Атомен шахмат

<p>Най-общо МААЕ основа твърденията си на базата на няколко факта. На първо място е изведен стремежът на Иран да обогати урана до 20%, докато за нуждата на енергетиката са достатъчни само 3,5%. При това страната има производствена мощност да доведе обогатяването и до 90%, което е напълно достатъчно за създаването на атомна бомба. На второ място, агенцията твърди, че разполага с информация за разработки на взриватели, които се използват единствено за детонация на ядрен заряд. Посочени са още усиленото компютърно моделиране на ядрени взривове и дори наченки на подготовка за извършване на реален атомен взрив. Подчертано е, че самата иранска страна не е дала убедителни отговори на повдигнатите от МААЕ въпроси, като или голословно е отричала представените факти, или се е позовавала на това, че исканите отговори влизат в кръга на държавната тайна.</p> <p>Ако се използва терминологията на самата агенция, докладът не представлява бомба, а е по-скоро детонатор. Той може да се представи като необходимия повод, способен да доведе до налагането на нови санкции или да легитимира военен удар срещу ислямската република. Дори преди цялостното му обнародване, когато беше налице частичен &bdquo;теч&rdquo; на информация, явната и тайната дипломация се задвижиха. В израелската преса се появиха публикации, че ударът по Иран е предстоящ, че военнотехническата част на плана е готова и остава само премиерът Нетянаху да убеди кабинета си в необходимостта от неговото провеждане. Ден по-късно британските медии също се &bdquo;добраха&rdquo; до секретна информация, че страната им вече е започнала подготвителни и логистични операции за нанасяне на удар срещу иранските ядрени обекти.Очевидно ставаше въпрос да се тества международната общност спрямо възможността за провеждане на военна операция.</p> <p>И реакциите не закъсняха. Във Вашингтон и Тел Авив декларират засега, че се запознават с документа. Очевидно в двете столици не желаят да обвързват поведението си с ясно изразени позиции и предпочитат да оставят останалите заинтересовани страни да изградят рамката на бъдещото поведение спрямо Иран. И тя започна да се оформя. Британският външен министър заяви, че страната му разглежда заедно със съюзниците си бъдещите стъпки за оказване на натиск върху Иран. Френският му колега призова за &bdquo;сурови санкции&rdquo;, като тази декларация е в определена степен по-миролюбива от британската, доколкото изключва опцията за военна намеса. В Берлин изявлението бе още по- умерено, като искането за санкции бе обвързано с категорично несъгласие за използването на военна сила. Така водещите европейски сили, въпреки нюансираното си отношение за решаване на проблема, могат да стъпят на една обща основа, предвиждаща засилване на санкциите срещу Техеран. Френският военен министър Жерар Лонге намекна, че ако Русия и Китай саботират изграждането на обща позиция в Съвета за сигурност на ООН, рестрикциите спрямо Иран могат да бъдат наложени и на основата на национални решения на отделните страни.</p> <p>В действителност именно липсата на общо усещане за опасността от това Иран да се сдобие с атомно оръжие се явява главната пречка пред решаването на този проблем. Китай е на път да стане свръхзависим от петролните доставки от Персийския залив и има най-малко два аргумента да се противопоставя на ескалация на напрежението. На първо място е заинтерсоваността от едни умерени цени на петрола, а е ясно какво се случва с цената на този продукт при всяко повишаване на напрежението в Залива. На второ място е опасението от засилване на чуждото военно или дори политическо господство в региона. В Пекин едва ли и в момента гледат с удоволствие на американското военно присъствие в региона на Средния и Близък изток, а е ясно, че Вашингтон ще увеличи своето влияние, ако кризата ескалира. Но дипломацията на Поднебесната империя несъмнено отчита факта, че ако Техеран се сдобие с ядрен заряд, това също би могло да ангажира местните режими с едно по-тясно сътрудничество със САЩ. Затова и китайската реакция бе двупосочна, изтъкна се неприемането на военно решение, но същевременно аятоласите бяха призовани към пълно сътрудничество с МААЕ.</p> <p>Русия е следващото, а може би и основно препятствие пред изграждането на общ дипломатически фронт към Иран. Нейните мотиви, за разлика от китайските, съдържат съвсем друга аргументация. Те не са толкова комерсиални, колкото антисистемни. Москва се почувства измамена в определена степен от западната намеса в Либия, където коалицията допусна широко тълкуване на резолюцията за въздушна защита на мирното население, а резултатът от свалянето на Кадафи са загуби за милиарди долари от нереализирани петролни и оръжейни договори за руските компании. Москва вижда в предлаганите днес антиирански инициативи поредна брънка в процеса на сваляне на неугодните за запада режими. Политическата промяна в Иран би означавала нов триумф за Европа и САЩ, което само по себе си ще води до една продължаваща маргинализация на изгражданата от Путин неоимперска Русия. Затова и руската страна ще се опитва да изтъргува възможно най-скъпо съгласието си за налагане на санкции спрямо ислямската република. Едва ли може да се отдаде на просто съвпадение засилената руска риторика на тема разгръщането на т.нар. Европейска ПРО. В Кремъл се опитват да извлекат обвързващи гаранции за насочеността на тази система и нейното базиране, като намекът е повече от ясен, че това е цената за съдействие в Средния изток. Доколкото едва ли Западът ще се съгласи да влезе в подобен бартер, Кремъл, поне на ниво ООН, ще блокира изграждането на консенсусна позиция, както това вече се случи по отношение на Сирия само преди месец. В самия разгар на скандала с доклада на МААЕ Владимир Путин се срещна с иранския външен министър и двамата осъдиха поведението на &bdquo;високомерните велики сили&rdquo; и създадоха впечатлението, че си заслужава да се противодейства на подобни сили.