Дугин: В ценностната система на Русия няма място за равенство и братство

Н. ДАЛМАТОВА: Неотдавна обсъждахме темата за националната солидарност. Доколко ви е близка тази тема?

А. ДУГИН: Това е много важен въпрос, защото в крайна сметка определението за човека, за индивида чрез колективната принадлежност към някаква общност – и преди всичко етническа общност, народна, културна, историческа, национална, цивилизационна – съставя фундаменталния проблем въобще в цялата история на човечеството. Оттук войните и алиансите, оттук не само лошо, но и хубаво, оттук е разширяването на определени етнически или национални групи и обратното – свиване или изолация. Целият свят – това е пулсация на няколко етнически процеси.

Индивидът, разбира се, също участва в това, но в значителна степен той черпи своето съдържание от етноса, от нацията, от цивилизацията. Затова ние вземаме от народа езика, културата; ние мислим за себе си като принадлежащи към историческа общност; затова въпросът за солидарността или, обратното, за разпада на тази солидарност или изменението на формата на колективната идентичност – това е въпрос принципен за всяко общество. И той не е от вчера.

Вземете например испанската история. Ще видим, че след арабските и берберските завоевания започва процесът на Реконкистата, която продължава с векове. Какво е това Реконкиста? Тя идва отвън, от север, от Пиренеите, където малки християнски държавици се опитват да възстановят влиянието си на Иберийския полуостров, но в същото време тази битка се води и вътре в общността, оказала се под влияние на мюсюлманите много векове. И ето че тази Реконкиста, тоест принадлежността или към християнския свят, или към ислямския, както и към друга мултиетническа – европейска, арабо-берберска общност, макар че и в двата случая са арабо-берберски (а това са два съвършено различни народа – арабите и берберите, макар че и двата са ислямски), това е огромен фрагмент от историята на Испания, който след това се разпростира, продължавайки Реконкистата в огромна колониална империя.

Същото е и в Русия. Нашата идентичност, идентичността на руския народ, се формира в различни исторически етапи чрез солидаризация с други групи. Първият етап – от Византия, после от Златната Орда. И обратното – от десолидаризацията –например противопоставянето на католическия Запад. Тези процеси – консолидиране, смяна на тази колективна идентичност – помагат да се изкове народното самосъзнание. Затова въпросът с националната солидарност, или обратното, с десолидаризацията, имат принципно значение.

Н. ДАЛМАТОВА: Сега сигурно въпросът стои особено остро?

А. ДУГИН: Той винаги е стоял остро. Просто винаги. Ако погледнем историята на всеки народ – и европейски, и източен, и африкански, и азиатски – въпросът винаги стои пределно остро. Защото в зависимост от това, кои сме ние и как се определяме, зависи практически нашият живот.

Ако сме руснаци и отстояваме своята идентичност, ние веднага ще придобием огромно наследство от културна идентичност. Ние ще се установим в потока на времето, при това много специфично време. Ще се установим в една от реките. Да си представим, че определяме себе си като християни. Реката ще стане по-широка. Или казваме, че сме например татари. Ако сме татари или чеченци, нашата река ще бъде друга, и нейното криволичещо течение ще е нашата идентичност. През 90-те години се опитахме да предложим друга идентичност – че сме част от западноевропейската култура, част от глобалния Запад или глобалния свят. Това е още един океан, който едва не ни удави. После направихме крачка назад по посока на нашето руско море или руски континент.

И тези пространства на самоидентичност, които, струва ми се, самият обикновен човек с неговите насъщни проблеми не го вълнуват особено, но в крайна сметка предопределят целия ни живот, цялото му съдържание. Това е най-принципиалният въпрос, той действително, както казвате, винаги стои остро, и дори повече от остро, защото винаги стои сега.

Н. ДАЛМАТОВА: Александър Гелевич, разглеждайки и разбирайки националната солидарност като процес, иска ми се да разбера, коя е точката на концентрация на този процес? Вие вписахте пространствените и географски аспекти, отделяйки религиозните. А в сегашния момент какви могат да бъдат точките на пресичане: вътрешните и външни фактори?

Като един от вариантите ще предложа например формирането на национална солидаронст пред лицето на външната заплаха. Вероятно това е много силен и ефективен фактор. А какви вътрешни точки на събирането биха могли да бъдат за нас особено важни?

