Клинт Истууд: Остарявайки, си казваш, че знаеш твърде малко

“Плачи, мачо” излезе в САЩ преди два месеца без никаква рекламна кампания, с изключение на едно интервю на Клинт Истууд за “Лос Анджелис Таймс”. Така че за "Фигаро" беше изключителна привилегия да направи интервю с американския актьор и режисьор по телефона от Кармел, където живее. Гласът е весел и можем да предположим, че е в добро настроение. Отговорите му са по-скоро лаконични.

- Какво ви привлече в този сценарий?

- Фактът, че това е оригинална и различна история, която между другото бях прочел преди около четиридесет години, когато ми предложиха да направя филма. Но по онова време смятах, че съм твърде млад за ролята и предложих по-скоро актьор, като Робърт Мичъм, който ми се струваше, че добре пасва на този тип герой.

- Как бихте описали Майк Майло?

- Такъв, какъвто е! (Смях). Той е самотен тип, който е имал доста разочарования в живота си и който неохотно приема работата, която няма голямо желание да свърши. Но вече е на възраст, в която е трудно да намери работа и затова най-накрая приема тази мисия. Има нужда от пари и си мисли, че може би това ще бъде приключение и ще бъде лесно. Което няма да се окаже така. Но, в крайна сметка, той ще изживее неочакван романс, което придава на филма приятно малко отклонение.

- В един момент Майк си мисли, че в живота човек смята, че има всички отговори, но с напредване на възрастта осъзнава, че ги няма. Това ли е и вашето усещане?

- Да, мисля, че има известна истина в това. Може да изглежда странно, но остарявайки, човек понякога стига до заключението, че в крайна сметка знаем много малко…

- Преди година бяхте в Ню Мексико за снимките на този филм в разгара на Covid пандемията с полицейски час. Какво предизвикателство беше това за вас?

- Единственото истинско предизвикателство беше, че трябваше да се тестваме всеки ден и да ми завират пръчица в носа! Но ние бяхме взели всички необходими здравни предпазни мерки и никой нямаше положителен тест.

- Отдавна не сме ви виждали на кон…

- Наистина, минаха тридесет години. Последният път беше в “Непростимо” и тогава си мислех, че няма да се разстроя, ако това повече не се повтори. Този път не ми се наложи да правя кой знае какво на коня, но беше забавно да се върна на седлото.

- В “Плачи, мачо” отново се режисирате сам. За първи път след “Мулето”…

- Винаги е забавно да се режисираш сам, защото имаш ясна представа за своята визия и героя и след това започваш го правиш. Има едно допълнително малко предизвикателство, когато си от двете страни на камерата. И в същото време това е нещо допълнително.

- В САЩ филмът излезе едновременно в кината и на стрийминг платформата HBO Max…

- Никой не попита за моето мнение и “Уорнър” искаше така да бъде пуснат филма. Мисля, че всеки в този занаят би предпочел филмите първо да се гледат в кината и по-късно да се пускат на някаква платформа. Но засега кината все още трудно привличат зрителите, които не са много. Трябва да се адаптираш и никой не иска да прави филм, който няма да може да се глед по един или друг начин. Така че това, че един филм се разпространява първо по HBO Max, а след това в кината или обратното, е просто естеството на днешния бизнес. Преминаваме през странен период в света и няма причина да не бъде същото и в киноиндустрията.

- От HBO Max до “Нетфликс” и “Дисни+”, тези платформи привличат все повече зрители…

- По-добре, отколкото ако беше обратното!

- Бяхте ли изненадан от последиците на вълната  #MeToo и на “културата на отмяната”?

- Вече не се изненадвам много!

- От известно време като че ли има голяма бъркотия в Холивуд на много нива. Притеснява ли ви това?

- Нищо не ме притеснява наистина. (Смях)

- Следите ли новините за филмовите премиери?

- Да. Любопитен съм да разбера какво се прави. Вече няма правила. Всеки филм има свое собствено съществуване и свой собствен потенциал. Не мисля, че някой има отговорите. Всеки се опитва да прави филми, които смята за интересни. И ако се получи, толкова по-добре, а ако не - толкова по-зле. Но винаги е било така. Живеем в различна епоха. Филмите все още имат силата да забавляват и ако се харесват на публиката, това е страхотно. В противен случай е загуба на време, причината за което може да се окаже сюжетът или нещо друго.

- Фестивалът “Люмиер” неотдавна представи документалния филм “Клинт Истууд: кинематографичното наследство” (Clint Eastwood: l’héritage cinématographique), посветен на вашата петдесетгодишна режисьорска кариера, започнала през 1971 г. с “Пусни ми “Мисти”. Какво мислите за това дълголетие?

- Колко безумно може да изглежда това! Не знам. Не си задавам въпроса дали това е важно. Просто обичам да намирам проекти. Обичам да правя филми и от време на време отново да играя. Обичам режисурата. Зависи. Ако обичате тази работа, е забавно да правите филми.

- Изпитвате ли понякога носталгия по Холивуд, който някога сте познавали, и за кариерата си?

- Когато това ми се случи, което не е често, си казвам, че съм имал много приятни моменти през всичките тези години. И в същото време предпочитам да гледам към бъдещето.

- Познаваме дългогодишната ви страст към голфа. Кое прави този спорт толкова привлекателен?

- Това не е колективен спорт, което беше предимство в тези времена на пандемия. И освен това не са толкова много спортните дейности, които възрастните хора могат все още да практикуват!

- Знаете ли кой ще бъде следващият ви филм?

- Нямам ни най-малка представа. Чета сценарий, книга също, за да се опитам да намеря сюжетът, който би ми харесал. Но трябва да изчакам щракване в главата ми, за да си кажа: “Ето, това би могло да стане интересен филм, който публиката може би ще иска да види”. Това е основният въпрос , който възниква при всеки проект.

- Какво мислите за думата “пенсиониране”?

- Не много! (Смях) Вижте, някои хора са определили конкретен момент, в който смятат да спрат да работят. На някои това се случва, на други - не. Всъщност всички, които обичат това, което правят, би трябвало да използват живота си, продължавайки да правят това, което правят. Може би ще дойде ден, в който ще си кажа, че ми е е дошло до гуша, че вече нямам желание да правя кино. При мен това все още не се е случило.

- Дали защото все още изпитвате удоволствие да сте на снимачната площадка, например?

- Да. И мисля, че това е завинаги… Или не. Кой знае?

- И накрая, в заключение, в какво състояние на духа сте?

- Добре съм. Доста време изтече, откакто съм тук, и свършил много. Нямам намерение да спирам. Във всеки случай, не и засега.

Превод от френски: Галя Дачкова