- Автор: Велислава Кръстева, velislava.blogspot.bg
- 10 Sep 2020
- 138
- 33
.jpg)
За чистота на анализа този някой ще отнесем към Десницата. Защото, ако не друго (идеологически това нещо има само декларативна близост с дясната политическа философия), там са фигурите и организациите, които осъществиха кражбата на Морал в особено големи размери.
Десницата заложи на мозаечната демокрация (изразът е на Алвин Тофлър), практикувана чрез множество малки партии, малки (като тежест) коалиции от партии, граждански движения, групи за натиск, неправителствени организации.
Но независимо от това, че прилагат мозаечния принцип, всички те бият в една точка – т.е. имат почти един и същи личен състав, атакуват една таргет група, за тях гласуват едни и същи избиратели.
Най-дразнещото ги определение е “претенциозното, пренебрежимо малцинство”.
Но за сметка на това, всички тези елементи вече са достатъчно устойчиви и укрепнали , за да се очаква да се разпаднат при излизането им от управлението, в което битуват с цената на всичко в момента. Освен това манифестират такова последователно дебелоочие, което обезмисля дори разсъжденията в хипотезата за излизане от властта.
И все пак - успяха да се превърнат в ментори на политическия морал, така, щото всеки, който не споделя тяхната позиция, е комунист, сътрудник на ДС, русофил и т.н., поради което една много голяма обществена група – журналистическата гилдия, е вкарана в този капан и с присъщата си суета и желание да изглеждат “умни и красиви” (израз, роден пред лятото на 2013 г.), дори и да не споделят вижданията на въпросните, старателно притаяват различието. Смята се за непрестижно да не мислиш като тях, ако искаш да си истински демократ и ала-бала.
Как се случиха
Случването им е вече около 15-годишен процес на изграждане и структуриране, който се прояви в силата си през 2013 г., от който се пръкна нещо като морален елит или елит на морала.
В началото случването им започна от европейските партийни фондации, основно – “Конрад Аденауер”, и около бизнесите на приватизаторите, измислени и реализирани от Иван Костов - основно Иво Прокопиев. Насетне случването им стана възможно главно с помощта на “Отворено общество”, после “Америка за България” и всякакви донорски организации, но и огромен процент от ресурсите на предприсъединителните фондове и ОП на ЕС за устойчиво гражданско общество и пр. бяха усвоени от тях, както и се ползват с подкрепата на различни немалки бизнеси (КРИБ), а и произвеждат бизнес модели, насочени към младите предприемачи и модерните технологии (лидирани от Саша Безуханова).
Видовете организации:
Политическите партии: целият спектър от център-дясно е вплетен в мозайката.
Неправителствените организации с цел
- развитие на гражданското общество, правосъдие и законодателство; тук трябва да се добавят и академичните структури – НБУ, СУ (в някаква част, например правният факултет);
- културни организации (театър, кино, фестивали, музика, книгоиздателства, медии);
- защита на природа - екологичните организации;
- бизнес организации - работодателски организации, коуркинг плейсове, стартъпи, техпаркове и пр.
Т.е. една сериозна администрация на морала, която произвежда принадена стойност – власт, която никога не е печелила в избори.
Към нея трябва да се калкулират аd hoc групи за натиск, които се организират по повод определена кауза: ски пистите в Банско, защита на дивото къмпиране, защита на съдийката Мирослава Иванова, срещу избора на Слави Бинев за председател на комисията по култура в НС, в подкрепа на изказването на Лозан Панов и пр. Това далеч не е изчерпателен списък с ивентите, които организират, единствено цели да илюстрира огромната палитра от теми и поводи за организацията им.
Комуникационните канали са главно интернет и социалните мрежи (Фейсбук, Туитър) и телевизиите – новини и сутрешни блокове в двете частни телевизии БТВ и Нова тв и до голяма степен БНТ и БНР. Всички останали канали за комуникация са вторични, спрямо цялото (поради ограничения таргет, за който стана дума по-горе и поради залагането на медийната природа за мултиплициране на новините).