А. ДУГИН: Чували сте за Бенедикт Андерсън, един от големите специалисти по проблемите на национализма. Той казваше, че нацията е imagined community, тоест въображаемо съобщество. Преди всичко се създава нация, появяват се националисти. Това е много интересна бележка. Това може да се възприеме критически, може да се възприеме неутрално, но сам той имал предвид само едно: първо, нацията е съвременно явление, свързано с политическата самоорганизация на обществото в епохата на буржоазната революция и след това. Нации до буржоазната революция от гледна точка на социологията не съществуват. Съществуват други средновековни форми на обединение, което е по-сложно, отколкото нацията. Ето тия нации, които се формират в новото време, в епохата на Просвещението на буржоазния свят с буржоазните революции, предшестват появата на националистическите доктрини.

Какво е например италианската нация? Такава не е имало. Имало е италиански градове-държави: имало е Савоя, Пиемонт, Сардиния, Венеция, Милано, имало е Папска област, имало е Неапол, Сицилия. Но те не са били никакви италианци, не са били никаква нация. И ето че се появяват Ковур, Гарибалди, Мадзини, които измислят тази италианска нация - imagine community. Те казват, „ние всички сме италианци“, обръщайки се към неаполитанци, сардинци, корсиканци, които се смятали за различни. Има много и различни форми на идентичност. И ето че започват буржоазните процеси в Италия и възниква въпросът за национализма. Затова всичко зависи, и в случая и с нашата национална солидарност, от тази форма на национализма, която ние предпочетем. Именно в социологически смисъл.

Н. ДАЛМАТОВА: Може би развитието на такива националистически идеи е просто етап?

А. ДУГИН: Естествено, че е етап. Етап към тяхното преодоляване и преход към индивидуална идентичност в гражданското общество. Така се развива западното общество: те разрушиха органическата или съсловна солидарност на Средновековието, създадоха изкуствено национално-буржоазно общество на основата на национализма. За това са отишли 300 години от европейската история, с всичките тези кървави националистически войни между imagined community на Франция, Германия, Италия и целия ХХ век. И после на Запад, след като се изчерпа потенциалът на буржоазните нации, започва преходът към наднационалните държави от типа на Евросъюза.

Ние в някакъв смисъл сме встрани от този процес, поради което у нас в Русия няма буржоазна нация. Сега ние сме изправени на много интересен кръстопът: или изобщо няма да вървим по пътя на такъв национализъм, ще го прескочим, и изведнъж ще влезем в гражданското общество на 90-те години и просто ще се разтворим в глобалния свят, който е измислен по западен образец – това е една от версиите, така смятат либералите. Тази форма е някакво решение. Такава солидарност по същество отрича националната, утвърждава общочовешка, глобална или частична, общоевропейска, общозападна солидарност. Това е отговорът на националния проблем на либералите. Има начин да се създаде буржоазна нация. Това е наш, съвременен с различни варианти руски национализъм, който утвърждава руската нация. Той може би да е и руски, той може и да е по- агресивен, но това е изкуствена конструкция, защото нация като такава в политически смисъл в Русия няма.

Имали сме твърде дълго средновековно общество до 1917г., което изведнъж преминало в съвсем нова индустриална фаза при болшевиките, където нацията отново изостанала. До 1917г. националното строителство вървяло напред, след 1917г. изостанало. При нас отчетлива нация е имало през февруарската епоха, опитали се да я създадат от февруари до октомври. До този момент нея още я нямало, а след 1917г. обявили, че буржоазна нация вече няма. Затова ние така и не сме виждали такава нация, а сега нашите националисти предлагат да я създаваме. Нация на Русия, руска нация, която исторически просто не е съществувала. Имало е народности, имало е различни етнически групи. И ето ти създаване на нация – това е още една версия. Някой предложи, в частност аз повече клоня към този модел, евразийската идея за създаване на някаква нова империя. Но не се опитваме да се измъкнем от средновековието, а обратното – да го утвърждаваме, както казва например Бердяев – ново средновековие. Тоест ние съхраняваме етноса, народа, и утвърждаваме велика политическа държава, империя.

Н. ДАЛМАТОВА: Казвате, че има няколко варианта: да прибягаме, така да се каже, покрай версията на либералите, през етапа на националистическите идеи и изведнъж да преминем към етапа на гражданската солидарност?

А. ДУГИН: Да.

Н. ДАЛМАТОВА: А втората идея?

