Историческа ли е резолюцията за Сирия?

<p>Но резолюция 2118 може да се превърне в повратен момент на бъдещото функциониране на международните отношения. Тя маркира не просто изчерпването на волята на американската администрация да бъде глобален модератор, но и че тази празнина може да бъде запълнена посредством създаването на един нов алгоритъм за разрешаването на кризи от типа на сирийската.</p> <p>Когато преди седмици писах, че Америка не може да се откаже от нанасянето на военен удар, наистина ми се струваше безумно, че въпреки всички рискове Обама ще се съгласи на една толкова радикална промяна на ролята на страната си в глобален план. По същество въпросът за наказването на режима на Башар Асад се бе превърнал в</p> <p><strong>тест за капацитета на американската свръхсила.</strong></p> <p>Наместо да препотвърди статута на страната си и да се опита да укрепи позициите в Близкия изток, Обама допусна да бъде вкаран в едно русло на поведение, начертано в Кремъл. И всичките му приказки, че опцията за военен удар остава в сила, са просто начин да скрие от обществото (а може би и от самия себе си) факта, че той проигра тази геополитическа партия. Залогът в нея не се коренеше в евентуалния удар по Сирия, а в имиджа на Съединените щати, във вярата,че те са страна, способна и сама да налага вижданията си на световната сцена.</p> <p>Ако администрацията на Обама е стигнала до убеждението, че военният удар е крайно рискован и непродуктивен, то тогава тя самата трябваше да изработи дипломатически механизъм, който да се яви като алтернатива на интервенцията. Като между тези две алтернативи трябваше да има ясна обвързаност - американският отказ от търсенето на военно решение да бъде &bdquo;изтъргуван&rdquo; с изработването на резолюция, която да легитимира автоматично военната санкция при нейното неизпълнение. Случи се точно обратното: първо Обама сне от дневния ред въпроса за удара по Сирия, а едва после започнаха</p> <p><strong>пазарлъците в Съвета за сигурност на ООН</strong></p> <p>за текста и основанията на бъдещата резолюция.</p> <p>Заетите от Обама капитулантски позиции не са израз само на вродения му пацифизъм и умората на американците от тежката цена на започнатите още от републиканците кампании в Ирак и Афганистан. Има наистина обективни предпоставки, които активират корозията на американското глобално лидерство. Невъзможно е да се иска от Съединените щати да се ангажират с всяка криза по света, но е задължително Белият дом и Държавният департамент да имат ясна стратегия как да действат във всеки отделен случай.</p> <p>А в подхода към Сирия се получи една каскада от импровизации. Първата бе начертаната от Обама &bdquo;червена линия&rdquo;, след това започна форсирано търсене на съюзници, вследствие на което британският съюзник просто &bdquo;не издържа на темпото&rdquo;, в условията на настъпилия дефицит на международна солидарност се направи опит за разширяване на вътрешнополитическата подкрепа чрез поставяне на въпроса пред Конгреса и накрая една изпусната фраза от Кери доведе до днешната ситуация. Какво би се случило, ако не бе зададен на държавния секретар този импровизиран въпрос (дали има шанс да се избегне интервенцията) или той бе дал друг отговор, е въпрос на гадаене.</p> <p>Натрупването на множество политически флуктуации нямаше как да не доведе до <strong></strong></p> <p><strong>разбалансиране на американската мощ</strong></p> <p>до степен, при която тя сама отдаде инициативата на руснаците. Въпросът не опираше до това колко грешни стъпки ще направи Вашингтон, а кога ще се разколебае да направи следващата. И моментът настъпи - на фона на демонстрираната нерешителност на Обама, изтърваната фраза от Кери прозвуча и като отчаян зов за помощ. Путин и Лавров не закъсняха да &bdquo;откликнат&rdquo;.<br />Двамата предложиха модел, който да вгради американската безидейност в някакъв позитивен проект. Последвалите събития оправдаха техните надежди: днес виждаме как суперсилата е прикована да изпълнява ангажимент и да поддържа чужда инициатива, която тя е възприела в момента на най-голямата си слабост.</p> <p>Кремъл съумя максимално да задейства дипломатическия си потенциал на фона на редукцията на американската политическа активност, с което съумя да изравни силите. Поне в рамките на сирийската криза и поне към момента Русия изглежда като равностоен партньор на Съединените щати.</p> <p><strong>Нещо, което не се бе случвало от времето на Студената война.</strong></p> <p>Въпросът е доколко може да бъде дълготраен ефектът от днешното статукво. За Русия то е крайно изгодно във всяко едно отношение. Страната отново влезе в ролята на световен играч, което едновременно ще бъде калкулирано в международен план и ще придаде вътрешнополитическа стабилност на режима на Путин.