Враговете им генерално са: задкулисието, мафията, ДПС, БСП, ГЕРБ, комунистите, ДС, ченгетата, КГБ, Русия, корумпираните, политиците (!?), депутатите (!?), едрият бизнес, мутрите, чалгата.
Интересно е да се обърне внимание на факта, че самите категории подлежат на двойствено разбиране – политиците въобще (без техните политици), депутатите въобще (без техните депутати, независимо от това, че колкото и да са малко в НС, те са депутати).
Другото интересно е да се наблюдава как остават аристократично индеферентни по социални проблеми и теми, които засягат голяма част от населението на страната – бедността, проблемите в здравеопазването, секторните политики, битовата пристъпност и др.
И още нещо важно - столица на Моралните е София. И то София на жълтите павета. Изключени са квартали като “Люлин” и “Надежда” така, както са изключени социалните теми от дневния им ред.
Но благодарение на това структуриране и една много старателно разработена с активно съдействие на външни фактори кампания през 2013 г., срещу избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС - те родиха не митологема, а идеологема, бранд, обяснение и отговор за всичко лошо и нередно, което СЕ, но и МОЖЕ да се случи, синоним на задкулисието – Моделът КОЙ.
Впрочем, класическа илюстрация на биполярното им поведение по повод властта, партиите, парламента, корупцията и пр. е персонално лидерът на ДСБ Радан Кънев и номинално Реформаторския блок.
Резултатът – демаркационни линии, абсолютен и безусловен отказ от диалог. Нещо повече – априори терминиран всеки опит за диалог, за който те не са издали изключителна индулгенция.
Фундаментът им е тоталното отрицание “Ти нямаш право да Бъдеш” (а не – аз не съм съгласен с теб), изведено до абсолют. Пеевски няма право да бъде избран за председател на ДАНС; Слави Бинев няма право да бъде председател на Комисията по Култура в НС; Орешарски няма право да бъде министър-председател; избирателите нямат право да са избрали тези партии в парламента и т.н. Като това отрицание е пренесено до битовото общуване – опозицията “ние-вие” е сведена до личните срещи (представител на моралните няма право да се среща с представител на лошите), до заведенията в София (все пак тук е сцената на този социално-политически абсурд) и до социалните медии.
Всички тези елементи заедно (и по отделно) проповядват едно и също антисистемно послание – или/или – няма място за градеж, за диалог или развитие. Всички (врагове) вън, разграждане на модела Кой, взривяване на политическата система.
Те вече имат натрупан опит и с институционалната подкрепа и консумацията на власт. Първото чрез Президента (през 2013 г.) – няма друг държавен глава, който да си е позволявал да вземе активна страна в политически процеси в страната, в нарушение на Конституцията и правовия ред в държавата , а във втория мандат на Борисов чрез инфилтрирането им във властта.
Единственият им недостатък като потенциал е възможността да реализират вълна от масови протести, така както се случи през 2013 г. (но благодарение на участието на ГЕРБ).
За доказателство на горните тези може да служи всяко представително социологическо проучване, от което е видимо, че на ниво оценки на общественото мнение не се променя нищо – нито стават положителни оценките за управлението, нито положителни оценките за състоянието на страната, нито оптимистични очакванията, нито се увеличава делът на избирателите на РБ. Единственото, което бележи тревожен ръст е процентът на решилите да се откажат от вот – вече са 40%.
И още – на избори те не успяват да привлекат подкрепа на повече от 250 – 300 000 избиратели. На последните избори коалицията “Реформаторски блок”, в която влизат ДСБ, ДБГ, БЗНС, СДС и НПСД плюс Граждански съвет си докараха малко под 300 000 гласа.
Което може да означава само едно – за да продължи да консумира власт и да управлява процеси (което е голямата им амбиция) пренебрежимото малцинство ще търси две неща – повод - кауза (за вълна) и трибун за масовост.
Стрест тестовете за потенцията за протести показват, че докато не намерят трибун-лидер, който да е припознат от сериозен процент граждани, няма да се случи вълната.