А. ДУГИН: Национализмът. Разните версии на руския национализъм. От умерения, просветен, буржоазен национализъм на базата на Руската федерация като нация, осмислен не като многообразие от народи, а като единна политическа нация, до крайния руски национализъм. Има версия да не се създава изкуствена нация, изобщо да се заобиколи национализмът, но едновременно да не се приближаваме до либерално-гражданския модел, а да се утвърди традиционно общество, което в Русия, така или иначе, с разни поправки, отклонения, девиации вече е съществувало.

Н. ДАЛМАТОВА: Много ми се иска да разбера, какво е това традиционно общество, за което ние толкова много говорим, но фактически не разшифроваме това понятие. Наши слушатели ни изпратиха отзиви. „Господин Дугин, отричате ли съществуването на руснаците като нация? Във всяка нация, независимо дали е проект или не е, има едно етническо ядро, около което се върти всичко.“ Иска ми се да се развиете тази мисъл. И нашето традиционно общество, за което започнахме да говорим: нека разшифроваме какво означава – подробно и достатъчно достъпно.

А. ДУГИН: Традиционното общество е обществото, което е съществувало в Европа до началото на новото време или до епохата на Просвещението, на буржоазната революция. То се отличава в Европа със следните особености: като правило обединение на църкви и държави, наличие на съсловия и доминация на колективни идентичности. Това са трите главни признака на традиционното общество. Съответно още и наличието на йерархия. То може да е и аристократично, но е имало определена форма.

Н. ДАЛМАТОВА: Това класическото определение на традиционните общества ли е?

А. ДУГИН: Да. И в Русия – то е единствено. Това е доминацията на религията, на православието до 17-ти век и комунистическата квази религия, идеокрацията, както казват евразийците след 17-ти век; това е наличието на строга йерархия. В началото тази йерархията е била от съсловен тип – с цар, благородническо съсловие и аристокрация и обикновения народ, а после пак новата йерархия във вид на комунистически вертикали и наличието на колективна идентичност след 1917 г.

Ако съпоставим тези два момента, ще видим, че традиционното общество е съществувало в Русия като цяло до 1917г. А след 1917г. ние тръгнахме не по западния път към създаване на национално-буржоазен многовековен модел на държавно и политическо устройство, а веднага преминахме към някаква особена версия на традиционното общество, само че с объркани понятия. Другата йерархия, другото разбиране на колективизма, другата представа за доминираща религия, в дадения случай атеистическа, колкото и парадоксално да звучи, е марксическата идеология, която замени религията със себе си, но това също беше версия на традиционното общество.

И ето че традиционното общество в два от моделите си – ортодоксален, руски православен монархически модел, и хетеродоксален - червен еретически, ако искате, модел, защото тук всичко е обърнато с главата надолу. Както има религии на светлината и религии на тъмнината. Това е тази сатанинска марксистка инверсия, предшестващ етап, който се проточи още 70 години. Тази еретическа комунистическа форма също свърши. И ето че сега сме изправени пред епоха. Какво да се прави по-нататък. Тук е това традиционно общество, което приключва пред очите ни и още е живо в нас като фантомна болка, може би разшифровано и възприемано по различен начин. Или отиваме встрани от модернизацията? Либералите в това отношение са прави: ако искаме да вървим по пътя, по който върви Западът, ще трябва да повторим всички етапи – дивия капитализъм, после създаването на буржоазна нация.

Н. ДАЛМАТОВА: Тоест, да минем по този път, за да еволюираме?

А. ДУГИН: Да се развиваме така, както се е развивал Западът. Но нямаме на разположение 300 години, ние сме ги загубили. И в това отношение, ако нашите либерали бяха последователни, щяха да кажат – вижте, сега съвременна Русия е твърдият вариант на Холандия от 16-и век или английската кромуелска епоха от 17-и век, тоест трябват ни още около 300 години див европейски буржоазен национализъм. Но нашите либерали са също болшевики. Те казват, че никакви 300 години на Русия не й били нужни.

Н. ДАЛМАТОВА: Доста дълго трябва да се чака.

А. ДУГИН: Точно като при болшевиките. Вече всичко си имаме, преодолели сме национализма и сега ни трябва само едно гражданско общество. Затова ние днес се намираме в някаква особена разтерзаност. В обществото няма яснота в това отношение. Либералите могат ли да ни гарантират, че, хайде да не са триста, а сто години руски буржоазен национализъм, но след това ще догоним и изпреварим Европа? А казват, че сме можели и сега да я настигнем. Нищо чудно, както сме тръгнали с гей парадите, като резултат от тристагодишната история на западноевропейското общество, на което сме били външни повече от 90 години. А ето че Чубайс, Гайдар, Маша Гайдар ни предлагат да възприемем този съкратен подход.

Н. ДАЛМАТОВА: Разбирам. Иска ми се малко да актуализираме нашата беседа, защото нито ще се включим, нито ще се изключим, а ще си стоим в настоящето. А някога отвсякъде ни заобикаляха традиционни ценности. Ние обаче не разбираме какво е това „Дайте да съхраним нашите национални ценности“. Никой не го оспорва. Но какво по-точно да съхраним? Аз не разбирам какво ми предлагат да съхраня. Когато се обърнеш към тези хора и ги помолиш да назоват това нещо, което трябва да се съхрани, те започват да се притесняват.

А. ДУГИН: Питате ме. Православието, монархията, народността. Православието като доминация на базова религия, която е изградила руската идентичност; православието, което се явява нормативно мировъзрение. Монархията като най-характерната форма на организация на социално-политическото традиционно общество не само в Русия, но и в европейските страни. И народността като запазване на традиционните културни форми на бита, на живота и т.н.

Н. ДАЛМАТОВА: Това са вашите ценности, онова, което разбирате под това понятие.

А. ДУГИН: Чакайте, традиционното общество не може да бъде измислено. Не може да е такова, каквото аз назовавам примерно като едно, а Петров да го назовава като нещо друго.

Н. ДАЛМАТОВА: Но така се получава: у нас не можем да се разберем какво разбираме под „традиционни ценности“.

А. ДУГИН: Нашите традиционни ценности са православието, монархията и народността. Това е единственият набор от традиционни ценности. Ние можем да сметнем между другото, че нашата страна, която е била и е, а се надявам, че и ще бъде империя, а не национална държава, нито либерално-гражданско общество. Овен руските православни хора, съставляващи ядрото на тази империя, живеят също така представители на други етноси и други религии. И разбира се, когато те слушат за православието, за монархията и народността, те се наежват, защото традиционно общество според тяхното разбиране не е съвсем същото, каквото смятаме ние, руските хора, създатели и творци заедно с тези народи на тази империя.

Когато бяхме силни, всички признаваха нашето право да установяваме свои правила. Точно както в християнските общности в Близкия изток християните, които са там, са принудени да се съобразяват с тези, които им забраняват например да бият камбаната или да строят църкви с кръстове. Принудени са да се съобразяват с властта. Те си остават християни, но не могат да настояват за някакви публични форми на своето вероизповедание. Затова във всяка страна съществува някакъв доминиращ традиционен модел. Може да има и други традиции. В ислямските общества може да има християнска традиция, в нашето християнско православно общество може да съществува ислямска религия и други етноси, но пропорциите винаги зависят от конкретния исторически баланс на силите, от конкретната ситуация.

Н. ДАЛМАТОВА: Имаме слушател на телефона.

СЛУШАТЕЛ: Господин Дугин, у нас официалната, но непрогласена идеология е антисъветизмът. Вие пропагандирате същото. Искате да натикате народа в царската империя, но нашият народ е атеистичен. Всички гласувания го потвърждават. Нищо няма да се получи при вас.

А. ДУГИН: Тази жена ме уби. Има големи основания. Грамотно се изказа.

Н. ДАЛМАТОВА: Без коментар?

А. ДУГИН: Без.

Н. ДАЛМАТОВА: Добре. Буря от емоции в отзивите на нашите слушатели по повод думите ви за традиционните ценности. „Традиционните ценности на цивилизацията родиха Великата френска революция – свобода, равенство и братство. Какво мислите – по-важни ли са те за хората?“ И още един отзив: „Варварството, диващината и невежеството са нашите традиционни ценности. Това е реалността.“

А. ДУГИН: Съществува нормално научно понятие – традиционно общество. Свободата, равенството и братството във вида, в който са били прогласени от Великата френска революция, а преди това от европейските масони, това всъщност е много специфичен прелом в наистина много специфичните европейски ценности, свързани с Римската империя, с определени етапи от Древна Гърция. Но основното, по което тези ценности се отличават от ценностите на традиционното европейско Средновековие и Античността е това, че те се прилагат към нов субект. Това е субектът на новото време, субектът на Просвещението, което никога не е съществувало по-рано. Това е индивидуумът. В това е въпросът.

В миналото, когато хората са говорели за свобода и равенство, трябва да се знае, че равенството – това е съвсем съвременно нещо, за разлика от свободата. Свободата е определено идеал на Рим, определение за пълноценния гръцки гражданин, който винаги се е противопоставял на липсата на свобода. А какво е „свободен гражданин“? Това означава, че човекът не е роб. Имало е роби и в сравнение с тях и свободни граждани. Свободните се определяли като не-роби. Оттук идва и свободното изкуство, защото аристокрацията е имала възможност да се занимава с изкуство, докато робите не са можели. Свободата е била много конкретно социално понятие.

Братството също е абсолютно специфична ценност, която в рамките етническите съобщества и някои корпорации или монашески и рицарски ордени са имали общи закони, но извън пределите на тези братства – бенедиктинци, доминиктинци или тамплиери – то губело своя смисъл. Френската революция, епоха на модерността, взела тези шарени термини и в контекста на интелектуалното европейско масонство ги пригодила към новия субект, индивидуума. Това била абсолютно нова идея. Затова ако можем да говорим за това какво е традиционното разбиране, тълкуване на термина свобода, има традиционно, вече съвсем различно разбиране на термина братство.

Но когато говорим за равенство, например за равенство пред Бога, то е християнско, религиозно понятие. Всички тези термини всъщност могат да бъдат интерпретирани като традиционни. Но в този контекст, в който ги употребяваме днес, те имат отношение към новото време, към епохата на Просвещението, към епохата, когато тези понятия, приети по-рано, на предшестващ етап, отнасящи се към различни форми на идентичност, в това число и преди всичко, към колективната идентичност, започнали се да се прилагат към индивидуума. Тогава те започнали да означават свобода към индивида, равенство между всички индивиди един с друг и братство между индивидите.

Тази масонска триада в крайна сметка се явява именно заради това, че се отнася към индивида, в първата редица, в центъра, като носител на тези ценности, прогласени от основните политически, идеологически, философски и социални модели на новото време, пълната противоположност на традиционните ценности. И именно традиционното общество не познавало този субект, индивида. Традиционното общество познавало формата на колективната социална идентичност. Тези ценности за либералите, или либералните, се явяват ценности за модерното, противостоящо на традиционните ценности. А традиционните ценности за Русия вече ги назовах.

Що се отнася до варварството, диващината и така нататък, това ценност не може да бъде, защото като правило това са пейоративни понятия, които в древността са се отнасяли към други народи. Оттук е и понятието варварин. На гръцки това е човек, чиято реч не са разбирали. Гърците се присмивали над тези, чиято реч не разбирали, все едно, че тази реч изобщо няма смисъл и е нещо като звукоподражание. Започнали да използват понятия като цивилизован човек, дивак и варварин. Този модел бил въведен от антрополога Морган в 15-и век, а по-късно заимстван от Маркс и Енгелс.

После възникнала съвременната идея за еволюцията и прогреса. Ако човек вярва в прогреса, значи не принадлежи към традиционното общество и не може да защитава традиционните ценности, защото те са основани на понятия като вечност, Бог, скорошен упадък на цивилизацията и т.н. Това е класически набор от консервативно мировъзрение. В еволюционисткото прогресивно мировъзрение понятия като варварство, диващина и цивилизация са три от фазите за установяване именно на прогреса, тъй като консерваторите, привърженици на традиционни ценности, не вярват в прогреса. Аз самият не вярвам в прогреса. Искам да подчертая, че съм консерватор и привърженик на традиционните ценности, традиционалист.

Хората, които вярват в прогреса, всъщност твърдят, че в началото си човечеството е било дивашко, което се е съхранило в много племена и архаични общества от третия свят, после се преминало към създаването на варварската държава, а после дошъл цивилизованият етап. Затова никой няма да говори за тези термини като за традиционни ценности, защото хората, които смятат, че са носители на цивилизация, винаги причисляват към цивилизацията самите себе си.

Това са също и социологически категории и когато говорим за „диващина“ или „варварство“, трябва да имаме предвид в какъв контекст тези термини са попаднали в нашия език, когато сме започнали да ги употребяваме. „Варварството“ и „диващината“ се използват от древните народи като описание на „всички останали“, а в новата епоха европейците започнали да назовават с тях тези, които не приличали на европейци от новите времена. В частност, за варвари се смятали руснаците. За англичани варвари били немците.

