Битката за Сирия

<p><br />Вече близо година управлението на Башар Асад се стреми по пътя на масовите репресии да смаже избухналите обществените протести. Това, че не успява да постигне своята цел, дори нещо повече, не успява поне да локализира разрастването на протестната вълна, доведе до там, че политическата съпротива доби ясно изразени признаци на гражданска война. Ситуация, която предвещава тежки травми за страната и народа, но същевременно отключва огромен брой възможности за преподреждане на близкоизточното статукво от страна на различните заинтересовани външни центрове. Така се стига до една на пръв поглед парадокасална, но и патова ситуация, при която силите на противоборстващите страни във вътрешен план и ресурсите им за външна подкрепа са обратнопропорционални.<br /><br />Официалните власти разполагат с впечатляваща като мащаб военна машина, но са силно сковани в нейното приложение. От една страна те нямат увереност, че всички военни ефективи, с които разполагат, ще се подчинят на отдадените заповеди. Дори към момента се говори за над 50 000 дезертьори, които съставляват основата на опозиционни въоражени отряди, вече известни като Свободна сирийска армия (ССА). От друга страна, Дамаск не може да се ориентира в &bdquo;дозата&rdquo; на прилагане на насилие, отвъд която ще последва чуждестранна интервенция. Споменът за това, как полковник Кадафи изпрати истребители срещу Бенгази и последствията от това негово решение, виси като обица на ухото на Асад- младши. Но невъзможността на Съвета за сигурност на ООН, да заеме ясна позиция към конфликта, вдъхна решителност на режима да действа много по-брутално срещу своите противници, без да се съобразява с хуманитарната обстановка в градовете или съдбата на цивилното население. <br /><br />Но пред сирийският президент стои още едно огромно предизвикателство, което не може да бъде решено с военни средства и представлява не по-малка опасност за съществуването на властта му &ndash; проблемът за възвръщане на сигурността в страната. От една страна, има много пролята вече кръв, която ще търси своето възмездие. Оттук насетне дори и при победа Асад едва ли ще има ресурс да налага такова мащабно насилие, че да унищожава в зародиш всяка проява на недоволство или да наложи обем от политически реформи, които да доведат до умиротворяване. Което означава, че алтернативата при негова победа е избухването на перманентни опозиционни бунтове и тяхното последващо кърваво потушаване.<br /><br />Паралелно с това ще се задълбочава и стопанската разруха в страната. Днес Сирия е практически парализирана в икономически план. Външаната търговия е преустановена от въведените чуждестранни санкции, а вътрешната колабира вследствие на размириците. Режимът финансира своите операции за сметка на орязването на всички останали разходи и с помоща на иранските субсидии, но това не може да продължава вечно. Разрухата на стопанската и социалната инфраструктура ще подтикне голяма част от днешните поддръжници и дори служители на властта, да потърсят нейна алтернатива.<br /><br />Но за разлика от Либия, в днешните сирийски опозиционни лидери не се намират ренегати на официалната власт. Това в определена степен задава една много по- голяма острота на конфликта, защото за сирийският елит не съществува възможност да запази известни позиции, преминавайки на страната на опозицията. Изправени пред переспективата да загубят всичко, те са мотивирани да оказват максимална подкрепа на Асад. Срутването на властта ще постави под въпрос не просто техния днешен статус, а физическото им оцеляване. Положението им се допълнително усложнява от факта, че по голяма част от управляващата върхушка произхожда от алавитското религиозно малцинство в страната, откъдето е и кланът на Асад.