- Автор: Прот. Александър Шмеман
- 10 Sep 2020
- 732
- 2
В Евангелието не е посочена точната дата на раждане на Иисус Христос. Не е посочено дори годишното време, когато това е станало, и съдейки по това, че в евангелското повествование се говори за пастири, които пасат стадото си през нощта, може да се помисли, че става дума за лятото. Оттук и въпросът: откъде и как е възникнала християнската дата на Рождество Христово – 25 декември?
<p>И това не е въпрос на празно любопитство. Защото, отговаряйки на него, ние разбираме нещо и за същността на самата християнска вяра, и по-точно за отношението, което проявяват християните към външния, все още непознаващ Христа и неповярвал в Него свят.</p>
<p>Работата е там, че в началото на нашата ера, редом с разпространението на християнството, в гръко-римския свят с бързи темпове се разпространява и последната голяма езическа религия – култът към слънцето. През 70-те години на III в. римският имп. Аврелиан (270-275) дори я прави официална религия на цялата Римска империя.</p>
<p>Тази религия прославя слънцето като източник на живота, а поради това и като висша божествена сила. Както и при езичеството въобще, и тук се наблюдава обожествяване на природата и нейните живоносни сили. Най-важните празници на религията на слънцето са дните на т. нар. зимно слънцестоене – последните дни на декември, когато, след максималното отдалечаване на земята от слънцето, отново започва приближаването ѝ към него и съответно увеличаването на топлината и светлината, наближаването на пролетното възкресяване на природата и тържеството на живота над зимното умиране.</p>
<p>Разбира се, хората от онази епоха все още не са познавали астрономическите закони на въртенето на земята около слънцето. Победата на светлината над тъмнината и възкресяването на природата за тях е божествено чудо, в чийто център стои слънцето, което е източник на светлината и живота.</p>
<p>Култът към слънцето става и последната велика религия на вече осъденото на смърт езичество, а празникът на зимното слънцестоене през месец декември – последният голям езически празник. Ето защо християните схващат този култ като свой главен противник и съперник, тъй като той оказва на християнството последна съпротива. </p>
<p>В началото на IV в. римският император св. Константин Велики (306-337) се обръща към християнството, след като до тогава е бил поклонник тъкмо на слънцето. Завършва епохата на гоненията и Християнската църква получава възможността открито и безпрепятствено да устройва своя живот, да строи своите храмове и – което е най-важно – да проповядва свободно своята вяра.</p>
<p>По изчисления на историци, към момента на обръщане на св. Константин Велики към християнството самите християните са не повече от 10 % от общия брой на населението на Империята, като почти всички те принадлежат към градското население. Земеделската прослойка почти не е докосната от християнството.</p>
<p>Появява се необходимост проповедта за Христос Спасителя да достигне тъкмо до тези 90 % и те да бъдат обърнати в новата вяра. За тази цел пък е трябвало да бъде победено езичеството, при това не с външни и принудителни мерки, а отвътре – при разкриване не само на превъзходството на самото християнство над езичеството, но и на скрития в християнския светоглед универсализъм, на спасителната истина, която християнството носи в света. </p>
<p>Основен метод на обръщане на езичниците става използването на самите техни вярвания, тяхната – така да се каже – <em>сублимация*, </em>очистването на тези вярвания и изпълването им с християнски смисъл.</p>
<p>И, тъй като през декември езичниците празнуват рождение – рождението на слънцето, – в същия този ден християните започват да празнуват Рождеството на Иисус Христос. Този ден те празнуват като рождение на истинското, духовното Слънце, възхождане в света на истинската духовна светлина…</p>
<p>Та нима дори и до днес, в деня на Рождество Христово, в главното песнопение на празника, не слушаме: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него… се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата…”.</p>
<p>Както виждаме, християнството приема близката за езичниците и за цялата дохристиянска култура тема за слънцето като светлина и живот и я използва за разкриване на своята вяра в Христос. Посланието на Църквата звучи приблизително така: „Вие вярвате в слънцето, но нима самото това природно физическо слънце не е символ, отблясък и оръдие на другото – висше, духовно и Божествено Слънце, в Което са и животът, и светлината, и победата… Вие прославяте раждането на физическото слънце, а ние ви зовем да въздигнете своите умове от него към духовното и невидимо Слънце”. </p>
