- Автор: Георги Георгиев
- 09 Юни 2024
- 40534
- 110
Автор: Георги Георгиев, "Гласове"
Погребването на тленните останки на цар Фердинанд в България нямаше как да не събуди определени спорове в обществото ни. Това събитие е пряко относимо към период от нашата история, който все още не сме в състояние еднозначно да оценим. И едва ли ще имаме подобна способност в близките 50-100 години.
На първо място, защото част от генезиса на съвременните разломи в нацията ни може да бъде открит в епохата, която олицетворява Фердинанд. Като някои от тях добиват нова актуалност, като делението между русофоби и русофили.
Но ехото от миналото не може да се превръща в параван, който да прикрива конкретния образ и конкретните политически решения на цар Фердинанд, които наистина го превръщат в най- злокобната фигура в следосвобожденска България. Като методи на управление и резултати от това управление, той причинява щети, несъпоставими с нищо в най- новата ни история.
Самото възкачване на Фердинанд на трона бележи края на младата българска демокрация. Ако само до 1887 г. българските избиратели успяват да няколко пъти да свалят кабинети от власт чрез избори, Стамболов създава механизъм на насилие, терор и фалшификации, които зачеркват възможността избирателя да упражнява свободно своя вот. Така демократичната процедура бива обърната с краката нагоре: не изборите предопределят състава на изпълнителната власт в България, а изпълнителната власт си сформира удобно мнозинство в Народното събрание.
И това се оказва ключовата характеристика на политическата история на България в периода 1887-1918 г. Това е сърцевината на т. нар. личен режим на Фердинанд, при който той в продължение на три десетилетия назначава по свое усмотрение кабинети, разпуска действащия парламент и не просто позволява, но дори насърчава новите управляващи чрез беззакония да си осигурят мнозинство в новия парламент. Подобно функциониране на политическата система превръща Фердинанд практически в един абсолютен монарх.
Но дори това не е главният проблем за страната. „Скопената“ ни демокрация би могла да бъде оправдана в исторически аспект, ако тя се бе превърнала в средство за постигане на националните ни идеали. Но Фердинад използва абсолютната си власт само за да задоволява личните си прищявки и не се ангажира твърдо с реализацията на нито една национална кауза. Липсва какъвто и да било видим негов почерк в ключовите сфери на националното ни развитие- националното обединение, образование, стопанска и финансова политика, външно- политическа ориентация на страната.
И точно в последната област провалът му е най- катастрофален и съдбоносен за страната ни. Опитвайки се непрестанно да играе между двата стола- Виена и Петербург, той се оказва „на пода“ точно в най- решителния момент от процеса на националното си обединение- лятото на 1913 г. Но лишен от външна опора, той не само не става по- предпазлив, но още повече попада под властта на собствената си алчност и суетност, с което превръща собствената си страна за броени седмици в плячка за нейните съседи.
Заповедта му за започване на Mеждусъюзническата война е отдавна определена като акт на престъпно безумие, довел до първата ни национална катастрофа. И може би точно поради обширната литература върху темата и различните гледни точки, с времето въпросът за вината все повече се размива. А тя е ясна: на първо място е виновен Фердинанд, който нарежда започването на бойни действия срещу Сърбия и Гърция, на второ място- изпълнителят ген. Михаил Савов. Действията на тези двамата не просто ни струват загубата на почти цяла Македония, беломорското крайбрежие между Струма и Места, Източна Тракия и Южна Добруджа, но те предизвикват ситуация, при която балканското равновесие започва да се търси чрез разпокъсването и изолирането на България.
Все пак, ако през юни 1913 г Фердинанд действа под пресата на военен конфликт, в който България директно участва, включването ни в Първата световна война се случва след като монархът има възможността година и половина да размишлява, чия страна да вземе. И накрая решава да ни вкара в редовете на Централните сили. Показателно е, че в рамките на този военен блок се включва само още една страна- Османската империя.
Докато френско- руската коалиция е подкрепена от още 40 държави, сред които Британската империя, Италия, Япония, САЩ, Китай, Румъния, Гърция и др. Италия и Румъния дори формално са съюзници на Берлин и Виена, но виждайки развитието на конфликта преминават в редиците на техните врагове.
Което показва колко абсурден е изборът на Фердинад. И когато той се оказва втори пореден, няма защо да се учудваме, че достигаме до Втората си национална катастрофа, още по- тежка и кървава от Първата. И се превръщаме във второстепенна балканска държава, наред с Албания, която няма капацитет да се противопостави на нито един свой съсед.
За 6 години ние се отказваме от половината си национален хинтерланд, даваме около 150 000 убити и 250 000 ранени, половин милиона българи са превърнати в бежанци, други два милиона и половина се оказват под сръбска, гръцка и румънска власт, Източна Тракия и Югозапдна Македония са почти тотално обезбългарени, националния ни оптимизъм е заменен с разделение и реваншизъм. Тежестта на репарациите на този фон е най- малкия проблем, но и той ще кара българина в продължение на 15 години да отделя от оскъдния си залък, за да плаща фердинандовите „вересии“.
Дори комунизмът не се оказа с толкова лошо наследство. И да не забравяме една друга съществена разлика между двете епохи: след падането на комунизма ние успяхме да осъществим един мирен преход към нов обществено- политически модел, докато след Фердинанд в страната настана кървава вакханалия между левицата и десницата.
И странно, но никой не се сети да потърси сметка от самия Фердинанд. Като врагове на Македония загубиха живота си хиляди българи, но тези които реално профукаха тази земя, на първо място- Фердинанд, но и да не забравяме основните му съратници- Васил Радославов, ген. Михаил Савов, ген. Никола Жеков и др, умряха мирно във постелите си.
Което показва, че ако нещо Фердинанд символизира за нас българите, то е нашето покорство и глупост. Във всяка една от останалите балкански страни, политическите елити успяха да вземат връх над монарсите си, в решителните моменти от своята история. Когато сръбския крал Александър Обренович се опита да го играе на абсолютен монарх, сръбските офицери го насякаха на парчета, заедно със съпругата му. Румънските политици, и управляващи, и опозиция, се обединиха, за да дезавуират желанието на крал Карол I, страната им да изпълни съюзническия си договор с Австрия и Германия и да влезе на тяхна страна в Първата световна война. Гръцкият монарх има подобни желания, което довежда страната буквално до гражданска война, продължила цели две години. Но накрая просъглашенските сили вземат връх и вкарват Гърция в лагера на победителите.
Благодарение на пресечените абсолютистки желания на кралете си, в периода 1912-1918 г Сърбия увеличава територията си 6 пъти, Гърция- 2,5 пъти и Румъния- 2 пъти. България за същия период нараства от 95 хил. кв. км до 103 хил. кв. км (8%).
И няма как да ни пробутват модернизацията на България и обявяването на Независимостта като компенсация за провалите в последните 6 години от царуването на Фердинанд. Двете ни национални катастрофи са неизмерими и несъпоставими с нищо. Още повече, че няма някаква модернизационна черта в България, която да е уникална, да кажем поне в рамките на Балканския полуостров. България просто се намира в тренда на най- бурното развитие на капитализма в историята на стария континент. Нищо повече.
Колкото до Независимостта, докато тече подготовката за нейното обявяване тук от правителството, Фердинанд се крие в унгарското си имение (както се случва и по време на Илинденско- Преображенското въстание) и договаря тайно с Виена нашия акт да предшества анексията на Босна, с което страната ни си налага международното реноме на австроунгарска слуга.
В заключение, разбира се, няма нищо лошо останките на един починал човек да бъдат погребани съобразно последната му воля. Но ако ние като общество натоварваме това събитие с някаква по- голяма значимост, това ще означава, че все още сме съхранили недъзите си, които позволиха на Фердинанд така тежко да осакати страната ни.
Войната, която неочаквано свърши