<br /><br />Но днешния сирийски елит, привързан към един рушащ се режим и нямащ възможност да се инфилтрира в опозицията, е много възможно да потърси един трети път за излизане от кризата. Независимо от това доколко са искрени обещаваните от президента реформи, тяхното стартиране може да доведе до коренно разместване в контрола на властта в Дамаск. Много е възможно да се създаде ситуация, при която търсенето на вътрешнополитически компромис да наложи отстраняването на управляващата фамилия и допускането на умерени сунитски кръгове в управлението на страната. Доколко това би било начин за постигане на консенсус в страната е неизвестно, но все пак би гарантирало като минимум някакъв контролиран разпад на системата. <br /><br />На пръв поглед такова развитие се предполага и от инициативите на Русия и Арабската лига. Но както се казва, дяволът се крие в детайлите. Предложението на Москва задава формата на преговори между власт и опозиция, без поставянето на предварителни условия. При положение, че редовната армия е преминала в офанзива и бунтовниците са лишени от външна подкрепа, последните могат единствено да преговарят за собственото си оцеляване и за условията на една почтена капитулация. Арабската лига вижда като условие за започване на диалог оставкаъта на Асад и изтегляне на армейските части от границите на бунтовните градове. Тук вече властта е поставена в условията да отстъпва, което ще доведе до многократно девалвиране на моща ѝ. Изобщо предлаганите мирни планове към момента предполагат задаване на значими предимста за една от страните в евентуалния бъдещ преговорен процес. Едва ли ще се стигме до някакъв компромис, изразяващ се примерно в изтегляне на армията, но запазване на поста на държавния глава.<br /><br />Самата опозиция трудно може да се надява, че ще съумее да съкруши сама режима. Но макар, че потенциалът ѝ за съпротива не е от ранга на редовната армия, тя е окичена с важното психологическо усещане, че е орисана да победи. При това, колкото повече се проточва конфликтът, толкова повече се увеличават и шансовете ѝ. Така да се каже, ако властта е принудена отчаяно да търси бързата победа, ремито също устройва опозицията. Нейните ресурси и влияние ще растат, както вследствие на външната помощ, така и от все по- ясно очертаващите се религиозни аспекти на противопоставянето. Противоборството в Сирия добива израз на стремежа на сунитското малцинство да отхвърли господстващите позиции на алавитското малцинство.<br /><br />С голяма доза увереност може да се предполага, че идеологическото ядро на въоражената опозиция са ислямистите. Едва ли либерално настроените слоеве в страната имат достатъчно кураж да отстояват своите идеи с "Калашников" в ръце. Затова пък радикалите са готови за антагонистичния двубой с властта, готови са и психологически, и морално. В допълнение те се радват на подкрепата на теократичните режими в региона. За такъв тип хора наличието на перманентна гражданска война е по- ценно, отколкото достигането на политическа стабилност, при която те се оказват ненужни. Доколкото те имат идеи за следвоенното развитие на страната, едва ли то надхвърля кръгозора на талибаите в Афганистан.<br /><br />Но след като двубоя в Сирия не е в състояние да се реши в рамките на страната, трябва да се разгледа и поведението на външните сили, които оказват влияние. А те са крайно нееднородни от гледна точка на посока и интензитет. Все по- голяма става опасността гражданския конфликт да се превърне във функция на цялостния комплекс от геополитически противопоставяния в региона и света.<br /><br />Засега ясно се изразява ролята на Арабската лига. В рамките на тази организация се получи рядко съвпадение на интересите на страни, реформирали политическата си ситема вследствие на Арабската пролет (Мароко, Тунис, Египет) и такива смазали на собствената си територия гражданския порив за повече свободи (Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, ОАЕ). Докато за първите е ясно, че те не могат да бъдат равнодушни към братята си по съдба, при вторите действа една компилация на мотиви, която ги кара да заемат остра позиция спрямо официален Дамаск.<br /><br />На първо място, монархите от Персийския залив виждат в днешна Сирия един силен ирански аванпост, който при наличието на шиитско мнозинство в Ирак създава политико- религиозен пояс от залива до Средиземно море и се превръща в &bdquo;похлупак&rdquo; за южните си съседи. В допълнение на тази експанзия, скоро се очаква Техеран да се сдобие с атомно оръжие, което допълнително ще промени баланса на силите в региона, от където може да се породят силни вътрешнополитически трусове за персийските монархии. <br /><br />На второ място самото разгаряне на конфликта в Сирия по оста шиити- сунити, може да доведе до неговото мултиплициране и в други страни от региона. Само преди седмица избухнаха шиитски протести в Саудитското кралство, при чието потушаване се стигна до гибелта на 8 човека. Да си припомним, че преди половин година Ер- Рияд бе принуден да вкара танкови части в Бахрейн, за да потуши тамошното шиитско недоволство.<br /><br />Третият фактор е осмисляне на съществуването на монархическите режими в региона. Разглезени от петродоларите, те се превърнаха в едни &bdquo;харемни&rdquo; политически образувания, доставящи всевъзможни наслади, без една- свободата. Днес те се опитват да осмислят своето съществуване, да добият вътрешна легитимност за сметка на външнополитически успехи. За страна като Катар, участието в свалянето на режимите на Кадафи и Асад е равнозначно на спечеленото домакинство за световното по футбол 2022 г. Това са все успехи, които разкриват ефективността на една абсолютна монархия.<br /><br />Но ако позицията на арабските страни към сирийската криза е комплексна, то на Запада е донякъде априорна, а по тази причина и обречена. Те се чувстват задължени да откликват на всеки порив за свобода независимо от последиците. Съединените щати се отказаха от такъв верен съюзник като Мубарак, за да получат впоследствие египетски парламент доминиран от ислямистите. В условията на икономическа криза, когато се орязват значими социални привилегии, за водещите световни демокрации е важно да демонстрират подкрепата си за всяка борба срещу потисничеството. Или почти за всяка... <br /><br />Не трябва да се забравя за ролята на медийното освещаване на събитията в Сирия и тяхното влияние върху поведението на западните демокрации. Ако събитията там влязат в едно монотонно русло, заключаващо се в избухване на спорадични бунтове и тяхното последващо смазване, САЩ и европейските страни много трудно ще могат да се активират за някаква косвена или пряка намеса. Засега западните лидери постоянно декларират, че нямат намерение да повтарят либийския сценарий, но и да заемат неутрална позиция спрямо увеличаващия се брой цивилни жевртви означава публично да декларират своята слабост. Затова и към момента са готови да отдадат инициативата на арабските &bdquo;ястреби&rdquo;, като едновременно се опитват и да не станат техни заложници. <br /><br />Тази политика най-ясно бе дефинирана от френския посланик в Москва, който заяви, че си &bdquo;заслужава да се рискува с демокрацията&rdquo;. Неговата аргументация се състоеше в тезата, че самият живот ще тика развитието на процесите към демокрация и дори електоралните победи на ислямистите ще водят до тяхното дерадикализиране, когато се изправят срещу предизвикателствата на ежедневието. Нещо, което не е доказано още по емпиричен път.<br /><br />Турция за сега е единствения съсед на Сирия, който активно пропагандира необходимостта от външна намеса за решаване на кризата. Именно в полосата на сирийско- турската граница е най- силна опозиционната съпротива, а тероторията на Турция се е превърнала не само в убежище за бягащите от насилието сирийци, но и в плацдарм за формиране и разгръщане на ССА. Анкара е изкушена от възможността свалянето на Башар Асад да доведе до установяването в Дамаск на режим, близък до турския, като на базата на политическата конвергенция може да се търси последващо формиране на наддържавни обединения, простиращи се върху някогашните територии на Османската империя. Спойващото звено на подобна структура биха били турският икономически динамизъм и умерения ислямизъм на Ердоган.<br /><br />От силите подкрепящи статуквото в Сирия, две се открояват най-ярко &ndash; Иран и Русия. Доколкото Китай не е декларирал ясно отношение към проблема, неговото поведение има строго антидемократично направление и е породено от принципния страх гражданските безредици да се използват за намеса във вътрешните работи на една страна.<br /><br />За Техеран конфликтът има много по- непосредствено отражение. Мнозина коментатори са склонни да виждат в случващото се в Сирия брънка от една тотална геополитическа игра, чиято цел е да доведе до колапс режимът на аятоласите. В момента Иран е поставен пред ефекта на засилващи се икономически санкции от страна на Запада, нарастваща войствена риторика на външните му врагове, задълбочаващи се вътрешни политически противоречия и икономически трудности и ако към цялата тази картина се добави един крупен международен неуспех, какъвто представлява загубата на сирийския съюзник, не се знае какви резонанси ще бъдат породени в страната. Засега Иран си остава единствената страна, която оказва не само дипломатическа, но и военна подкрепа на официален Дамаск. Съобщенията за 1-хиляден ирански контингент в Сирия едва ли са верни, но изпращането на малки елитни части, съветници, въоръжение и боеприпаси вероятно е факт. Прави засега впечатление неутралната позиция на групировката Хисбула, но не е изключено тя да се превърне в последния коз на Асад в опита му да се задържи на власт и първия инструмент за разгарянето на продължителен граждански конфликт в страната.<br /><br />Когато става въпрос за Русия, основното обяснение за поведението ѝ се търси в страха от &bdquo;цветни&rdquo; революции и опасенията от загубата на &bdquo;последния&rdquo; опорен пункт в региона. Струва ми се, че руското противопоставяне в Сирия има много по-дълбоки корени. Арабската пролет донесе за Москва единствено загуба на влияние и търговски контракти и което е по-лошо, на загубените позиции се наместиха западни конкуренти. Русия няма ресурс да прекъсне тази тенденция, но поне може да ѝ се противопостави най-малкото за вътрешна консумация, да не изглежда, че Кремъл е сам изплел въжето, на което е обесено руското присъствие в региона. Пресен е примерът с Либия, където Медведев одобри въвеждането на зона, забранена за полети и впоследствие първата работа на новата власт бе да анулира оръжейните договори и петролните концесии с Москва.<br /><br />Доколкото Путин има възможността да провежда една хладнокръвна и прагматична външна политика, той може да отиграе успешно и ефекта от неизбежното разочеровние, което ще настъпи след свалянето на всяко едно тиранично управление в региона. Подкрепяйки и подпомагайки Асад, той си осигурява сигурен лост за влияние в региона, независимо от развитието на вътршно сирийската криза. И ако сега Западът и арабските страни просто се опитаха да извият ръцете на руснаците с морални апели, утре те ще трябва да&nbsp; да отправят реални оферти към Кремъл за да се постигне трайно умиротворяване на Близкия изток. А цената ще я определя новият руски президент.<br /><br />Взаимодействието на всички тези сили ще определят висока динамика в развитието на сирийския конфликт. Вече се скицират форматите, през които ще се оказва реална външна подкрепа на противниците на президента Асад. Планираната в Тунис конференция вероятно ще институционализира силите на съпротивата и ще им придаде една по-ясна политическа платформа. Но отвъд тези неща, под булото на секретността, ще потече въоражение и ще се отправят инструктури, които ще се опитат да увеличат мощта на ССА до сила, способна, ако не да победи, поне необратимо да деморализира правителствените войски. Ако това не се постигне, вероятно е да започне въздушна инвазия срещу Сирия, в която биха участвали турски и арабски сили. Сухопътна операция е малко вероятна, а и едва ли ще има нужда от нея.<br /><br />Силите на статуквото не толкова не разполагат с ресурси, колкото с възможности за тяхното увеличаване. Капацитетът им за съпротива е значим, но е все пак лимитиран. Нито президента Асад може да вдъхне по-голяма увереност и решимост на своите подразделения, нито Иран и Русия са в състояние да му окажат ефикасна помощ за излизане от състоянието на гражданска война. Единственият изход към момента е раширяване на конфронтацията в региона, било по линия на конфликта сунити-шиити, било чрез разиграване на израелската карта. Сирийската власт може да потърси последен шанс за своето оцеляване, провокирайки конфликт с еврейската държава. Тогава пасиансът ще се пренарежда наново.</p>