- Автор: Николай Гочев
- 10 Sep 2020
- 303
- 27
Източната Римска империя е била гръкоезична. Въпреки това езикът на администрацията и правото е бил латински поне до първите наследници на Юстиниан – значи около век след изчезването на Западната империя.
Иначе европейският югоизток е бил и е останал гръкоезичен – като се започне още от времето на полисната колонизация, VII в. пр. Хр. Но гръцкият е бил език по-скоро на градовете – и то главно на търговските градове. Значи се е говорел повече по крайбрежието. Всички влиятелни полиси от класическата епоха, с изключение на Тива и Спарта, са на море.
<p> </p>
<p> </p>
<p>Ако погледнем пò на изток: още от най-древни времена Кипър е бил населен с гърци. В Африка съществуват Кирена (в днешна Либия) и Навкратис (в делтата на Нил). След победата на македонците във войната с Персия гръцкият език се сдобива с още няколко важни бази; и първа сред тях е египетската Александрия. </p>
<p> </p>
<p> Но нито при Александровите наследници, нито в епохата на Империята гръцкият не е имал такава тежест на Изток, каквато латинският на Запад. Причината е проста – разлика в размерите. Латиноезичният свят – това е само Европа западно от Адриатическо море, а по суша – от Сердика нататък; и част от африканското крайбрежие. </p>
<p> </p>
<p>(Относно позицията на нашата столица като сухопътна граница – точно така е. На големия църковен събор от 343 г. тук са присъствали само западни епископи. Източните, повечето от които подкрепяли арианството, или напуснали града, или изобщо не дошли и провели отделен събор в Пловдив. Но за това напрежение между епископата на Изтока и на Запада се е знаело още преди събора и затова срещата е била определена „на границата“. </p>
<p>Може би и затова Константин Велики е смятал града – наред с Византион – за подходящ да бъде столица на Римската империя: „He eme Rome Sardike esti…“). </p>
<p> </p>
<p>От своя страна европейският Изток – гръко-римски и християнски – е огромен. Той включва по-голямата част от Хемуския полуостров, цялото крайбрежие на Черно море, цяла Мала Азия и териториите на юг по Ефрат, а в Африка – целия Египет. И също – земите на север и североизток от Черно море. Ето защо гръцкият език, който се разпространява по крайбрежията, остава само един от многото. Защото сушата е обширна. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Древните гърци са развили идеологията за специфичното си „образование“ (paideia) през V и IV в. пр. Хр., и то главно в Атина – благодарение на мислители като Перикъл и Изократ. Те просто искали да обосноват лидерството на атиняните сред останалите гърци. По-нататък обаче атинският възглед за това кое е „истинско елинство“ бил възприет от всички, които се смятали за гърци; и им е бил приписан и от външни сили – вероятно от Македония и несъмнено от Рим.</p>
<p> </p>
<p>Към II сл. Хр. вече съществува идеята за гръко-римски свят. Той разчита на римската военна мощ и натрупания от римляните държавноправен опит; а философията, математиката, астрономията и изкуствата – не само поезията и изящните изкуства, но и медицината – се смятат за гръцко изобретение и се развиват от гръкоезичните поданици на Империята. </p>
<p> </p>
<p>Този свят смята себе си за благоустроен – в сравнение със световете на съседите си. Той има сигурни граници и поради големината си е самодостатъчен. При това той твърди, че е красив – може както да строи красиви сгради, така и да изгражда красиви човешки души.</p>
<p>Така той се оказва подобен на „космоса“ – природния свят. Както природният свят е благоустроен, самодостатъчен и красив, така е бил, според някогашните идеолози, и гръко-римският. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Елинофилия</strong></p>
<p> </p>
<p>Ако елинофилията е силен интерес и дори пристрастяване към културата на древна Гърция, то във византийския свят тя не съществува. Изключенията са редки и се явяват в последните десетилетия на Византия (Георгиос Гемистос-Плитон, ХV в.). </p>
<p> </p>
<p>Но на Запад почти винаги е имало интерес към гръцкия свят – и то не точно като християнски, а именно като източен и древен. Както наскоро каза една моя блестяща студентка: „Западът гледал на Византия по същия начин, по който гледал и на ислямските страни – богата, тайнствена, екзотична, препълнена с чудеса и възможности за удоволствия.“ </p>
<p>През ХII в. един плодовит автор на романи в стихове – Кретиен дьо Троа – пише романа „Клижес“, чийто главен герой е внук на константинополския император. Баща му пристигнал на Запад в двора на крал Артур и там се залюбил с една прекрасна знатна дама; и се оженил за нея. </p>
<p>През ХIV в. Бокачо и Чосър поставят действието на някои от новелите си в древна Гърция – или в нещо подобно на нея. През ХV в. гръцкият език вече се преподава в Италия, и във Флоренция се правят първите пълни преводи на Платон и други гръкоезични философи; през ХVI в. интелектуалци като Рабле и Ронсар показват широко и точно познаване на старогръцката словесност. По-нататък старогръцки исторически и литературни сюжети се явяват у Шекспир, Расин... не е нужно да се изброява. </p>
<p>В продължение на няколко века елинофилията на Запад е устойчива и достига поетическите си върхове в началото на ХIX в. – „Фауст“ на Гьоте, „Чайлд Харолд“ на Байрон. Самият Байрон става участник в гръцкото въстание и загива в Месолонги като боец за освобождението на Гърция. Но неговата съдба е изключителна – повечето елинофили са останали далеч от тези места. </p>
<p> </p>
<p>Западната елинофилия е първо ренесансова, а после романтическа. Това са интелектуалци, които гледат на Гърция като на място, където небесната Платонова „красота“ е слязла на земята, въплътила се е в поезия, скулптура, архитектура; в човешки души и държави; създала е велика история и героични биографии. </p>
<p>Тя – тази елинофилия – е умозрителна. Това са трупани в продължение на векове представи на хора, които никога не са посещавали тези земи, нито са разговаряли с обикновени гърци; сбор от мечтания на учени и поети, които сигурно са желали да пътешестват нататък, но не са имали възможност. Ако бяха пътешествали и останали известно време по местата, за които пишат, те сигурно щяха да са по-малко възторжени. И все пак през ХIХ в. някои мъже с такова умонастроение отишли там и извършили подвизи, включително и археологически – като Шлиман. </p>
<p> </p>
<p>В православните страни, като изключим нова Гърция, елинофилия в този смисъл няма. И да се яви някъде, тя може да е само отглас или подражание на западните представи. Тя е светско явление, странно и чуждо за православния Изток. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Гръкомания</strong></p>
<p> </p>
<p>Гръкоманството е секта. То съществува само в православните общества. Трябва да се забележи, че гърците не са по-предразположени към гръкоманство, отколкото българите, румънците или други народи от православния свят. То няма нищо общо с естествения и разумен гръцки патриотизъм. То се явява сред хора, които смятат себе си за „чисто православни“; и поради това развиват у себе си подозрителност, надменност и враждебност към всички, които не са „чисти“ по техния начин. </p>
<p>Аз не мога въз основа на личен опит да кажа какво е отношението на гръкоманите към обикновените гърци. Предполагам, че не е твърде положително. След малко ще дам и един пример в подкрепа на това предположение. Но знам какво е отношението им към българите. То е чувство на фанатична омраза. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Ето с няколко думи в какво се състои особената историческа роля на българския народ и държава – от моя гледна точка и във връзка с темата. </p>
<p>Аспаруховите българи са завоеватели на Хемуския полуостров, подобни на галите от III в. пр. Хр., готите от ІІІ–IV в. сл. Хр. и Светославовите руснаци от Х в. Галите и готите се претопили; руснаците се завърнали на север; а българите основали държава на територията на източната Римска империя. В това се състои техният изумителен военен и държавнически подвиг и незабравима историческа вина – в нечии очи. </p>
<p>Ако те бяха останали за по-дълго езичници, ако после бяха приели католицизма като хърватите, юдейството като хазарите или – по стечение на обстоятелствата – исляма, то общуването им с Константинопол би било много по-опростено. Те биха били „чужди“ и поради това отношенията с тях биха били строени по-прагматично. Би било по-лесно да се постигне договаряне в една или друга ситуация. Защото „чуждият“ не ни е противник по този начин, по който ни е противник „своят“.</p>
<p> </p>
<p>Но българите при управлението на царете Борис, Симеон и Петър правят друго – те създават държава двойник на Византийската империя. Тя е централизирана монархия, има своя православна Църква и при това – което е най-скандално за гръкоманите – тази църква е автокефална, по същество равна на Константинополската. Тя й отстъпва – каквото е положението и днес – единствено по чест. Тази независимост е подкрепена от създаването на писмен, богослужебен български език. Това е език, говорен от южните славяни, поданици на българската държава. </p>
<p>При това в догматическо, а и в литургийно отношение българската Църква винаги върви по пътя на Константинопол. Българите признават решенията на всички Вселенски събори и съобразяват своето богослужение с константинополския образец. Това твърдо съобразяване с Църквата майка е ясно засвидетелствано, примерно, през ХIV в. от дейността на св. патриарх Евтимий и св. Теодосий Търновски – духовници, действали в лично сътрудничество с тогавашните цариградски патриарси. </p>
<p> </p>
<p>Всичко това означава, че от IX в. нататък Константинопол винаги е имал готов заместник в лицето на България – независимо от името на столицата й. Поради това истинският конкурент на Византия и Цариградската църква през вековете не са били нито арабите, нито римокатолиците, нито турците, нито – в по-нови времена – протестантите, а точно българите. </p>
<p> </p>
<p>Ето един мой неотдавнашен диалог с един гръкоман (българоезичен). </p>
<p> </p>
<ul>
<li><em>Ти не си ли грък все пак? </em></li>
<li>Не съм. </li>
<li><em>Какви са родителите ти?</em></li>
<li>Моите родители са потомци на гърци. </li>
<li><em>Значи твоите родители са гърци</em>.</li>
<li>Не. </li>
<li><em>Е, как не? Ето, аз съм българин поради това, че съм потомък на българи. Значи и твоите родители трябва да са гърци. </em></li>
<li>Не са. </li>
<li><em>Но защо? Ето, българските турци са такива, защото родителите им и предците им са били турци. </em></li>
<li>Не. Българските турци не са турци (казва гръкоманът). </li>
<li><em>Какви са тогава? </em></li>
<li>Не са турци. Тях в Турция няма да ги приемат като турци. И езикът, който говорят, не е точно турски...</li>
<li><em>Хм... Добре, ако твоите родители не са гърци, значи остава да са българи. Ти какъв си?</em></li>
<li>(След кратко мълчание) Аз мразя България.</li>
</ul>
<p> </p>
<p>Това е положението. Иначе човекът е православен християнин (както си мисли). Разделихме се с прегръдка и си пожелахме един на друг да ни пази Бог. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Гръцкият патриотизъм</strong></p>
<p> </p>
<p>Аз имам немалко впечатления от Гърция – струва ми се, че никога не съм се откъсвал от живота в тази страна. Познавам и интелигенти, и други; и знам, че там, както навсякъде, има всякакви хора. </p>
<p> </p>
<p>За гърка, като и за всеки човек – особено ако е мъж – е добре да бъде патриот. Но е необходимо също така патриотизмът му бъде основан на един общочовешки светоглед; защото иначе ще започне да възприема страната си като остров в безкраен океан, като някакво странно изключение от всичко. </p>
<p>Ако обаче имаме идея за човечество – и то не самотно, а сътворено и обгрижвано човечество – тогава в душата ни полека-лека настъпва мир и ние започваме да гледаме на всички хора приятелски, без при това да забравяме, че между нас има и някои разлики. И не мислим, че мястото, което обитаваме, е съвършено прекрасно или, напротив, напълно безобразно. </p>
<p>Както виждате, аз не изповядвам някакъв нацизъм, а просто мисля как човек да се помири с онези, които живеят покрай него и на които той често приписва всякакви пороци или, обратно, съвършенства – и то вкупом, без да прави разлики. Това нереалистично отношение към близките и изобщо към хората създава тревога и безредие в душата му. Срещу тази вредна склонност се боря, а не срещу конкретни лица или общности. </p>
<p> </p>
<p>И тъй, какво е положението, в което се намират гърците от около 200 години насам? </p>
<p>Те трябва да изберат най-напред между 1) мечтата за една православна гръкоезична монархия със столица Константинопол, Егейско море като вътрешно и перспектива за по-нататъшно разширяване или 2) да се съгласят, че се нуждаят от своя държава, но без да мислят, че благосъстоянието, щастието и смисълът на живота им зависят от размерите на територията на държавата, на която са граждани.</p>
<p>Подобно на нас, и дори още повече, гърците са пострадали, осъществявайки мечтата да доведат държавата си до „естествените й размери“. Както ние понякога намираме, че естествено за България да бъде на три морета, така и на тях се случва да мислят, че е естествено да присъединят половината Мала Азия, Кипър и Хемуския полуостров поне до планината, на която е наречен. Но тези две намерения – тяхното и нашето – не могат да бъдат изпълнени едновременно. А освен това има и други заинтересовани... </p>
<p> </p>
<p>Какво трябва да избягва гръцкият патриот? </p>
<p> </p>
<p>Първо, елинофилията му е излишна. Тя е част от един светоглед, според който хората и народите се делят на „културни“ и „некултурни“; в такъв свят се водят безкрайни спорове кой повече е допринесъл за „цивилизацията“, „реда“ и „красотата“. Така се стига до убеждението, че и самата природа е нещо грубо и нечисто, което трябва непрестанно да бъде усъвършенствано. Усъвършенстванията засягат човешкото тяло (то е нещо природно) и бързо идват идеите за телесна красота „на всяка цена“, за евгеника и полу-безсмъртие чрез медицина и технологии, и най-сетне, за свръхкултурен човек, който вечно ще господства над стадото, състоящо се от „селяни“, или просто посредствени хора (Untermenschen).</p>
<p> </p>
<p>От друга страна, съществува атеистичен (или „агностичен“) национализъм. Той се основава на вярата в „щастливата звезда“ или „историческата роля“ на точно този народ. Събират се всякакви доказуеми и предполагаеми факти от историята му, за да се покаже, че той е „различен“ – че е „от друг род“ в сравнение с всички останали, взети заедно. Стига се до идеята за особената му „природна сила“, която, именно като сила, му дава право да владее над другите народи. В този случай за цивилизационни успехи може и да не се говори; във всеки случай те не са ценни сами по себе си, а само свидетелстват за тази „сила“. </p>
<p>Реториката, която подкрепя такъв светоглед, си служи със съответстващи символи – образи от природния свят. Това с животни, планини и реки, земя, огън и т.н. Говори се за „свещеност“ на „тази земя“, търсят се пророчества, усилва се интересът към окултизма. Тези неща се случваха в България във времето на късния социализъм, когато фаталистката и глобалистка идея за победата на комунизма започва да се смесва с този съмнителен национализъм и дори да му отстъпва. Но тях ги има и в Гърция, също и днес – известно е. </p>
<p> </p>
<p>Особено вредна обаче е злоупотребата с религията, защото abusus optimi pessimus (най-лошо е да злоупотребяваш с най-доброто). </p>
<p>Християнството е вселенска вяра, то е обърнато към всички хора и същевременно към всички народи (Матей, 28:19). Не може следователно някои езици да се смятат за безусловно по-ценни от други, макар и на тях по-рано да са написани важни книги. Това положение е било защитено от св св. Кирил и Методий, то е в основата на тяхната мисия. Добре е да има консерватизъм в богослужението, но не бива да се разделяме заради подробности, защото „човек не се спасява чрез изпълнение на Закона“. Църквата трябва да е единна, но същевременно и съборна, следователно автокефалията на една Църква, която не се отказва от общение с останалите, не е беда за православието; и не бива да се приписват изобретени ad hoc ереси, за да се доказва, че точно този народ не може да има своя православна Църква. </p>
<p>Когато обаче някъде се случи да се твърди, че православното богослужение трябва да е непременно на гръцки, макар и родният език на миряните и духовниците да е друг; ако се каже, че е недопустимо или духовно вредно точно тази Църква да е независима от Цариградската патриаршия; и ако всички, които не са съгласни с тези твърдения, бъдат обвинени в разкол, ерес или просто назовани с обидни думи – значи там някой е изпаднал в гръкомания. </p>
<p>Гръкоманите отделят както себе си като „най-чисто православни“, така и народа, против който са насочени укорите им, като опасен, неразумен, изобщо „по-лош“; и по този начин стават сектанти. Те смятат, че защитават религията. Поради това сектата, която създават, е религиозна. </p>
<p> </p>
<p> Няма съмнение, че всеки разумен гръцки патриот би трябвало да е противник на гръкоманията; и също, че точно поради това той би бил укоряван и ненавиждан от гръкоманите. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>За някои български интелигенти и православни християни</strong></p>
<p> </p>
<p>Смея да кажа, че днес – и не отскоро – мнозинството от интелигентите в България се отнася пренебрежително или направо негативно към своята родина. И тъй като те имат достъп до медиите и често работят в образованието, тяхното мнение на тази тема лесно се разпространява. </p>
<p>Това се случва и в други страни. Ако някой се съмнява, нека погледне „Бесове“ и „Братя Карамазови“; или пък „Алексис Зорбас“. Аз не съм почитател на Казандзакис, но представеният там образ на гърка, мразещ всичко гръцко, е ясен и сигурно е взет от личния опит на писателя. Но да оставя сравненията. Каква е причината за отстъпничеството сега и у нас? </p>
<p> </p>
<p> Както и друг път ми се случвало да казвам, днешният евро-американски свят е устроен така, че за много хора се оказва непрестижно, а и материално неизгодно да имат някое определено гражданство или произход. </p>
<p>Някой ще каже: „Е, добре, но защо да се сърдим, че не сме най-богати на света? Винаги около нас ще има и хора с по-големи доходи. Освен това „престижността“ е въпрос единствено на гледна точка. Какво от това, че някой се отнася негативно към произхода и гражданството ми? Аз пък ще се отнасям позитивно“. </p>
<p> </p>
<p>На пръв поглед нищо не пречи човек да се отнася положително към своя народ и държава, пък макар и да смята, че тук-там нещо може да се подобри. Но за това е необходимо човек да вижда смисъл в съществуването на този народ и държава. Нали много народи и държави, при това огромни и силни, са се появили и изчезнали. Защо е нужно точно този да просъществува? </p>
<p>Въпросът е сериозен и трябва да имаме отговор. И той е такъв: Смисълът от съществуването на някаква общност е нейната мисия. Тя трябва да прави нещо полезно, тоест добро. </p>
<p>Сега, ако заговорим на тази тема с някой българоезичен интелигент, е много вероятно да чуем, че българският народ и държава нищо полезно и добро не вършат, нито пък някога са вършили. И не е известно защо съществуват. Стечение на обстоятелствата. Тъй като културата... и прочее. </p>
<p> </p>
<p>Има обаче едно малцинство, което не би трябвало да отговори така – и това са онези, които са свързани с Православната църква. Те биха могли да кажат, че народът и държавата на България имат мисия, при това крайно важна – а именно, да съхраняват Църквата, която, в единство и общение с други като нея, е пазител на най-доброто, което човечеството някога е имало. Така може да се отговори, без да се преминава към богословстване. </p>
<p> </p>
<p>Но някои българоезични православни християни казват друго. Според тях тя самата – автокефалната Българска православна църква – не би трябвало да съществува. Нейното съществуване е не просто ненужно – то е вредно, и то именно за православието. Оттук следва, че и народът и държавата, които съхраняват тази Църква, са не само излишни, но и направо вредни. </p>
<p>На някого може да му се стори странно, но такива хора наистина има; аз познавам някои от тях лично. Те могат да бъдат срещнати не само сред учещите богословие и православните активисти, но и сред самото духовенство. Те не винаги се изразяват точно така, но позицията им е тази. Ще добавя нещо, за което читателят и сам би се досетил – те са яростни русофоби. </p>
<p> </p>
<p>Как може да се случи това? „Светските“ интелигенти не харесват своята страна заради „непрестижността“ й; а това, че тя съществува заради Църквата си, те обикновено и не подозират. Другите пък разбират, че страната съществува заради и благодарение на Църквата, но точно това ги възмущава. Те не съдят за ценността на обществата според „културата“ им, а по-скоро – според религиозната им „чистота“. За тях Българската църква е религиозно „нечиста“. Те именно са гръкоманите, за които говоря. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>В заключение и покрай това – безрелигиозният национализъм е неоснователен. Няма никакъв смисъл да ценим някое място просто защото сме се родили там. Това впрочем значи да се покланяме на самите себе си. </p>
<p>Това „място“, за което мислим, и което наричаме „родина“, не е територия – то винаги е общество. Поради това то може да се мести – може да съществува и на други територии. Ние го ценим не заради големината, силата или защото си е „наше“, а заради мисията му. Но тази мисия трябва да има отношение към най-висшето, което човек е способен да си представи. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Славяноезична империя? </strong></p>
<p> </p>
<p>Ситуацията, която описах, се отнася до началата на светогледа. Едно от тези начала е историческото съзнание – а именно убеждението на човека, че принадлежи към някоя историческа общност; и оценката му за тази принадлежност. </p>
<p>Това съзнание и тази оценка влияят много върху т.нар. „цивилизационен избор“; а той – върху конкретната всекидневна политика, която интересува всички. </p>
<p> </p>
<p>Гръкоманството е, общо погледнато, антиславянско настроение вътре в православния свят, което е породило и своя секта. То цени спомена за Византия и се надява на хегемония след православните – поне що се отнася до църковните въпроси. </p>
<p>Това настроение е насочено преди всичко срещу България. Не са ли българите единственият народ, който е бил обвинен за това, че има своя национална Църква? Такова обвинение, поне официално, не се изрича нито срещу сърби, нито срещу грузинци, нито срещу румънци, нито, най-сетне, срещу самите гърци, които са свързани с Еладската църква, а не с Цариград. </p>
<p>Причината е, че България е държава – исторически конкурент на Константинопол. След падането на Града гръкоезичната империя изчезва и никога не се възстановява, но България се появява отново – политически след руска намеса, но църковно по инициатива на самите българи. Църквата й е отново автокефална и отново славяноезична. Шестстотин години след цар Иван Александър и св. Евтимий Търновски недалеч от Босфора отново стои независима и държавно подкрепена негръкоезична църковна област, чийто предстоятел е патриарх. </p>
<p> </p>
<p>Но ако беше само това, гръкоманът би могъл да се утеши, че между гръкоезичие и славянство все пак остава нещо като равенство. Империя няма, има само поместни църкви. Византия оцелява символично на трона на Цариградския патриарх. </p>
<p>Но и това не е така. Империя съществува и в духовно отношение тя е основана на православието; и от векове сочи себе си като геополитически наследник на Константинопол. Тя е славяноезична, а богослужебният й език е един слабо променен среднобългарски. По размер и влияние в света тя далеч надминава не само Византия от най-добрите й години, но дори и единната Римска империя от времето на Август и Траян. </p>
<p> </p>
<p>*</p>
<p> </p>
<p>Написах всичко това, защото е добре да се помисли дали родоотстъпничеството и русофобията, които днес са добре приети от медиите и „светската“ интелигенция, и ги има, за съжаление, и сред въцърковените вярващи, и дори сред духовенството (така е не само у нас, но и в самата Русия, в Румъния, Гърция, Грузия и т.н.), нямат все пак два източника.</p>
<p>Единият е добре познатото наивно „западничество“, старо като Европа и традиционно елинофилско; то се интересува само от светския успех. А другият е гръкоманството, което почива на лъжерелигиозна основа. И „западници“, и гръкомани не се помиряват със съществуването на православната и славяноезична империя. За едните тя е безумие, а за другите – скандал. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