Н. ДАЛМАТОВА: Това понятие е относително. Варварите не са се развили така, както ние например.

А. ДУГИН: Да. Но са по-развити в сравнение с диваците. При диваците няма социални институции, при варварите са в зачатъчен стадий, докато при цивилизованите народи те са развити в пълна степен.

Н. ДАЛМАТОВА: Това, което вие споменахте като традиционни ценности – православието, монархията и народността – не трябва ли тук да се впишат свободата и равенството?

А. ДУГИН: Не.

Н. ДАЛМАТОВА: Не можете да приемете това?

А. ДУГИН: Да си представим, че обичаме риба, месо, майонеза, конфитюр, лимони, суши. Хайде да направим едно блюдо от тях. Ще сложим всичко – и ще ни стане лошо, защото като съединим всичко в едно блюдо, като разбъркаме всичко както следва, ще се получи нещо отвратително.

Н. ДАЛМАТОВА: А вие ни предлагате да ни храните с едно и също от сутрин до вечер.

А. ДУГИН: Предлагам на тези, които са за свободата, равенството и братството в масонско-либералния смисъл на Европа от новото време, да избират. Да кажат: това е либерално-буржоазният дневен ред, съгласен съм с него, харесва ми и ще го последвам. Всеки, който държи на традиционните ценности, които са православието, монархията и народността, да каже: „Това е, което избирам, и ще го последвам.“

Тези, които харесват и едното, и другото, не са с всичкия си. Те не могат да правят разграничение между понятията, от което започва мисленето. То започва с разделението на нещата едно от друго. Едва когато започнем да казваме – това е едно, а това е друго нещо, започваме да разсъждаваме. Ако тези неща ни се сливат, то в крайна сметка ние ще направим една недоварена, неядлива каша.

Н. ДАЛМАТОВА: Имаме слушател. Здравейте!

СЛУШАТЕЛ: Казвам се Максим. С много от нещата, които каза Александър, съм съгласен. Още повече, че у нас хората много често, когато се противопоставят такива идеалистични принципи като православие, самодържавие и народност – те се страхуват или си мислят, че това ще е спирачка на модернизацията и това, че простите въпроси, които се решават от държавния апарат, от чиновниците, от цялата ни държавна машина – от извозването на боклука до финансирането на армията, трябва да се решават по-бързо. Мнозина са на мнение, че връщането към тези царски идеали ще спрат тези процеси. Аз самият не съм съвсем съгласен. Бих искал Александър да коментира как при тези идеалистически принципи можем…

Н. ДАЛМАТОВА:… да се впишем в съвременната реалност?

А. ДУГИН: Русия е била една от най-чистите страни на Европа и дори в Средновековието, когато баните били неизвестни за европейското феодално аристократическо общество, Русия поразявала пътешествениците именно с чистотата. В крайна сметка – цар и боклук – това са несъвместими неща. По-скоро това е свързано с някакво равенство.

Н. ДАЛМАТОВА: Но селските къщички са били черни от мръсотия, между другото.

А. ДУГИН: Откъде го взехте това? Имало е и по-черни, и по-светли. Не бива да експонирате руските идиоти, които ако не дойдат Чубайс и Гайдар, не могат да си напалят печката. Що се отнася до армията, то ако в имперската епоха армията е била лоша, нямаше да имаме страна, а някакво жалко място като петаче, населено с Бог знае какво. Ние сме създали гигантска империя. Това само по себе си – нашите територии, нашите граници, не само съвременните, а и които сме наследили от предците си, говори само по себе си, че армията е била на най-високо ниво.

Всяка епоха си има своите предизвикателства, определени стандарти. Предполагам, че става дума за ефективността на съвременния руски държавен апарат – но това е по-скоро в сферата на майтапа. Аз не мога да се сетя в какво този апарат е ефективен. Но във всеки случай не мисля, че монархията, и особено православието, е длъжно да решава проблеми с боклука и армията. Но именно монархията на първо място – за да се съхрани, за да бъде държавата стабилна, независима и свободна, трябва да е загрижена от създаването на такава армия, която може да пази суверенитета, свободата и независимостта на държавата. Затова ми се струва, че православието наистина няма отношение към това, въпреки че православието е много чиста вяра.