<p>Така празникът Рождество Христово се превръща в изпълнение на това, което празнува и езичеството – празник на завършването и изпълняването на копнежите, очакванията и вярванията на всички хора.</p>
<p>Всичко онова, което до тогава хората са влагали в поклонението си към слънцето – вярата в смисъла на света, в светлината, която той носи, в неговата разумност и божественост, – на всичко това християнството дава ново име: Христос.</p>
<p>Така възниква празникът Рождество Христово: увенчаване на всички човешки предчувствия и очаквания, и на неотнимаемата от хората жажда за смисъл и добро, и – в същото време – начало на нова религиозна епоха, която вече не е време на обожествяване на природата и нейните слепи сили, а на поклонение пред Този, Който – макар да е отразен в природата – е над нея,</p>
<p>Който сам е източник, съдържание и цел на целия живот. Така, с пренасянето на поклонението от творението към Твореца, езичеството е преодоляно отвътре, и – с приемането от Христос на <em>светлината на познанието</em>– човекът е освободен от робството си към света и природата. </p>
<p><strong><em> Светлината на познанието</em></strong></p>
<p>„Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със <em>светлината на познанието</em>…”. Така, с утвърждаването на това, че с Христос в света е влязъл не само образът на съвършения човек, но и по-висшето и всеобхватно откровение на <em>Смисъла</em>, започва тропарът на празника Рождество Христово. </p>
<p><em>Светлината на познанието</em>! Но нима тъкмо тук не се води извечната битка против християнството и против самия Христос. Нима това не е причината, против Него да въстават всички онези, които мислят, че познанието е у тях и за тях и смятат, че в името на разума и на разумността са длъжни да разрушат всичко, което е свързано с Младенеца от Витлеемската пещера. </p>
<p>Този спор продължава вече почти две хиляди години. Ето, св. ап. Павел пристига в Атина и излиза на Ареопага – там, където тържествено седят всички светила на науката и философията от това време. И там, в сърцето на античния свят, той проповядва за Христа, Разпнатия и Възкръсналия. Мъдреците му се присмиват: „… друг път щем те послуша за това” (Деян. 17:32). А зад тях стои цялата мощ на великата Римската империя. </p>
<p>С християните се борят, преследват ги и ги избиват в продължение на почти три столетия. Те са вън от закона – хора, лишени от граждански права, парии. Учението им е обект на подигравки, обредите биват осмивани, а самите те – клеветени. Но сред целия този мрак и злоба същият св. ап. Павел пише на християните с прости думи и най-спокоен тон: </p>
<p>Смятат ни за измамници, но ние сме истинни, за непознати, а сме добре познати; смятат ни за умиращи, а ето, живи сме; наказват ни, ала не могат ни умъртви; огорчават ни, а ние винаги сме радостни; бедни сме, а мнозина обогатяваме; нямаме нищо, <em>а всичко притежаваме</em> (2 Кор. 6:8-10).</p>
<p>Минават години. Лека-полека, постепенно, философи и учени започват да се замислят над учението, което доскоро им се е струвало така непонятно, нерационално и странно. И ето че в средата на II в. един философ на име Юстин, който е прекарал целия си живот в търсене на истината, като е изучил всички науки, най-накрая стига до християнството. Ние познаваме неговите произведения.</p>
<p>Кое обаче е това, което го е довело до тази преследвана вяра и до последвалата мъченическа смърт? На този въпрос той отговаря:<em>Светлината на познанието</em>, висшата разумност, всеобхващащата мъдрост на християнското Откровение. Оказва се, че единствено християнството успява да отговори на всички негови въпроси, докрай да удовлетвори любознателността на човешкия му ум и жаждата на човешкото му сърце. </p>
<p>Това е <em>Логосът</em> – понятие, което на гръцки означава <em>смисъл</em> и <em>разум</em>. Нима обаче и в Евангелието не е казано, че Той е <em>Логосът</em> – смисълът и разумът на всичко? Минават още няколко десетилетия и пред нас е друг представител на античния Олимп – Климент Александрийски. При него християнската вяра също се открива като връх на познанието, като предел и изпълнение на всички търсения и всички човешки копнежи. Колко много още са хората като Юстин и Климент. Най-накрая и самата Империя скланя глава пред разпнатия Учител – Същият, Когото тя в продължение на толкова дълго време е презирала. </p>
<p>Така започва <em>християнската ера</em> от историята на човешкото развитие и култура. Възможно ли е обаче да забравим корените, от които израства всичко това, с което ние живеем и дишаме? Християнството влиза в плътта и кръвта на нашия живот. Без него днес не може да бъде разбирано нито изкуството, нито философията, нито науката. Но ето че в наши дни гордостта на човешкия ум отново въстава против съкровищницата на познанието, доброто и красотата. Нека се вгледаме в това въставане – какво го крепи? Единствено силата. Къде тук остават спорът и убеждението? Оказва се, че в крайна сметка враговете на християнството никога не са разполагали с други аргументи, освен клеветите и пропагандата. </p>
