- Автор: Изабел Жирар, “Мадам Фигаро”
- 01 Фев 2022
- 4224
- 15
- От четири десетилетия въплъщавате чрез своя артистичен избор и позиции форма на безкомпромисна свобода. Вписва ли се тази роля в желанието за преобръщане на кодовете на обществото?
- Не. Не виждам какво е революционното в една по-възрастна жена, която се влюбва в по-млад мъж. Това съществува от древноста. Едип се жени за майка си, Йокаста, с която има дъщеря, Антигона! Той я е харесвал. Не приех ролята на Шона, 70-годишната Шона, която се влюбва в 45-годишния Пиер, за да шокирам.
- Какво тогава ви заинтригува в този филм?
- Това е любовна история. Просто е. Аз съм обсебена от любовта. Получената любов, очакваната любов, дадената любов. Сценарият на филма скланя любовта във всичките ѝ форми, любовта, която изпитвам към дъщеря си, и любовта, която тя ми дава. Тази, която Пиер ми дарява и която щедро раздава и на своите болни. Тази на жената на Пиер към нейния съпруг, когото не разбира. Когато той ѝ съобщава, че има връзка с Шона, тя избухва в смях. “Но тя е стара”, казва смаяно тя. Да, тя е стара, но му харесва извън всякакви логични, естетически, морални съображения. Винаги съм мислела, че диктатът пречи на великите страсти.
- Какво е страстта за вас?
- Това е светкавица, спешност, абсолютна необходимост. Това е устрем, като мистичния живот, от който никой и най-вече разумът не може да ви отклони. Но ако срещна двойка, която се обича от първия ден, без уговорка, тогава коленича пред тях.
- А когато сте измамена?
- Искам да умра.
- Случвало ли ви се е?
- Да. Завесата на Храма се разкъсва. Сякаш сте с тежко изгаряне. Но опитът е безполезен. Започваш отначало. Има една фраза в “С любовта шега не бива”: “Страдах, но обичах. Аз живях…”. Затова сюжетът на Карин ми хареса. И тази фраза на Пазолини, която много обичам: “Трябва да гориш, за да изгориш от последния огън”.
- Остава все пак въпросът за телата и кожата?
- Начинът, по който са заснети телата, е просто върховен. Режисьорката не се страхуваше да заснеме с реализъм плътта. Карин не искаше светлината да ме прикрива. Оставих я да развие свето виждане за историята, както тя намери за добре, и да снима тази архитектка, оттеглила се отчасти на село. Харесва ми, че тя избра бруталността, а не естетизма. Нищо не е случайно. Старите нощници, които нося, безформените пуловери, твърде дългите поли. Рядко се снима старостта, особено на една влюбена жена, с толкова реализъм. Обикновено телата са прекрасни. Шона, разбира се, се страхува да покаже повехналото си тяло.
- А вие страхувахте ли се?
- Изпитвах удоволствие да бъде този обект на отблъскване. Това съм аз, добра стара жена със стара нощница. Всъщност това хвърля още повече светлина върху благородството на моя любовник, който е истински мъж, който обича една жена, която не отговаря на клишетата за красотата и младостта, жена, която не е илюстрация от списание и това ми харесва още повече.
- А в живота това плаши ли ви?
- Винаги си мислим, че любовта и любовното опиянение са възможни само на 20 години. И че после нищо не е възможно. Но любовните истории невинаги са сексуални. Най-важното е привличането между двама души. Когато в края на филма казвам на моя любим: “Знаеш ли, че скоро ще бъда в малко столче?”, той ми отговаря: ”Да, знам, но междувременно дишаме един и същ въздух”. Той има последната дума.
- Какво ви харесва в тези любовни истории без бъдеще?
- Точно това, че са без бъдеще. Това е абсолютната любов. Обичам тези любовни истории, които не градят нищо. Голямата двусмисленост е вярата, че бракът е любовта.
- Не намирате ли, че сме свидетели на връщане към двойката?
- Да, разбира се. Хората се страхуват. Искат да пуснат корени. Искат своята малка къща в прерията. Което е напълно естествено, ние живеем в ерата на празнотата. Няма политици, откакто Че Гевара умря. Няма идеали, нито идеализъм. Няма религия. Какво остава? Двойката и семейството, които предпазват от този стремеж към празнотата.
Превод от френски: Галя Дачкова
