- Автор: Гласове
- 12 Дек 2024
- 4565
- 27
Автор: Петър Волгин
От известно време представителите на глобалистките елити и техните говорители в медиите имат ново обидно определение, с което заклеймяват всеки, който по някаква причина не им харесва. „Крайнодесен“ е въпросното понятие. В тази категория те поставят всички, които говорят и действат извън официозните предписания. Според любителите на евроатлантизма „крайнодесни“ са всички, които: защитават националната държава, противопоставят се на диктата, идващ от наднационалните властови центрове, имат ярко опозиционно поведение спрямо управляващите, призовават за съхраняване на традицията, историята, културата на държавите си, смятат, че приоритет на всяко правителство трябва да бъде защитата на наемните работници, а не постоянното следене за това дали случайно не е притеснявано поредното новооткрито сексуално малцинство. Изобщо за „крайнодесни“ биват обявявани всички хора и всички партии, движения и организации, които се съпротивляват на политическата коректност и дръзват да предлагат решения, които излизат извън глобалистката матрица.
Тези, които хвърлят в пространството този термин, така и не са обяснили ясно и точно поради какви причини използват точно него. А това е важно, защото крайнодесни партии и организации съществуват, само че нямат нищо общо със структурите и хората, които елитът етикетира с въпросното понятие. Ето защо нека в началото уточним какво всъщност е неговото значение.
Днешните крайнодесни структури имат своите корени в теорията и практиката най-вече на германския националсоциализъм и на италиански фашизъм. Според крайнодясната философия демокрацията е вредна и трябва да бъде отменена. Като за тази цел са оправдани всякакви действия, включително и такива, които включват употребата на насилие. Непоносимостта към демократичното устройство на обществото се корени в схващането на крайнодесните мислители, че повечето хора не притежават способността и интелекта да участват в управлението на страната. Според крайнодясната философия държавите трябва да бъдат управлявани от много тесен елит, който е достатъчно добре подготвен за тази цел, докато масите не са.
Тук трябва да бъде направено уточнението, че структурите, които отговарят на определението крайнодесни имат изключително слабо влияние днес. Повечето от тях дори не се явяват на избори, а тези, които го правят, получават много слаби резултати. Имената на някои съвременни крайнодесни организации, които сега ще цитирам, със сигурност не са познати на повечето от вас: италианската CasaPound, френската Génération Identitaire, германската Der III. Weg, испанската Hogar Social, португалската Escudo Identitario скандинавската Nordic Resistance Movement.
Това са фактите. А сега нека преминем към манипулациите, с които толкова обичат да си служат официозните евроатлантически говорители. Любимата им стратегия, доста елементарна между впрочем, е да пренесат екстремните черти на маргинални организации, като споменатите преди малко, върху добиващи все по-голяма популярност партии и движения. Целта е тези структури, които действително застрашават истаблишмънта, да бъдат дискредитирани в очите на избирателите, като биват наричани „крайнодесни“. Партиите в Европа, които най-често биват „награждавани“ с това наименование, са „Алтернатива за Германия“, „Национален сбор“ във Франция, ФИДЕС в Унгария, „Италиански братя“ и „Лига“ в Италия, „Свободната австрийска партия“, „Партията на свободата“ в Нидерландия, АУР в Румъния. За всеки, който поне малко се интересува от международна политика, е ясно, че нито една от тези партии няма нито фашистки, нито нацистки корени или пристрастия. Всъщност това са много различни партийни структури. Общото между тях е, че са силно критични към господстващия глобалистки наратив и че търсят най-различни начини за изграждането на алтернативни обяснения на света и на различни политически действия. Важно е да се отбележи, че нито една от тези алтернативи не включва нито насилственото завземане на властта, нито отменянето на демокрацията, нито пристрастията към елитарно управление на обществото. Тоест при всички изброени партии отсъстват главните характеристики на автентичната крайнодясна философия и практика. Някои от тези партии са основни опозиционни сили в държавите си, а други дори управляват. Ако тези организации бяха „крайнодесни“, както ги обвиняват противниците им, те отдавна щяха да са унищожили демокрацията в страните си. А както всеки непредубеден наблюдатели ще отбележи, демокрацията си е жива и здрава и в Нидерландия, и в Италия, и в Унгария.
Друга характерна черта на автентичните крайнодесни организации е яростният им антисемитизъм. Това е съвсем естествено, като се има предвид привързаността на подобни структури към теорията и практиката на германския националсоциализъм. И тук отново виждаме пълното разминаване между обвиненията, отправяни от евроатлантическите говорители към техните политически опоненти, и действителността. Никакъв антисемитизъм няма в действията и изказванията на партиите, които те наричат „крайнодесни“. Да, някои от тях са силно критични към политиката, провеждана от настоящето правителство в Израел, но да бъде определяна като „антисемитизъм“ всяка критика към действията на израелските управляващи, е изключително грозна манипулация. Проучвания на общественото мнение показват, че във Франция все повече евреи гласуват за Националния сбор. Няма как да твърдим, че точно евреите с тяхната трагична история на Холокоста ще гласуват за „крайнодесни“ партии, т.е. за политици, които харесват нацизма. И все пак такива твърдения се правят. При това от хора, които казват, че са „обективни наблюдатели“ и „сериозни изследователи“.
Твърде интересен и е фактът, че за партии, набедени като „крайнодесни“, гласуват все повече млади хора. Да започнем с данни, отнасящи се до „Алтернатива за Германия“, която много често бива обвинявана, че е едва ли не неофашистка и че първото нещо, което нейните ръководители и симпатизанти правят, когато настъпи дълбока нощ и всички заспят е, да си пускат речи на Хитлер и Гьобелс. Според едно статистическо проучване, направено през 2024 г. 22% от германските гласоподаватели на възраст до 29 г. предпочитат „Алтернатива за Германия“ Само година по-рано този процент е бил 12. Именно АзГ е най-популярната партия в тази възрастова група. Абсолютно същата е ситуацията в държави като Франция, Португалия, Нидерландия. Във Франция 36% от гласоподавателите на възраст до 24 години и 39 % от тези до 29 години симпатизират на „Националния сбор“ на Марин льо Пен. В Португалия 29 % от хората до 34 години подкрепят партията ЧЕГА, която също е обвинявана, че е „крайнодясна“. В Нидерландия 31 % от избирателите до 25 годишна възраст са привърженици на Партията на свободата, която също кара истаблишмънта да трепери от ужас. Преди парламентарните избори в Италия, проведени през 2022 г., „Италиански братя“ на Джорджа Мелони, етикетирана често като „крайнодясна“, беше най-предпочитаната партия сред гласоподавателите до 35 години.
Тези данни поставят в доста трудно положение официозните анализатори. Най-малкото защото според всички традиционни представи хората в младежка възраст подкрепят леви партии и организации. Как така сега подкрепят „крайнодесни“ структури?! Всъщност отговорът на този въпрос съвсем не е толкова труден. Ако се абстрахираме от налаганите с години клишета, ще видим, че младите хора са гласували, гласуват и ще продължат да гласуват не за „леви“ или за „десни“ партии. Те подкрепят такива организации, които най-силно се противопоставят на статуквото, които са най-бунтарски настроени. Младите не са нито „левичари“, нито „десничари“. Те дават подкрепата си основно на движения и партии, които излизат извън канона и предлагат политики, коренно различни от политиките на традиционните партии. Оказва се също така, че младите хора много често гласуват, водени не от някакви отвлечени идеи, а от съвсем реални причини. В социологически проучвания, правени в различни европейски държави, младите казват, че най-големите им проблеми са трудността при намирането на добре платена работа, невъзможността да си позволят собствено жилище. И политическите лидери, набеждавани, че са „крайнодесни“ предлагат решения точно на тези проблеми. В манифеста на „Националния сбор“ от 2022 г. специално е отбелязано, че ако започне да управлява, партията на Марин льо Пен ще намали данъците на хората под 30 години, ще въведе финансови стимули за студентите, които работят, и ще им помага финансово при намирането на жилище. В програмите на редица други европейски „крайнодесни“ партии също присъстват подобни точки. Така че младите гласуват за такива организации не защото изведнъж са станали „антиимигрантски настроени, хомофоби или расисти“. Те просто искат нормален живот за себе си и за семействата си. „Това че гласувам за Герт Вилдерс, не ме прави расист“, казва 24-годишният Жералд, жител на нидерландския град Волендам, „да, притеснява ме това, че имигрантите получават по-голяма държавна помощ отколкото местните хора, обаче не съм нито срещу исляма, нито искам джамиите да бъдат затваряни. Просто смятам, че имиграцията трябва да бъде контролирана по-добре.“
Фактът, че толкова много млади хора подкрепят партии, които защитават преди всичко националния интерес, разбива още една манипулация, прокарвана години наред в глобалистките медии. Според нея такива партии били подкрепяни главно от застаряващи бели недобре образовани мъже, а в същата възрастова група попадали и ръководствата на въпросните формации. Само че обективната реалност показва нещо съвършено различно. Официалният лидер на френския „Национален сбор“, който е и председател „Патриоти за Европа“, третата по численост група в Европейския парламент Жордан Бардела е на 29 години. Председателят на най-новата група в ЕП „Европа на суверенните нации“, в която членува и „Възраждане“, Рене Ост е на 37. На същата възраст е и Славомир Менцен, лидер на полската „Конфедерация“, който е и най-популярният полски политик в Тик Ток. Там той има над един милион последователи. Над два милиона пък са последователите на Жордан Бардела в тази социална мрежа. Германската партия, която се радва на най-голяма популярност в Тик Ток, е именно „Алтернатива за Германия“. Съпредседателката на партията Алис Вайдел има 466 000 последователи там. За сравнение настоящият германски канцлер социалдемократът Олаф Шолц има 400 000 харесвания. А вай-популярният германски политик в Тик Ток е Сара Вагенкнехт /473 000/, които някои наричат „крайнолява“, заради защитата й на правата на хората на наемния труд, а пък други „крайнодясна“, заради това, че настоява за строг контрол върху миграционните потоци (Данните са към декември 2024 г.). Разбира се, тя не е нито едното, нито другото. Просто е един съвсем нормален политик, който вижда кои са най-големите проблеми на държавата и предлага решения. Между другото определението „крайнолеви“ по адрес на значими политически партии е също толкова нелепо, както и определението „крайнодесни“ по отношение на други. Нито гръцката „СИРИЗА“, нито испанската „Подемос“, нито френската „Непокорна Франция“ са „крайнолеви“. Да, това са партии, които защитават социалните права на гражданите, но нито имат намерение да заменят демокрацията с „диктатура на пролетариата“, нито искат да вдигат „въоръжена революция“, „нито да експроприират експроприираното“, както биха правили наистина крайнолевите организации.
Връщайки се към темата за ролята на социалните мрежи в политиката, ще видим, че глобалистки настроените политици и коментатори постоянно се оплакват от популярността на „крайнодесните“ политици в Тик Ток. В яда си от този факт някои от тях стигат дотам да обвиняват тази най-популярна сред младите хора мрежа, че се използва за манипулации от чужди държави /разбирай Русия и Китай/ и дори да предлагат нейната забрана. Истината е, че на никаква чужда намеса не се дължи популярността на суверенистките лидери, а главно на факта, че те говорят на нормален език, а не се давят в политически коректни клишета.
Единственото заслужаващо внимание опасение, широко споделяно от глобалистките коментатори, е това, че демокрацията и основните права на гражданите днес са в опасност. Така е, има реална опасност за всички онези свободи, които дълго време смятахме за неприкосновени. Само че тази заплаха идва не от някакви нафантазирани „крайнодесни“ партии. Тя идва от същите тези глобалистки настроени партии, които се определят като „либерални“ и „свободолюбиви“. Нито една от заклеймяваните като „крайнодесни“ организации, които управляват своите държави, самостоятелно или в коалиция, не е направила нищо, за да застраши демокрацията. Самообявилите се за „либерални“ партии пък постоянно правят това. Ето само най-драстичните примери от последните седмици и месеци. В края на 2024 г. в Румъния беше отменен първият кръг на президентските избори, след като на него победител излезе политически некоректният Калин Джорджеску. В средата на същата година във Франция бяха проведени предсрочни парламентарни избори, спечелени от коалицията „Нов народен фронт“. Само че в разрез с всякакви демократични правила президентът Еманюел Макрон не връчи мандата за управление на победителите, а направи премиер Мишел Барние. Съвсем естествено оглавяваното от него правителство скоропостижно падна след вот на недоверие. Пак през 2024 г. Партията на свободата спечели парламентарните избори в Австрия и пак президентът не й даде мандат за управление, защото била „крайнодясна“. Какво се оказва на практика? Именно тези, които най-силно крещят за възможно нарушаване на законите и правилата, постоянно нарушават същите тези правила, когато са на власт. В самия край на президентския си мандат Джо Байдън помилва сина си Хънтър, макар че до съвсем скоро обясняваше как нямало да направи това и че „каквото било решението на съда, такова ще си остане“. Ето същите тези, които се подчиняват на законите само тогава, когато въпросното законоподчинение ги устройва, учат целия останал свят на законност и правов ред. И докато постоянно нарушават правовия ред, ни обясняват как трябвало да внимаваме и в никакъв случай не бивало да гласуваме за „крайнодесни“ партии, за да не „загинела демокрацията“.
Демокрацията и свободата могат да загинат само в един единствен случай. Само в случай, че партиите, които се наричат „либерални“, успеят да осъществят политическите си мечти за тотална унификация на всичко и всички. За това да няма различни мнения, а една единствена „правилна“ гледна точка. Демокрацията и свободата ще загинат тогава, когато политическата коректност задуши плурализма. Истинските врагове на свободомислието са именно „либералите“, които, разбира се, нямат нищо общо с класическия либерализъм.
