- Автор: проф. Пламен К. Георгиев
- 10 Sep 2020
- 106
- 1
Прочее до 90-те години във висшите военни учебни заведения, че и в картите на генщаба на България нямаше понятие като „отбранителна стратегия“. Че най- добрата отбрана е нападението, още витае в главите на нечии стратези, в това число прощудирали нещо повече от прословутия Клаузевиц. Пък и с опит по горещи точки на планетата.
С влизането на България в НАТО, което е ясно и за децата, че бе необходимото, ако не непременно желано решение, прокарано прочее от правителство на социалистите, за приемането й в ЕС, страната се изправи пред непосилни задачи за националната си сигурност. Част от тях бяха решени по пътя на преквалификация, обмяна на опит по хоризонтала и вертикала на североатлантическата машина за отбрана. Други останаха между папките.
С мизерния си БВП, недовършена реформа, респ. ширеща се демотивация между офицерството, губещо прогресивно и малките социални привилегии, които компенсираха довчера не особено лицеприятната военна служба в полза на Отечеството, политиците от последните няколко оперения откриха специалния ключ за оцеляване в контекста на нарастващите рискове – един пацифизъм на лизинг.
Грижата за бежанците изглежда само параван на една непосилна функция на „буфер“, която страната не е в състояние да изпълнява. Особено след неуспелия преврат в Турция, неутрализирането на довчера „надеждни“ партньори от висшия армейски калибър на Турция, да не говорим за армията. Най-силната тук, на Балканите, че и в широкия периметър на Близкия изток. Поради това „ключът“, изобретен по силата на старата максима от Живково време – „снишаване“, изглежда че върши работа. Поне засега, след срещата на НАТО във Варшава и решението да не се бърза с черноморската флотилия, която „аха да стане факт“. Но и Турция, притопляща в известна степен отношенията си с Русия, се въздържа и нещата се усложниха.
Логично е да се счита, че в една подобна динамично изменящата се обстановка на растяща несигурност в региона на Балканите и специално Черноморския басейн /бог знае на какво основание „меродавно“ неглижирана от военни експерти в пенсия или дори нефомални съветници на сегашното българско правителство/ външната политика има особено важна роля, в преговори, гарантиращи въздържане във всяко едно отношение. И разбира се, действие чрез т.нар. мека сила, която остава извън капацитета на дипломати от кариерата. Довчера рекрутирани в елитни московски учебни заведения, а сетне, след падането на Берлинската стена, „изпращани“ в насипно състояние тук и там в западни и щатски академии.
Резултатът? Може да почакаме, стига да не се изплъзнат нещата съвсем от контрол. „Между чука и наковалнята“ /Г.Димитров/, на една стародавна представа за Изтока и Запада от времето на Студената война, респ. патерналистки разбиран евро-атлантизъм, в „тихите кабинети“ на българското Външно се роят наредби и предписания. Активно се събира информация по дигитални канали, тя се анализира, рециклира. Но без да се постига нищо значимо за тъй нужния баланс на отношенията на страната като сърцевина на Балканите в един свят на растяща ентропия на риска.
Митовете за 360-градусова ориентация в стратегията за сигурност на страната пренебрегват векторното начало, което очевидно се преконфигурира току под носа на нашите „дисижън мейкъри“. Толкова по важно е за България да намери в по-далечни места на традиционно влияние, респ. добри отношения, своите нови убежни точки за сигурност. Тук няма да обременяваме читателя с възможностите на модерния геополитически анализ, методите на разиграване на игри или дори геометрични проекции – то не ни е работа.
Работа ни е обаче да кажем ясно и еднозначно, за да се знае от широката българска, че и западноевропейска общественост, на която не й е все едно какво става с една привидна „устойчивост”, с каквато се хвалят управляващите в София. Оставени на дузина пропагандни влъхви, новите комплексни задачи и потребности от изпреварващ мониторинг на развитията, растящата несигурност и нови рискове станаха изведнъж и за нас, българите, важна и значима задача.