</p> <p>Този разнобой в международната общност и високата ценна на евентуален военен удар дават завидно самочувствие на иранските лидери в момента. Президентът Махмуд Ахмадинеджад заяви, че страната му няма да отстъпи &bdquo;дори на йота&rdquo; по отношение на ядрената си програма.</p> <p>Заместник-началникът на Генералния щаб на Иран бригаден генерал Масуд Язейри отиде по-далеч, като не само отправи заплахи към Израел, но посочи и конкретна цел &ndash; еврейския ядрен център Димона, а впоследствие и цели извън Близкия изток. Техеран възприема шума около доклада на МААЕ като блъф, при това зле скроен. Единственият лъч надежда бе изявлението на иранския представител в агенцията, Али Асгар Солтание, който декларира готовност страната му да сътрудничи с организацията по начин, който надхвърля рамките на договорните задължения. Не е изключено днешното иранско ръководство да играе на радикализъм не защото се стреми към атомен арсенал, а защото изпитва потребност да има образа на антагонист на Запада и Израел. Това би било един идеален заместител на все по-корозиращата идея за ислямска република. Поддържането на перманентно напрежение и неяснота относно атомната програма може да предизвика национална консолидация около режима или най-малко да му даде алиби за провалите му във вътрешен план. А донякъде и би оправдало създаването на ядрено оръжие, като отговор на изграденото около страната вражеско обкръжение.</p> <p>Ако за международната общност иранската ядрена програма е кошмарна от гледна точка на крайния й продукт, то за САЩ и Израел тя е опасна и като процес. Самите амбиции на аятоласите водят до напрежение и разрушаване на крехкото близкоизточно статукво.</p> <p>Показателен в тази насока е фактът, че теократичната Саудитска Арабия е готова да даде въздушното си пространство за прелитане на еврейски самолети, ако те са се насочили към иранските атомни обекти. От друга страна, същата тази Саудитска Арабия явно се стреми да получи много по-ясни гаранции за своята сигурност, като в противен случай заплашва да предприеме собствена програма за разработване на ядрено оръжие. В този аспект Вашингтон има най-малко две основателни причини да предприеме военен удар &ndash; да защити собствените си интереси, но и да вдъхне спокойствие на съюзниците си в Персийския залив, да изпълни с реално съдържание съществуващите тесни военнополитически връзки. Това неимоверно би повишило ролята на САЩ в региона. Но и рисковете не са за подценяване.</p> <p>Може би главният въпрос, над който си блъскат главите в Пентагона, е как ще отговори Иран, ако бъде атакуван. Най-общо евентуален конфликт би могъл да протече в рамките на три сценария, като всеки следващ предполага по-значима ескалация на конфликта. На първо място е удар, унищожаващ самите обекти, по силата на САЩ е това да бъде постигнато почти мигновено. На второ място е унищожаване на иранската ПВО, което изисква интензивни военни полети поне няколко седмици, и накрая е започване на мащабни бойни действия по суша, въздух и вода, по подобие на иракските кампании, но в многократно по-голям размер. Но независимо от това кой вариант от трите ще се реализира, за Вашингтон ще бъде от особена важност да потисне, да обезсили първата ответна иранска реакция, от това до голяма степен ще зависят продължителността и обхватът на конфликта. За локализацията на конфликта не трябва да се разчита на &bdquo;добрата&rdquo; воля на иранските лидери, а на осъзнатата от тях безперспективност за съпротива.</p> <p>Пред Израел не стои въпросът да брани своя статус, той защитава своето съществуване. Самото създаване на държавата е продиктувано от стремежа никога повече да не се повтори Холокостът, а днес страната е изправена пред опасността отново милиони евреи да бъдат унищожени, или най-малкото &ndash; да се чувстват заплашени от унищожаване. При това положение страната е готова да поема значителни рискове, които до момента са се оправдавали от историческа гледна точка. Военният министър Ехуд Барак заяви, че военни действия срещу Иран ще предизвикат максимум 500 жертви в страната му. Дори само тази калкулация демонстрира решимост за военен изход от кризата. Началникът на Генщаба ген. Бени Ганц заяви, че страната трябва да е готова за нова мащабна война в региона. Той имаше предвид не само развитието на иранската атомна програма, но и последствията от арабските революции.</p> <p>По чисто политически, технологически и исторически причини за Израел е трудно да постигне ефективност на своя удар така, както могат да го направят Съединените щати. Дори нанасянето на авиационен удар е свързано със значителни трудности. Не е изключено да бъде задействан само подводният флот и ракети земя-земя, снабдени с конвенционални бойни глави. Всичко това предполага провеждането на операция, която максимум може да забави атомното развитие на Иран, но не и да го зачеркне. Впрочем има сериозни съмнения, че по линия на разузнаването и специалните операции Тел Авив и досега е извършил огромен обем от дейности, за да саботира атомното развитие на Иран. Само преди дни мощен взрив в ракетна база уби шефа на иранската ракетна програма.</p> <p>На срещата на Организацията за азиатско-тихоокеанско икономическо сътрудничество в Хонолулу руският външен министър Лавров заяви, че обемът на санкции спрямо Иран е изчерпан. Парадоксално, но до същото заключение са стигнали и &bdquo;ястребите&rdquo; в Израел и САЩ. И въпреки че външните министри на ЕС умуват за нови дипломатически инициативи относно Техеран, истината е, че светът или трябва да приеме иранските ядрени амбиции, или да ги разруши. В буквалния смисъл на думата.</p>