Обърнете внимание, че хората са длъжни поне веднъж седмично да идат на църква в много чист вид, да бъдат спретнати, да имат официални дрехи. А ако добавим празничността и ако изобщо обърнем внимание на тази чистота, която е в основата на християнството като цел и идеал, си мисля, че точно с боклука няма да имаме проблеми.

Н. ДАЛМАТОВА: Вие не отговорихте съвсем на въпроса. Той беше конкретен: как от многоетажните блокове да се изхвърля боклукът?

А. ДУГИН: Извинете! Царят казва: „Изхвърлете боклука!“ Опитайте се да възразите на царя. А когато у нас огромното количество инстанции, които осребряват всичко, което може да се осребри, които на всички нива вземат подкупи, като стремежът е нищо да не се върши, но да се създаде огромна бумажна бюрокрация, това вече е гигантски проблем. Царят казва: „Господа, Москва нещо е затрупана, има много боклук по улиците.“ И боклукът мигновено намалява, защото ако не се изпълни заповедта на царя, какво прави царят?

Н. ДАЛМАТОВА: Значи не можем без цар?

А. ДУГИН: Без цар в главата, ние сега преди всичко сме без цар в главата.

Н. ДАЛМАТОВА: Може би ни е нужен цар, преди всичко в главата, защото е без значение каква е системата на управление, всяка схема се пълни с хора. Всяко държавно управление се състои от хора, които попълват едно или друго място. И каквато и да е схемата, нищо не се променя, хората си остават. Съдържанието у нас остава неизменно.

А. ДУГИН: Защо? Как така неизменно? У нас все пак съдържанието се променя.

Н. ДАЛМАТОВА: Затова искам да разбера, коя е вътрешната събирателна точка извън външните заплахи.

А. ДУГИН: Не знам, трябва да поставите въпросителен знак.

Н. ДАЛМАТОВА: Какви сме ние? Въпросът е не кои сме, а какви сме? Ще кажа много елементарно: немците са точни, италианците са емоционални, французите са влюбчиви. А руснаците какви са?

А. ДУГИН: Руският народ е богонесец. Ние сме святи, длъжни сме да бъдем святи. Струва ми се, че по отношение на нашия народ трябва да говорим не какви сме, а какви трябва да бъдем. Ние сме морална нация. И в това отношение дори простото, криво и страхливо човече се мисли за руски герой. И той ще стане такъв, когато настъпи критическа ситуация.

Нашият народ живее с мечти, трудности, вяра и любов. Всеки руснак е повече, отколкото е сам като индивид. Нашият народ е повече, отколкото е като население. Това е много тънка линия. Правилно, някой е емоционален, някой е пунктуален, а някой богоносец. Това наше вътрешно качество е неизменно в продължение на векове. То се е формирало в селото, но дори в съветските времена сме се смятали за носители на нови идеи, на нови идеологии, на справедливо социално-политическо устройство.

Н. ДАЛМАТОВА: Не звучи ли това доста високомерно?

А. ДУГИН: Разбирате, че да си богоносец – не е за да се ползваш от плодовете на собствената си святост, то е огромна отговорност, огромно изкушение, то е в крайна сметка и трагедия, защото носим на плещите си велика мисия, която може да ни смаже. Аз не мисля, че ние, руските хора, възприемаме нашето богоносене и богоизбраност като някакво разрешение да се наслаждаваме или да се радваме.

Н. ДАЛМАТОВА: Това са най-добрите сред нас, но не сме всички такива.

А. ДУГИН: Разбира се, че не. Всеки народ си има плюсовете и минусите. И във всяка идентичност - емоционалността на един италианец ще бъде красива в някой филм от неореализма и глупава на битово ниво. Същото е и с пунктуалността на немеца в случаите, когато някой луд си прави експерименти с хората, а в друг случай обратното – когато е велик учен. У всеки има плюсове и минуси. Ние сме богоносци и на върха, и в низините.

Н. ДАЛМАТОВА: Богоносенето е относително нещо.

А. ДУГИН: Разбира се. За някого това може да е повод за мързел и безотговорност, защото Бог за нас ще направи всичко; някой ще попадне в прелестите на горделивостта; за някого носенето на Бога ще е бреме, завет, тайна. Мисля, че сме длъжни да се стремим към този идеал.

Превод: Рени Нешкова