</p> <p>За да се разкрие палитрата от възможности, които руската външна политика получи възможност да реализира, трябва да се вникне в досегашните ѝ ориентири спрямо сирийската проблематика. Путин играеше в две направления. Явявайки се привърженик на легитимността и суверенитета, той бе изразител на концепцията, че външната намеса в конфликтните точки само задълбочава съществуващите там проблеми и води до разнасяне на напрежението в съседните страни. Това е негова придобита рефлексия вследствие на травмите, които претърпя от протеклите в Грузия и Украйна оранжеви революции. Тази линия обслужва и собственото му политическо оцеляване.</p> <p>Второто направление е обосновано от стремежа за</p> <p><strong>икономическото оцеляване на режима на Путин.</strong></p> <p>То се заключава в интереса гражданската война в Сирия да продължава максимално дълго и противопоставянето на страните в конфликта да се изостри до крайност. Това ще изключи за дълго време през територията на Сирия да се прокарат каквито и да било газопроводи и спомага да не бъдат застрашавани позициите на &bdquo;Газпром&rdquo; в Европа.</p> <p>След споразумението Лавров-Кери руската дипломация вероятно ще се концентрира в няколко области. От тук насетне на база на състоялото се мултилатерално споразумение за Сирия ще бъде направен опит то да се превърне в принцип на международното взаимодействие. Това предполага създаването на едно ново подобие на &bdquo;концерта&rdquo; на Великите сили, където чрез рационално взаимодействие (сиреч пазарлъци) ще се постигат компромиси относно решаването на регионалните и глобалните проблеми. Интересно е, че самият американски държавен секретар се изказа ласкаво за подобен подход, заявявайки, че &bdquo;когато работим за общото благо, сме способни да извършим големи дела&rdquo;.</p> <p>Тази постановка ще влече след себе си и следващото благоприятно за Русия обстоятелство -</p> <p><strong>затихването на евроатлантическото партньорство</strong>.</p> <p>От двете страни на Атлантика показват все по- малко възможности и желание да взаимодействат, което ще позволи на Русия да извърши пробив в европейската си изолация. И тук не става толкова въпрос за формалното съществуване на пакта НАТО, колкото за възможността да се трасира един преход, при който взаимодействието, което се гради на базата на споделени ценности, да се подмени с взаимодействието на база на взаимни интереси. Сирийският &bdquo;прецедент&rdquo; ще бъде от голяма полза.</p> <p>Ако всичко това се случи, Съединените щати ще се окажат изпаднали в нов период на изолационизъм. Той ще се крепи не само на вътрешнополитически основания, изхождащи от дезинтересирането на администрацията и умората на обществото, но и външнополитически, опиращи се на един нов тип взаимодействие между Великите сили, който ще бъде крайно антипатичен за Америка. Краят на свръхсилата може да настъпи и преди тя да е изчерпала потенциала на своето лидерство, стига да е възприела идеята, че не си заслужава да го прилага извън границите на своята територия. Да си спомним, че първата реакция на Обама след споразумението Лавров-Кери бе, че &bdquo;вече се концентрирам върху вътрешните проблеми&rdquo;.</p> <p><strong>Единственият непосредствен риск за Русия</strong></p> <p>се корени в настъпването на период на остра конфронтация с монархиите от района на Персийския залив. Москва успя да ги лиши в последния момент от възможността да наложат своята воля в Сирия и да премахнат този така опасен за себе си ирански плацдарм, надвиснал им от север. Но и те самите няма как да останат настрана от ефекта на новото развитие на сирийската криза. Макар и да останаха в периферията на губещите, впечатлението от това как Москва успя да спаси режима в Дамаск ще бъде трайно. Техните теократични режими се нуждаят във вътрешен план именно от такъв тип &bdquo;руска&rdquo; подкрепа. След като не успяха да &bdquo;подкупят&rdquo; Путин, нищо чудно и да му се &bdquo;продадат&rdquo;.</p> <p><strong>Ефектите от &bdquo;новия курс&rdquo; на Обама</strong></p> <p>тепърва ще рефлектират върху политическия дебат в САЩ. Бившият американски представител в ООН Джон Болтън директно обвини днешната администрация, че &bdquo;само в краен случай е готова да защитава интересите на страната&rdquo;. Ако въпросът за загубеното световно лидерство на Америка получи значимо развитие, нищо чудно Обама да си наложи нова рязка промяна на поведението. Неговото ситуативно отношение към проблемите може да го принуди да се хвърли в някоя авантюра, само и само да докаже, че си остава силният лидер. Но това може да бъде медийна реабилитация, не и в реален геополитически смисъл. За подобно нещо са необходими много политически и интелектуални усилия, които Америка не е в състояние да генерира. Поне не и в условията на днешния ден.</p>