Нещо повече – жизнено необходима, за да бъде оставена на няколко щабни експерти, анонимни съветници по национална сигурност, вещи математици и кибернетици даже, слезли от катедрите, за да не излизат от кабеларките. Че и претендиращи за обществен авторитет телевизионни студиа. Бъркотията с „непремерените“ сигнали, които се излъчват от ред български институции, както не без основание посочи и министър-председателят Борисов, без съмнение става по-голяма. Последиците са трудно предвидими.
Последният гаф със забраната и на посланичката на България в Турция „да си отваря устата“ точно в хаотичните часове на неуспелия преврат срещу Ердоган идват само да покажат, че единоначалието /от което се заразиха бързо и Митов, министър на външните работи, и Ненчев, да не говорим за други от правителствения „харем“/ отново идва като свидетелство за една зле управлявана и координирана външна и вътрешна политика.
Крайните позиции на излюпени вчера от политинкубатора „ястреби“, част от които далеч не само ангажирани с НПО, респ. като припяващ „беквокал“ на едно дълбоко чуждо на съвременна демократична България войнолюбство „и друсане на оръжия“, заседнали в креслата на министри – изглежда довежда нещата до логичния им предел. А той е все по-широко осъзнавана потребност от привеждане на българската армия до висотата на сегашната колкото тревожна, толкова и изискваща решителни управленски действия обстановка.
Ситуациите могат да се менят с часове, но те изискват още повече ред, координация. И най-вече надежден контрол. За да се стигне до вярно решение. А не „след дъжд качулка“, което е неписано правило за една незавидна държавност, до която се докарахме. Едните „горе“, изпълнени със самоувереност на „знаещи и можещи“ всичко, другите – с осланянето си, че там, по горните високи етажи на властта, някой все пак ще свърши работата. При това без да се напъва никой „отдолу“.
Не е вярно, че България „нямала армия“, както приплакват с прискърбие мнозина. И с по-малка армия, но по-сериозен бюджет /при положение че се поучим дори от Ердоган, да бъдат закрити излишни поделения респ. един ленив и дисквалифициран до голяма степен щат/ страната ще може достойно да застане на пътя на насилието, ирационализма, посегателствата срещу мира в Европа. Не, не като някогашния буфер между Ориента и Оксидента, за който сме плащали с главите на предците си, или дори Варшавския пакт. Още по малко като острие срещу „Руската мечка“. А така, както само българите знаят. „Помогни си сам, че и Господ да ти помогне.“
Прочее в балканската номология най-разпространено име доскоро беше Иван. Има го и в Русия и в Сърбия. Напоследък, без да са съвсем достоверни, че и пари за „излишни проучвания“ нямало, както казват от Министерството на финансите, учените уверяват, че най-ширещото се в България име е Стоян. То идва от стоя. Въпреки че не бива да се схваща буквално, понеже 2 милиона българи отдавна вече се преместиха в Европа и по света.
Но не се съмнявайте. Те също стоят зад европейска България, което не значи друго освен националния си интерес. И не по-малко срещу един „пацифизъм на лизинг“, от който една провалена управленска върхушка се опитва да почерпи своята легитимност. Видя се докъде докара такъв „похват“ от Осло и Париж, до Мадрид и Мюнхен.
И за да се разберем ясно и еднозначно, в контекста на геополитическите недомлъвки, че и илюзии, които още витаят по балканските ширини: тук вече, няма Изток, няма Запад. Има хора с всякакъв там етно, респ. религиозна принадлежност. Но достатъчно осъзнати да не мрат мърцина, а да живеят за България. Ще рече – обратът в политическите преориентации изглежда неизбежен. И той почва от отказа от един системно вменяван патернализъм, респ. връщането на символичния ключ на един „пацифизъм на лизинг“, станал колкото непосилен, толкова и безсмислен.
София, 27 юли, 2016
-----------------------------
Проф. Пламен К. Георгиев е доктор на социологическите науки, завършил социология в Хумболтовия университет в Берлин. Автор на трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.), „Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Springer VS, 2008 г.), „Самоориентализацията в Югоизточна Европа (Springer VS 2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др. Отг. редактор на сайта „Философският клуб“ в България.
Източник:
