закони в много европейски страни, където човек дори може да влезе в затвора, ако например отрича Холокоста. Или си облече фланелка с пречупен кръст или сърп и чук. Предпочитам Първото допълнение към американската конституция и свободата на словото дори когато е слово на омраза. Но прекаляването с политическата коректност вече поставя на изпитание и тази конституционна поправка. Както е известно, човек може да умре и от витамин D ако го взима в особено големи количества.

 

Ще отида по-далеч – бях почти сам сред моите приятели и съмишленици, когато събаряха мавзолея. Бях против. Защо? Защото се отнема правото на онези, родени след нас, да видят с очите си този мавзолей. Имаше много начини да бъде превърнат в музей и да не служи на пост-комунистическата пропаганда. Какъв по-добър пример за безумието на онзи режим от мавзолея? Лично аз се чувствах ограбен, когато за първи път посетих Париж и не можех да видя как е изглеждала Бастилията. Там сега има една доста бездарна като архитектура опера. Искам сам да си правя изводите или както се казва в народната поговорка: „Око да види, ръка да пипне“.

 

Някога нямахме право да четем Троцки. Хитлер, Били Греъм, Солженицин или Бродски. Дори една от книгите на Хенри Кисинджър беше изложена в Музея на революционната бдителност като подривна литература. Крайностите на политическата коректност днес на практика налагат нова цензура. Ако не е станало ясно до тези последни изречения, нека го кажа отново – аз съм привърженик на политическата коректност като възпитание в толерантност и уважение към ценностите и чувствата на малцинствата. Когато се превърне в езикова полиция обаче, вече става опасна за свободата на словото.

 

Източник:

http://bulgariaanalytica.org/2016/07/28/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82-%D0%B1%D0%B5%D1%88/

 

 

 

 

 

Коментари

  • ДЖО

    29 Юли 2016 12:46ч.

    Дълго и досадно джвакане на празни думи от един американски лакей, повярвал си, че е "голема работа". Не го дочетох.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Георги Георгиев

    29 Юли 2016 16:33ч.

    Много интересно написано. И различно от други подобни статии

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Светлин

    29 Юли 2016 23:36ч.

    Агент като Алекс Алексиев.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Riki

    29 Юли 2016 23:39ч.

    Абе вие смахнати ли сте? Бил агент :) Човекът е написал нещо за политическата коректност, разказва също свои спомени - бил агент. Толкова сте елементарни. Утре ако реши да напише коя е любимата му симфония - пак същото ще пишете. Празноглава работа.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мишо Константинов

    30 Юли 2016 9:48ч.

    Политическата коректност е унищожителна лъжа. Тя се дължи на самоубийствените инстинкти на либералстващите управляващи елити в САЩ и Западна Европа. Парадоксално, но тя е един от факторите, които ще докарат новия Фюрер. А Марк Твен вече го кастрираха третополовите, същото е и с Джек Лондон. Така че Агата Кристи е последна грижа. Мишо, бъди здрав! И се обаждай, като идваш, мейлът ми е лесно откриваем в нета.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Единствено този, който се е наименувал Мишо Константинов (разменяйки малкото и фамилното имена на автора на статията)

    30 Юли 2016 12:43ч.

    е написал съществен коментар по въпроса за «политическата коректност». Всички преди него са изпаднали в типичното за българските «многознайковци» желание непременно да се заядат с личността, а не да обсъдят темата: храчили са по автора на материала със сосни лиги. Пишещият тези редове не знае кой е автора и дори не се вглежда в «правилността на позицията му». Дали са «правилни» възгледите му по въпроса или не — това не е така важно, както е важен фактът, че човекът е засегнал ЗЛОБОДНЕВНА тема, с което би могъл да предизвика плодотворна дискусия, ако разбира се имаше пред себе си малко по-интелигентна аудитория. Но — не би!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Нека сега изложим и нашите възгледи по темата за «политическата коректност»,

    30 Юли 2016 14:01ч.

    макар през последните десетилетия на българска почва мнозина да са изказали вече многократно то ли недоумението си, то ли раздразнението си от този ГЛОБАЛИСТИЧЕН ФЕНОМЕН. Да, феноменът «политическа коректност» е рожба на глобалистичната епоха, в която сме заставени да доживяваме дните си. В миналото, когато светът беше далеч по-многообразен, имаше много ДЪРЖАВИ, а всяка ДЪРЖАВА имаше свои специфични ЗАКОНИ, които да съответствуват на менталитета на управляващите дадената държава. Така например, законите в повечето случаи не наказваха ПРОСТАЩИНАТА, защото тя беше нещо, което тъй или инак се осъждаше от добрите нрави на кое да е общество от позицията на представите за елементарна човечност. Разбира се нюансите бяха различни — ние, които живеехме в тоталитарен болшевишки свят не харесвахме ПРОСТАЩИНАТА на болшевишките лидери, които се опитваха да ни се правят на господари, но и те си имаха своята ПРАВДА и своето ОПРАВДАНИЕ — вярваха в каузата си. Затова пък ние гледахме с «четири очи» как да се измъкнем от болшевишката смрад и да се пренесем някъде другаде, където се дишаше по-леко (или където ни се струваше, че ще се диша по-леко). Важното е, че все още имаше такива места по света, където дори и да имаше ПРОСТАЩИНА, тя беше от малко по-друго естество и ние си казвахме, че «ще гледаме нас това да не ни засяга», зер се бяхме добрали до «спасителен бряг», измъквайки се от най-кошмарното за нас — болшевизъма. Днес обаче БОЛШЕВИЗМЪТ придоби нови — неузнаваеми — очертания и съвсем точно следвайки рецептата на Маркс, съумя да се превърне в ГЛОБАЛНА ТОТАЛИТАРНА ДИКТАТУРА, което ще рече — държави вече няма, а на тяхно място има една единствена «държава», която се свежда до властта на едно конспиративно и невидимо планетарно правителство, налагащо УНИФИЦИРАНИ ЗАКОНИ: повсеместно в системите на оставените да «функционират» съвсем формално и привидно подобия на предишните държавности (засега съхранени, за да инфилтрират у земната хуманоидна популация заблуждението, че светът все още не се е променил). Един от най-важните УНИФИЦИРАНИ ЗАКОНИ на глобалната конспиративна власт е именно ЗАКОНЪТ, който наказва нарушаването на ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ. Защо именно «политическата коректност»? Защото по природа човешките същества са ПОЛИТИЧЕСКИ НЕКОРЕКТНИ. На един човешки индивид ще му костват много повече усилия да се удържи да не бъде ПРОСТАК и да се съобразява с ДОБРИЯ ТОН, отколкото — да му отпусне края. Ето защо «законотворците» на конспиративното съзаклятие са категорични, че законите, наказващи политическата НЕ-коректност трябва да доминират. Вероятно малцина ще съобразят защо се прави всичко това. Е, ние ще хвърлим малко светлина и тук: властта — която и да е тя — се поддържа най-ефикасно, когато са измислени закони, които да подвеждат под отговорност и да наказват с възможно най-голямата лекота. Помислете си — в едно нормално устроено общество, за да се подведе под отговорност персоната, застрашаваща ПОРЯДЪКА, трябва да се положат усилия, с които да се докаже вината й. Трудно и времеемко! Ако обществото не е нормално, а да речем е болшевишко (или Пол-Потовско), съществува априори ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА ВИНОВНОСТ, сиреч трябва да се доказва невинността. Това пък е губене на време! …Поради което болшевишките комисари приключваха въпроса, като се обучаваха в стрелба с «наган» в подземията на някое Ленино-угодно или Сталино-угодно «Управление на Човешките Съдбини», вземайки на прицел изправените до стената «врагове на строя». Но такива неща са рисковани — днес непрекъснато се говори, че такава практика била «престъпление срещу човечеството». Още повече, че по този начин жертвата бива наказвана заради НЕСЪГЛАСИЕ с властимащите, а Глобалистичната Конспирация днес популистично подчертава, че няма нищо против НЕСЪГЛАСИЕТО. Значи — трябва да се измисли нещо друго: нещо лесно доказуемо, за което индивидът трябва да бъде подведен под отговорност без усилия; нещо, което е ВКОРЕНЕНО в НЕГОВАТА ЧОВЕШКА ПРИРОДА… Това нещо е вродената нетолерантност на индивида към всичко, което е различно от него. Именно то се изразява посредством ПОЛИТИЧЕСКАТА НЕКОРЕКТНОСТ. Разбира се нашата непоносимост към «различното от нас» е грях, който ние сме длъжни да превъзмогнем, но тя — доколкото се ограничава единствено само в ИЗКАЗВАНИЯ (на съкровени мисли), — не бива да подлежи на наказание (а само на порицание!), защото ако ни наказваха за такива неща, които са генетично заложени у нас, ще изпаднем в положението на евреи, погнати към газовите камери просто защото са евреи. Е, натам са тръгнали нещата!…

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • D-r D

    30 Юли 2016 22:46ч.

    Борих се със себе си дали да чета точно Косьо М, ама не съжалявам. Човек трябва да пие сам вода от извора и да преценява вкуса й, а не да се доверява други да му разказват какъв е.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    02 Авг 2016 9:21ч.

    Хареса ми текста на Мишев в началото, та до мястото, където започва да обяснява, че за фанелка със сърп и чук в демократичните страни ще те тикнат заслужено в затвора, но пък карикатуристите имат демократичното право да русуват групов секс между Бог отец, Бог син и Светия дух. И когато накрая постави на една плоскост Майн кампф на Хитлер и стихотворенията на Йосиф Бродски, ми стана ясно, че това си е същия стар познат Константин Мишев. Поне нещо от Бродски да беше прочел...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Валентина

    03 Авг 2016 10:25ч.

    Този Мишев е гола вода.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи