- Автор: Николай Гочев
- 10 Sep 2020
- 119
- 14
<p><strong>Гностицизмът </strong></p>
<p> </p>
<p>През І–ІІ в. сл. Хр. из Римската империя се появява едно движение – религиозно-идеологическо, да кажем – което в модерно време се нарича “гностицизъм”. Гръкоезичните автори наричат участниците в него “гностици” (gnostikoi). </p>
<p> Имало е гностически школи (центрове, училища), които са били разпространени и известни, както сега са известни “Кришна” движението, “Свидетелите на Йехова”, “Сахаджа-йога”, сциентологията и други. Имената на някои от основателите им се знаят и днес. Те са били много популярни – както през ХІХ и ХХ в. бяха популярни Толстой или Дънов. Някои от църковните писатели, като Епифаний Кипърски, Иполит Римски и Иреней Лионски, много са се занимавали с тях. За тези школи през вековете се знае преди всичко от критиките против тях; но през ХХ в. бяха открити и много оригинални гностически текстове, като ръкописите от Наг-Хамади. </p>
<p> </p>
<p>За гностицизма от първите векове след Христос има голяма литература, това е цяла област от историята на идеите на Запад. Аз ще кажа само няколко думи за умонастроението на гностиците, както съм го видял в течение на моите занимания. </p>
<p> </p>
<p> Същественото в тяхната идеология е “гнозата” – убеждение, че “този свят” е непоправимо лошо устроен. Учителите имат теория как се е стигнало до това положение. Обикновено се казва, че големият Космос/Вселена е съвършен, но по някаква причина се явил един зъл или невеж създател (Демиург), който е произвел видимия свят, в който хората живеят. Този свят е много лошо подобие на първоначалния Космос. Хората тук страдат, защото са души, затворени в тела, и са подложени на всякакви мъки заради телата си. </p>
<p>Възможно е душите на хората (или нещо от тях, както и да се нарече) да се спасят и да преминат в идеалния вечен свят; но това става само ако се осъзнае сегашното лошо положение. Необходимо е човек да се откаже от намерението “да прави нещо” за поддържане на тукашния свят, тъй като така той само ще удължава страданието – и своето, и на другите. </p>
<p> Така че гнозата е осъзнаване на нещастната съдба на човека, роден във видимия (тук-и-сега) свят. Има различни начини на живот, съобразени с нея. Може да се живее аскетично, за да се избягват удоволствията, които привързват човека към тялото. Може и обратното – хедонистично. Човек се отдава на удоволствия, за да се увери в тяхното безсмислие. Предполага се, че душата, губейки по този начин интерес към телесното, няма да пожелае да се въплъщава отново.</p>
<p> </p>
<p> Известно е, че гностиците често делели хората на типове – според способността им да възприемат гнозата. Основните типове са два – “духовни” (pneumatikoi) и “плътски/материални” (sarkikoi/hylikoi). Едните възприемат гнозата и могат да се спасят, а другите – не. Те остават в кръга на преражданията задълго или изобщо загиват. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> <strong>Нещо за съвременната идеологическа ситуация</strong></p>
<p> </p>
<p> Разказвам тези неща във връзка с умонастроението, което се установи тук, където ние живеем. Нямам предвид само родната ми страна, но и много други места – изобщо целия този свят, който малко прибързано, но не съвсем без основание се нарича “постхристиянски”. </p>
<p> През последните 200–250 години в Европа се случиха неща, които доведоха дотам, че сега представата за “Създател” в умовете на много хора е почти изтрита. Те не реагират, когато се говори за Сътворение – струва им се, че някой разказва древни митове без отношение към живота. Това е положението и не знам дали то би могло да се промени в бъдеще – искам да кажа, в близките сто години. </p>
<p> </p>
<p>На други неща обаче се реагира, и то бързо и болезнено. Примерно, когато се говори за “държава”; също за “страна”, “народ”, “общество”.</p>
<p> </p>
<p>Държавата/страна днес е определена за главен виновник за всичко. През последните години аз почти не виждам разногласия по този въпрос. Дори и отчасти патриотично настроени хора, когато се спомене за “тази държава” (а за нея се споменава непрестанно, въобще не е нужен повод), бързат да кажат каквото чуват отвсякъде. А то е: тя “не става”, тя е “неспасяема”, в нея има множество “неуредици”, или по-скоро само неуредици. Те никога няма да бъдат отстранени, защото тя “си е такава”. </p>
<p>На човек му остава или открито да се кае, че е имал нещастието да се роди в дома на родителите си (това аз дори съм го чел, и то написано от хора, които се стараят да минат за интелигенция), или “да бяга”. И на практика точно това става.</p>
<p>После “избягалите” се стараят да убеждават всекиго колко добре са постъпили, защото “тук нищо не може да се направи”. Те говорят много за това и най-често без някой да ги пита. </p>