Иначе стрес тестовете вече са почти ежедневие – съдебната реформа – Конституция, съдии и прокурори (протести, декларации, възвания и пр), плажовете на Иракли и Карадере, строежът на втора писта в Банско и т.н.
Поредната инициатива за натиск, която е поредния стрест тест е манифестът “За Републиката”. Ако някой си е направил усилието да анализира ефекта, би трябвало много лесно и бързо да е достигнал до простичкия извод, а именно - приблизително равна на нула чувствителност към тема, особено поднесена от същите говорители, до болка втръснали на публиките.
Президентските избори ще бъдат следващият тест, с който ще бъдат измерени поне 2 неща – лидерски и електорален потенциал.
Има две подтеми, свързани с президентските избори и очакваните стратегии, които могат да разиграят – дали заедно с президентските избори няма да се случат и извънредни парламентарни и дали има шанс Референдумът на Слави Трифонов да бъде насрочен заедно с президентските избори.
Впрочем единственият потенциал за предизвикване на масовост, предвождана от “лице”, е Слави Трифонов и неговият проект за Референдум за промяна на политическата система.
Генералният проблем обаче, с който вътрешно трябва да се справят, е това, че Слави Трифонов въплъщава поне поне два от дразнителите им – чалга и поведение на мутра.
От друга страна – Бойко Борисов и ГЕРБ бяха далеч по-голям компромис, ако трябваше да се придържат към ценностите, които прокламират, пък го направиха и още как.
Та дори и да направят стъпката към този компромис, не е сигурно дали могат да се пакетират в името на една кауза и да реализират вълната така, че да постигнат целта. (Тук задължително трябва да се отвори една голяма скоба и да се обърне внимание на Целта. Много трудно може да се формулира целта им в едно изречение. Но философията на строежа на тази структура не е изграждането на вертикална формация, с ясно изразен профил. Което пък напомня една позабравена фраза на Иван Костов от, може би, 1997-ма година, че СДС трябва да е като сол във водата – гледаш я прозначна, вкусиш я – солена.)
И ако не се търси формалното “съобщение” за целите, то целта е пределно ясна – власт без избори, власт безалтернативна и безусловна. Някакъв много закъснял римейк на Френската революция и ремиск на Великата октомврийска революция.
Въпросът е какво да се прави, когато повече от всякога обществото ни има нужда от съгласия, за да постигне поне относителна сигурност. И отговорност за тези съгласия.
Какво следва, при условие че даденостите са такива. Т.е. няма потенциал за диалог, няма поле за взаимодействие, независимо в името на какво. Освен това мозаечните елементи са така здраво бетонирани, че всеки отделил се елемент не може да реализира взаимодействие (освен действия и съдействия в лична полза).
Оптимистичната гледна точка е, че всяко развито гражданско общество съдържа подобни формации, които вдигат шум, но не събарят демократичната система.
Но голямата разлика идва от това, че там доминиращите политически партии са достатъчно стабилни, като тази тяхна стабилност стабилизира и политическата система. Впрочем съвсем неслучайно стабилните политически системи са двуполюсни.
И тук настъпва най-невралгичният момент в анализа. Състоянието на политическата система и системните политически партии.
Политическата система е нестабилна, поради множество фактори, но най-съществените от тях може би са липсата на национална кауза (кризата на каузата след приемането на България в ЕС), лидери-визионери и условия за икономически растеж.
Националната кауза (посоката) може да се проектира единствено от лидери-визионери. И да се реализира от стратези и тактици. Дълга тема. Но условията, включително и геополитическите в момента са много подходящи за това. Реакцията и отзвука от речта на Доган на 17 декември е може би най-силното доказателство за това.
Стабилизацията на политическата система трябва да мине и през прилагането на мозаечния принцип в конвенционалния му смисъл – партии – коалиции – структури на гражданското общество. И ясна отговорност.
Но ценностите трябва да са едни и същи:
Справедливост, Демокрация, Сигурност
