- Автор: Пиер Аски, rue89
- 10 Sep 2020
- 58
- 19
Равносметката на Обама в Близкия изток е спорна: разбира се, той е наследник на войните на своя предшественик, Джордж У. Буш, но сегашният президент на САЩ разочарова със своята липса на визия и решителност.
<p>Разбира се, Джордж У. Буш носи най-голямата отговорност за кризата, която избухна в Ирак, с безумната си интервенция през 2003 г. Но Барак Обама е на власт повече от пет години и трябва да се изправи пред спорната и контрастираща равносметка на своята външна политика.</p>
<p>По същия начин, както САЩ през 50-те г. бяха белязани от въпроса <em>"Who lost the China?" </em>("Кой загуби Китай?", след победата на комунистическите сили на Мао Дзедун пред 1949 г.), краят на мандата на Обама би могъл да бъде поставен под знака на въпроса </p>
<p><strong>"Кой загуби Близкия изток?"</strong>, </p>
<p>или утре може би Афганистан…</p>
<p>Американците сигурно са признателни на Барак Обама, че извади САЩ от Ирак през 2011 г., след години на агония с дългия им списък на загиналите в една война, за която вече целият свят разбра, че е започнала на базата на огромна манипулация.</p>
<p>По същия начин, те се готвят да напуснат Афганистан, най-дългата война, водена от американската армия, след като пристигнаха там в края на 2001 г., след 11 септември, за да прогонят талибаните и техните съюзници от "Ал Кайда". Занемарена, забравена, със сигурност незавършена война. </p>
<p>Дори Обама да избегна унизителните кадри на един последен хеликоптер, който излита от покрива на американското посолство, както по време на падането на Сайгон през 1975 г., той не успя да излезе от тези конфликти.</p>
<p><strong>Случаят на иракската школа</strong></p>
<p>Ирак представлява школа, тъй като САЩ се провалиха както в политическия, така и във военния преход.</p>
<p>Иракският премиер Нури ал Малики, който е на власт в Багдад от 2006 г., проведе сектантска политика, като отчужди сунитското малцинство и тласна в обятията на джихадистите сунитските племена, които американците успяха да обърнат срещу "Ал Кайда". В своето изявление в петък Барак Обама сурово го разкритикува, но защо не се справи с този проблем по-рано?</p>
<p>Иракската армия се възползва от милиардите долари за снаряжение и обучение, от страна на американската армия преди и след отпътуването й от Ирак, но нейното постижение срещу пробива на джихадистите в Мосул е патетично: вторият по големина град в Ирак падна без бой.</p>
<p>Обама е не толкова оспорим за уравлението на конфликтите, които наследи, случай по случай, а за своята липса на визия и решителност.</p>
<p>Впрочем той дебютира добре с речта си в Кайро още през първата година на мандата си, протягайки ръка на арабско-мюсюлманския свят, включително и на Иран. И с желанието да не оставя Израел да диктува на САЩ поведението им по израело-палестинския въпрос.</p>
<p>Но нищо не се разви, както бе предвидено. От втвърдяването на Иран с преизбирането на Махмуд Ахмадинеджад през 2009 г., с арабските революции през 2011 г., които задължиха администрацията на Обама да плава на око в Близкия изток през следващите три години, като се мине през болезнения неуспех по въпроса за Палестина, не е лесно да имаш последователна дипломация при тези условия.</p>
<p><strong>Обратът на сирийската химическа криза</strong></p>
<p>Въпреки това обратът несъмнено е в поредицата от противоречиви решения през лятото на 2013 г., по време на химическата атака, проведена от силите на Башар ал Асад в Сирия, прекосявайки "червената линия", която Барак Обама сам очерта.</p>
<p>Както помним, когато това стана, президентът на САЩ реши… да не прави нищо, оставяйки шефа на дипломацията си Джон Кери да започне дипломатически процес с Русия, който завърши със задънена улица в Женева. Безразличие, разкрито от "Ню Йорк таймс", който показа един Обама, който се отегчава на заседанията, посветени на Сирия, потънал в телефона си "Блекбъри"…</p>
<p>Тук не става дума да се оценяват заслугите или не на военните удари, обсъждани тогава в координация с Франция, а да се оцени стратегията на американската администрация.</p>
<p>Бездействието от миналото лято има последствия. То бе интрепретирано от най-радикалните бойци, както и от сирийския режим, както и от Русия на Владимир Путин, като зелена светлина да се отиде по-далеч. В самата Сирия, в съседен Ирак, но също така и без съмнение в блицкрига в Крим няколко месеца по-късно…</p>
<p>Бившият "Господин Сирия" от американската администрация, Робърт С. Форд (добър познавач на Ирак също), подаде оставка през февруари, отвратен от протакането на своите началници и в частност от тяхното колебание да въоръжат неджихадистките елементи на въоръжената съпротива срещу Асад. Само преди няколко дни той написа следното в "Ню Йорк таймс":</p>
<p>"Вече нямаме добри опции в Сирия. Но някои избори са по-лоши отколкото други. Повече колебания и липса на воля да се помогне на най-умерените бойци от опозицията да се изправят както срещу джихадистите, така и срещу режима, само ще ускорят деня, в който американските сили ще трябва да се намесят срещу "Ал Кайда" в Сирия". </p>
<p><strong>Джихадистка държава в сърцето на Близкия изток?</strong></p>
<p>В момента, в който се появи тази статия, "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), организация, свързана някога с "Ал Кайда", но днес автономна, действаща едновременно в Сирия и Ирак, нападна иракския град Мосул, изоставен от своите изпаднали в паника защитници. </p>
<p>САЩ са изправени пред риска да видят зараждането на джихадистка държава в сърцето на Близкия изток, заплащваща да потопи този стратегически регион в цикъл от безкрайно насилие. Трудно е да не видиш знамението в призива на аятоллах Али ас-Систани, водачът на шиитите в Ирак, за мобилизация на вярващите срещу сунитските нашественици, което припомня за няколковековната битка, започнала със схизмата в сърцето на исляма.</p>
<p>Ирак се обръща към двамата си съюзници, САЩ и… Иран, застанали от една и съща страна в този обрат на историята, който внезапно прави остаряла заплахата от "шиитската ос", която беше модната заплаха преди няколко години, в първото десетилетие на този век.</p>
<p>Без стратегия в Сирия, изправен пред неуспех в Ирак и възможен катастрофален сценарий в Афганистан, където националната армия несъмнено няма да бъде по-способна от иракската армия да се изправи срещу завръщането на талибаните след заминаването на американските войници, Барак Обама има впрочем </p>
<p><strong>само една надежда: да постигне споразумение с Иран</strong></p>
<p>по ядрения въпрос преди 20 юли, за да няма напълно празна равносметка.</p>
<p>Поуката от тези събития е двойна:</p>
<p>- американският интервенционизъм от ерата Буш, с неговата мечта да установи демокрация чрез танковете и самолетите, остави след себе си две катастрофи със закъснител, които неговият наследник не успя да обезвреди;</p>
<p>- понякога ненамесата също има цена, както показва сирийското досие и, косвено днес, събитията, които се ускоряват в Ирак.</p>
<p><strong>Чукът и пироните</strong></p>
<p>Кога да действаш? И кога да се въздържиш? С този избор се определя, в крайна сметка, един държавен глава визионер. Именно това обясни Барак Обама пред кадрите на Военната академия в Уест Пойнт в края на май, с прочутия си афоризъм:</p>
<p>"Не защото имаш най-добрия чук, трябва да гледаш на всеки проблем като на пирон".</p>
<p>Той добави, че военното действие - прибягването до "чука" - "не може да бъде единствената или дори главната съставка на нашето лидерство".</p>
<p>Многобройните кризи, с които се сблъсква в момента света, в отсъствието на ефективна роля на ООН и на класическите инструменти на мултилатерализма, изпробват по критичен начин тази благоразумна и мъдра доктрина. В един свят, който не е такъв.</p>
<p><em>Превод от френски: Галя Дачкова</em></p>