<p>С каква сила обаче – в отговор на всичко това – из храмовете се носи тържествуващата песен: „Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със<em>светлината на познанието</em>”. Уверено и твърдо изповядваме, че там, където има <em>честно търсене</em>, където има жажда за истината и любов към нея, те, рано или късно, водят при Христа. Защото „… <em>в Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците</em>… И светлината – продължава евангелистът – в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан 1:4-5). </p>
<p>В това утвърждаване и изповядване е и смисълът на празника Рождество Христово. Това е свидетелство, че дошлата <em>на този ден</em> и засияла в нашия свят Светлина на познанието не си е отишла от нас, не е угаснала. Така далеко сме стигнали днес в изучаването на света и ето че най-добрите умове на нашето време започват да чувстват славата Божия, светлината на Божия разум в този необятен космос – в неговите закони и в неговата красота.</p>
<p>Звездата, която води мъдреците към пещерата, престава да бъде умилителен разказ и ние отново слушаме предвечната истина, засвидетелствана в думите на псалмопевеца: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта!” (Пс. 18:1). Целият свят се стреми към единство, мир и любов. Къде обаче светът може да намери това? Нима в икономиката? Или в звънтенето на оръжията? Или в съперничеството? </p>
<p>Все по-очевидно нараства тъгата ни по нещо, което наистина да влезе в нашите сърца, подобно на освещаващата всичко светлина на живота. Човекът обаче няма друго сърце, освен Христос. За него няма друг път, освен даруваната му от Христос заповед на любовта. Няма нито друга мъдрост, нито друга цел, освен възвестеното му от Христос Царство Божие. Няма други пътища, освен пътя на заповяданото му от Христос съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!” (Мат. 5:48). </p>
<p>Ето космическата любов, с която гори, и светлината, с която сияе денят на Христовото Рождество. С духовния си слух отново чуваме тържествуващото небесно войнство: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” (Лука 2:14). С духовния си взор виждаме същата тази Светлина на познанието и с духовния си глас отговаряме на радостната вест с песен на благодарност: „Христос се ражда – славете Го! Христос е на земята – срещнете Го! Христос е на земята – възнесете се!” </p>
<p><strong><em> Богомладенецът</em></strong></p>
<p>„Отроче младо – Предвечен Бог!” – с това ликуващо отъждествяване на Младенеца, родил се във Витлеемската пещера, завършва едно от най-важните песнопения, съставени през 6 в. от знаменития византийски химнописец св. Роман Сладкопевец. Ето и неговият текст в превод: </p>
<p>Днес Девицата ражда Предвечния; </p>
<p>а земята предлага пещера на Непристъпния; <br />
ангели заедно с пастирите славословят, </p>
<p>а мъдреци по (указание на) звездата пътешестват; </p>
<p>защото заради нас се роди младо Отроче – Предвечният Бог!*</p>
<p>Отрочето е Бог и Бог е Отроче… И защо дори и у хора, които са топло-хладни към вярата, дори и сред невярващи, продължава онова особено свиване на сърцето, когато съзерцават в тези рождественски дни единствената по рода си и с нищо не сравнима картина: майката с нейното отроче на ръце, а около тях – мъдреците от изтока, пастирите в нощното поле, животните, небето и звездите? Защо с такава увереност знаем и отново и отново узнаваме, че на тази наша скръбна земя няма нищо по-прекрасно и по-радостно от тази картина, която столетията не са могли да изтрият от паметта ни? Към нея се завръщаме винаги, когато няма повече къде да идем, когато, измъчени от живота, търсим нещо, което би могло да ни спаси.</p>
<p>Наистина в евангелския разказ за раждането на Иисус Христос Неговата Майка не казва нищо; нищо не казва, разбира се, и Младенецът. И това е така, защото не са необходими никакви слова, защото с никакви думи не може да бъде обяснен, определен и предаден смисълът на онова, което се е случило и извършило тогава. </p>
<p>И все пак, нека опитаме. Не за да обясняваме и тълкуваме, а защото – както е казано и в Писанието – „от препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34). А за човека не е възможно да не сподели с останалите това изобилие. Защото именно в тези слова – <em>Отроче</em> и <em>Бог</em> – е заключено най-поразяващото откровение на рождественската тайна.</p>