<p>Вярно е, че не всички са такива – има достойни хора, това не се отнася за тях. Но те не са много. </p>
<p> </p>
<p>“Тази държава”, казват, “изобщо не е трябвало да съществува”. “Ние винаги сме били такива” – и следва редица от оскърбителни квалификации, отнасящи се до “народа”. </p>
<p>Човекът не се безпокои, че така обижда най-напред лично себе си, защото той и на себе си гледа като на някакво излишно същество, случайно и напразно появило се на този свят. Това е удивително и е много добро свидетелство за силата на тази неогностическа (или по-добре – “квазигностическа”) идеология. Но след като и днес има хора, които вярват, че са произлезли от маймуни, какво да се чудя... </p>
<p> </p>
<p>Излиза, че ако у някого има нещо добро, то е само в готовността му да хули себе си и всички, които имат някаква връзка с “тази страна”; които произхождат “оттук”. По този начин се засвидетелства просветеност, културност, здрав разум, всичко. Хората се изпълват с някакво – според мен извратено – самодоволство. Аз оскърбявам себе си и близките си и това показва, че съм “свестен човек”. Както се говореше наскоро – “интелигентен, красив и си плаща сметките”. </p>
<p> </p>
<p>С болка говоря за тези неща, защото това е тежко увреждане, засегнало голям брой хора и особено тези, с които често се срещам – “интелигенцията”, пишещите и говорещите публично. Занимаващите се с “наука”, правещите “изкуство” и “култура”. Те трябва да бъдат водачи на народа си, но вместо това се оказват само негови хулители. А да се каже, че им се плаща за това, ще е прибързано. Вярно, плаща се от време на време. Но мнозинството от тях го прави безплатно. А същевременно народът има нужда от водачи, учители даже. Е, такива ли ще му бъдат водачите – хора, които просто го мразят? Мразят го безплатно. Те са добри водачи само от гледна точка на завоевателя. За народа си – всичко лошо, за завоевателя, чужденеца, безразличния – само похвали. </p>
<p>А да се каже, че тези хора познават други страни, че са пожелали да разберат какво става там – нищо подобно. За тях “чужбина” е абстракция, някакъв въображаем съвършен свят. И да идат някъде, те сякаш нищо конкретно не виждат. И продължават да говорят каквото си знаят дори ако останат в тази чужбина – където всичко си е човешко, делнично, обикновено. Като навсякъде. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Грозота и непоносимост. Кой се самоубива</strong></p>
<p> </p>
<p>Трябва да се разбере, че това поведение е грозно. </p>
<p>Първо, човек, който злослови срещу самия себе си заради това, че някъде е роден, отрича достойнството си на човек. А такова достойнство има – грозно е то да бъде отричано или забравяно. </p>
<p>После, той злослови срещу родителите си, благодарение на които е роден някъде. В една книга се казва: “Който злослови срещу баща си и майка си, трябва да се наказва със смърт”. Силно казано, но понякога хората имат нужда от по-силни думи, за да се събудят. Няма да казвам коя е книгата, за да не ме упрекнат в нетолерантност. </p>
<p>И трето, той злослови срещу огромен брой хора – понякога милиони – без да ги познава ни най-малко, без да се интересува от тях. Цялата му грижа е, че да го свързват с тях не му изглежда престижно. Те обаче все пак са му близки – поради език и други неща. Те са му по-свои, отколкото милиарди други. Така се е случило, няма какво да се роптае. Възможно ли е да мразиш близките, с които имаш повече общо, а да обичаш далечните, с които имаш по-малко? Това е лъжа. Ясно е, че и далечните са ти безразлични. А онзи, който се отрича от близките си заради пари и престиж, е предател. </p>
<p> </p>
<p>Някои ще кажат, че да се говори за предателство днес е несериозно, защото трябва да се гледат други неща – човешки права, стандарт на живот, брутен вътрешен продукт и т.н. И че е важно човек да е щастлив. За тях казвам – предателят винаги е дълбоко нещастен. Обикновено той се самоубива. Дали ще е бързо или бавно, не е съществено. Същественото е, че за него животът е непоносим. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>Противодействие</strong></p>
<p> </p>
<p> Но това е. На нас като народ ни се предлага да се отречем от себе си, да вземем парите или нещо подобно и да се самоубием. Около това се трудят повечето медии, повечето “интелигенти” и изобщо който е на власт. </p>
<p>Аз не съм съгласен. Аз се държа като персонаж от един много стар разказ. Съпругата му казала: “Какво чакаш още? Прокълни Бога и умри!”. А той казал: “Говориш като безумна. От Бога взехме доброто – а лошото няма ли да вземем? Без нищо съм дошъл на този свят – за какво да роптая?”.</p>