<p>В определен дълбок смисъл тази тайна е обърната преди всичко към онова дете, което продължава тайно да живее във всеки възрастен. Към детето, което все още продължава да слуша това, което възрастният вече не чува, и да отговаря на него с тази радост, на която нашият скучен, възрастен, уморен и циничен свят вече не е способен. </p>
<p>Да, празникът на Христовото Рождество е детски празник, но той не е такъв само защото за децата са предназначени светещите елхи, а и в много по-богат смисъл: защото вероятно само децата са тези, които не биха се удивили да разберат, че на земята Бог идва в образа на Дете. Именно този образ на Бога-Дете продължава да свети за нас от иконите и да се въплъщава в безброй много произведения на изкуството: точно защото това, което е най-важно, последно и радостно в християнството се крие именно тук – в това <em>вечно детство на Бога</em>. </p>
<p>Възрастният, дори и тогава, когато разговаря на<em>религиозни теми</em>, иска и търси от религията обяснения, анализ, има необходимост всичко да е научно и сериозно. По същия сериозен и, в края на краищата, <em>скучен</em> начин разсъждава за религията и нейният враг – атеистът, който я обстрелва със своите „научни” пушеци. Няма по-презрително отношение – независимо от обекта, към който то е насочено – от отношението, отразеното в думи от типа на „това е за малки деца”. Това означава, че обектът на това отношение не е за възрастни, умни и сериозни хора. Но децата растат и стават също толкова сериозни и скучни. </p>
<p>А Христос е казал: „<em>Бъдете като деца</em>” (срв. Мат. 18:3). Но какво означава това? Кое е онова, което обикновено отсъства при възрастния или, по-точно, кое при възрастния човек е разрушено, удавено и заглушено от дебелия слой на неговата възрастност? Не е ли това преди всичко така свойствената на децата способност да се възхищават, да се радват и най-вече да бъдат<em>цялостни</em> – както в радостта, така и в тъгата? И още: способността да се доверяват, да се отдават, да обичат и да вярват с цялото си същество? И, накрая, <em>на сериозно</em> да приемат онова, което вече не е способен да възприема възрастният, да мечтаят и оставят настрана всичко онова, което подкопава делничния ни опит – нашето цинично недоверие; да възприемат дълбочината на тайните на света и на всичко в него – нещо, което се открива на светците, на децата и на поетите. </p>
<p>Ето защо, единствено пробивайки си път към детето, което тайно живее в нас, радостната тайна на пришествието на Бога при нас в образ на дете може да стане и наше достояние. </p>
<p>Детето не притежава нито власт, нито сила. И все пак, именно в своето безвластие то се оказва цар; именно в безсилието му и в неговата беззащитност е неговата удивителна сила. Отрокът от далечната Витлеемска пещера също не би искал да се страхуваме от Него. Той влиза в нашите сърца не със заплаха, не с доказателства за Своята сила и власт, а <em>единствено с любов</em>. Като дете, Той ни се отдава и – отново като дете – ние можем да Го обикнем и, на свой ред, да Му се отдадем. </p>
<p>В света царстват властта и силата, страхът и робството. Именно от тях ни освобождава Богомладенецът Христос. Той иска от нас единствено любовта ни – свободна и радостна, желае да Му отдадем сърцата си. И ние се отдаваме на Него, беззащитния, докрай доверил ни се Младенец. </p>
<p>На празника на Христовото Рождество Църквата ни показва радостната тайна – тайната на свободата и на никого ненатрапената любов. На любовта, която е способна да забележи Богомладенеца, да Го познае, да възлюби Бога и се превърне в дар на новия живот. </p>
<p><strong><em> След Рождество</em></strong></p>
<p>Но, ето че едва сме се докоснали до радостта от Рождеството, до този празник на мира и благоволението, които излъчва образът на витлеемския Младенец, и Евангелието ни призовава да станем свидетели на най-страшния изблик на злобата към Него – злоба, която от този момент и занапред никога няма да се прекрати и никога няма да отслабне: </p>
<p>А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним. Като чу, цар Ирод се смути… И като събра всички първосвещеници и книжници народни, питаше ги: де трябва да се роди Христос? А те му казаха: във Витлеем Иудейски, защото тъй е писано чрез пророка… Тогава Ирод тайно повика мъдреците и узна от тях точно за времето, когато се е появила звездата, и, като ги изпрати във Витлеем, каза: идете, разпитайте грижливо за Младенеца и, като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня. Те изслушаха царя и заминаха. И ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях, докато дойде и се спря над мястото, дето беше Младенецът. А като видяха звездата, те се зарадваха с твърде голяма радост. И като влязоха в къщата, намериха Младенеца с майка Му Мария и паднаха, та Му се поклониха; и като отвориха съкровищата си, принесоха Му дарове: злато, ливан и смирна. И като получиха насъне откровение да се не връщат при Ирода, те заминаха по друг път за страната си. А след като си отидоха, ето, Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби. Той стана, взе Младенеца и майка Му нощем, и замина за Египет… Тогава Ирод, като се видя подигран от мъдреците, твърде много се ядоса и прати, та изби всички младенци във Витлеем и във всичките му предели, от две години и надолу, според времето, което бе точно узнал от мъдреците. Тогава се сбъдна реченото от пророк Иеремия, който казва: „глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си, и не искаше да се утеши, защото ги няма” (Мат. 2:1-18).</p>
<p>Такъв е евангелският разказ. Ние ще оставим настрана въпросите, които самият той несъмнено предизвиква у съвременния читател: кои са били тези мъдреци, дошли от изток, за да се поклонят на Христос; как да разбираме появата на звездата, застанала над Витлеем; кои пророци са възвестявали за раждането на Спасителя във Витлеем и т. нат.? С всички тези въпроси много са се занимавали учените изследователи на свещения текст и техните отговори са наистина интересни. Най-важното в този разказ обаче е друго – реакцията на Ирод. От историята знаем, че Ирод, който царува в Палестина със знанието на римските окупатори и под тяхно покровителство, е жесток и несправедлив. В евангелския разказ ни се дава като че ли вечния образ на стълкновението на земната власт, която не преследва други цели, освен да властва и с всички сили да укрепва и обгражда себе си, с това, в което тя вижда за себе си заплаха и опасност. Колко познато ни изглежда всичко това! На първо място тук правят впечатление страхът и подозрителността на Ирод. С какво – бихме казали – го застрашава Младенецът, за Чието раждане дори не се е намерило друго място, освен пещерата? Достатъчно е обаче някой – в случая са тайнствените мъдреци от изтока – да нарече неизвестния, беззащитен и беден Отрок цар, за да бъде пуснат в ход цял механизъм от разузнаване, разследване и преследване. „Тогава Ирод <em>тайно</em> повика мъдреците…”. Наистина това действие трябва да е тайно, защото подобен тип власт знае, че не може да действа по никакъв друг начин, освен тайно, а това на свой ред означава – беззаконно и несправедливо. И по-нататък: „… идете – казва цар Ирод на мъдреците – разпитайте грижливо за Младенеца”. Тук виждаме заповедта на следователя. Трябва да бъде създадено <em>дело</em>, което да бъде подготвено щателно, така че да бъдат избегнати всички грешни ходове в подготвяната разправа. След това идва ред и на лъжата: „Като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня”. Колко такива лъжи сме виждали и колко пъти сме преживявали този постепенно подготвян удар! И, накрая, идва ред на безсмислената кървава разправа: за да бъде унищожен един, биват избивани стотици. Действа се без риск, безогледно и единствено с оглед запазването на тази въжделена власт, която не притежава никакви други опори, освен насилието, жестокостта и готовността да убиваш… От едната страна имаме светлината на Рождеството, а от другата – тъмнината на властта на злобата, която е развратена от страха и подозрението. „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение” – това чуваме от едната страна. От другата се сблъскваме със страшното и никога не умиращо <em>зловолие</em>, с умъртвяващото дихание на една мъртва власт. Това е ненавист към света, към мира, свободата и любовта; желание те да бъдат изкоренени без остатък. Това е отсъствие на всякаква жалост – дори към плача и риданието на майките, които не могат и не искат да се утешат. </p>
<p>Оттогава са изминали почти две хилядолетия. Но противопоставянето между двете власти – властта на властолюбците, слепи в своя страх и страшни в жестокостта си, и светлата власт на витлеемския Младенец – продължават да си противостоят една на друга на нашата многострадална земя. На пръв поглед изглежда, че цялата сила и мощ принадлежат на земната власт, на нейната полиция, на нейните следователи, на нейните безсмъртни доносници. Но това е така само на пръв поглед. Защото над света винаги се извисява и свети витлеемската звезда. Защото над света винаги сияе образът на Младенеца в ръцете на Неговата Майка. И песента никога не замлъква: „Слава във висините Богу…” Не умират нито вярата, нито надеждата, нито любовта. Христовото Рождество остава в миналото, но неговата светлина остава с нас завинаги. </p>
<p><em><em><em>* </em></em></em>„Рождество” – В: Шмеман, А. <em>Воскресные беседы,</em> М. 1993, с. 117-128 (бел. прев.)</p>
<p>*Навсякъде в текста курсивът е на автора (бел. прев.)</p>
<p>*Кондак на Рождество Христово (бел. прев.)</p>
<p>Курсивът в текста е на автора</p>
<p><em>Превод: Борис Маринов</em></p>
<p> </p>