<p>Така че той не е злословил против Създателя си. А на тези, които не вярват, че има Създател, но вярват, че има държава и народ, ще им кажа: “Поне срещу държавата си и народа си не злословете. Какво сте им дали?”.</p>
<p> </p>
<p>И тъй, трябва да се противодейства. </p>
<p> </p>
<p>Как става това? Не веднага “отгоре”. Човек трябва да види себе си. Първо, защо е нужно самооплакването, роптаенето, мърморенето? Това някаква терапия ли е? Нещо полезно постига ли се така? Не. </p>
<p>После, нужно е изчистване на езика от поименни персонални и колективни обиди (приписване на лоши качества). Ако имаш нещо да попиташ, да предложиш, да посъветваш, да поздравиш или изкажеш съчувствие – добре. Да кажеш, че “ето това” може да бъде по друг начин, че може да се постъпи иначе – да. </p>
<p>Но да се възмущаваш от тези наоколо, защото не си получил каквото мислиш, че заслужаваш? А много ли заслужаваш? Кой ще отсъди това? Да, загрижените медии ти казват, че имаш право на какво ли не, но “правителството, държавата... некултурният народ... а другаде не е така...”. </p>
<p> </p>
<p>Не ги слушайте, уважаеми читатели. </p>
<p> </p>
<p>Угодничеството пред богатия и силния е напразно. Независимо къде живее и какво притежава. Безполезно е да прославяме някого само защото го хвалят по вестниците. Всички са хора, всички имат един живот, и то не много дълъг. Няма защо да се завижда на когото и да било. </p>
<p>Ако тези неща са така, трябва да съобразим речта си с тях. Това зависи от нас, това можем да направим. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong>“Това само в Унгария може да се случи”</strong></p>
<p> </p>
<p> Преди няколко години бях на един семинар в Будапеща – по история на класическите изследвания. И както седяхме с колегите на обяд, аз, поддържайки разговора, попитах един от унгарците: </p>
<p>“А при вас тук има ли го израза: “Това само в Унгария може да се случи...”?”. </p>
<p>“О, да – каза той. – Много често се употребява.”</p>
<p>А седящият наблизо испанец, който беше живял в немалко европейски страни, добави: </p>
<p>“Навсякъде го има този израз...”</p>
<p> </p>
<p>Разговорът беше шеговит и за почивка. Така че не се стигна дотам някой да каже, че навикът да се злослови срещу някоя страна “като цяло” (дори това да е собствената му страна) е белег на фашистко умонастроение; и че за Централна и Западна Европа фашизмът въобще не е новина. </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p><strong> Как да обичаме телата си</strong></p>
<p> </p>
<p> Несъмнено това заглавие ще озадачи мнозина. Какво общо има отношението към родината с това към човешкото тяло? Ще обясня. Връщам се към казаното за гностиците.</p>
<p> </p>
<p> В основата на тази парадоксална омраза към “своето си” стои, мисля, едно некрасиво отношение към човешкото тяло. Това го е имало и в гностицизма, то се усеща в самата терминология. “Плътски” там се наричат хората, които са неспособни да възприемат гнозата и затова са достойни за презрение и обречени на изчезване. Те са “телесни”. Така тялото се оказва символ на невежество, недоразвитост, мрак и смърт. Поради това то е омразно. Освен това то се мисли за “нечисто”. Развитият човек, напротив, е почти само “дух”. </p>
<p> Във всички времена се случва човек да се отнася към тялото – и към своето, и към това на другите хора – користно. Тялото се мисли или за източник на удоволствия, или за причина за неудобства. Рядко се случва човек да се отнася към него с истинска любов – да го мисли така, сякаш то е самият той, а не просто някакъв случаен източник на приятни или неприятни усещания. Тялото ни затруднявало, не ни осигурявало достатъчно удоволствия. Е, и така да е. А без него дали ще ни е по-добре? </p>
<p> </p>
<p>Но както се отнасяме към своето тяло, така се отнасяме и към хората наоколо. Ако гледаме на хората само като на инструменти за това да ни е добре лично на нас, а в противен случай като на нещо досадно и излишно – как да обичаме когото и да било? Така или само ще чакаме да получим нещо от другия, или ще предпочитаме да го няма. Ето оттам идва и фашизоидното делене на хората на “чисти” и “мръсни” (цивилизовани/нецивилизовани) – аналогично на “духовните” и “плътските” в гностицизма. </p>
<p>Ние несъзнателно се гневим на тялото си, че то “боли”, така както съзнателно се ядосваме на хората наоколо, че ни създават неприятности. Ами ние без тези хора как ще живеем? Кой се е явил на този свят без съдействието на хора? Значи доброто ще приемем от тях, а лошото (неприятното) – не? </p>
<p>Не е красиво това поведение. </p>
<p> </p>
<p>Нека да погледнем на човешкото тяло спокойно, приятелски, а не само с желание и страх; и тогава ще започнем да се отнасяме и с хората наоколо приятелски – и дори с любов.</p>
<div>
<p> 17 септември – “София, Вяра, Надежда, Любов”</p>
</div>
