Виолета Радомирска: "Модернизацията" на операта прогони публиката

<p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48418_debqx021VwE5wx83XnRnEvyFobLnRh.jpg" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Откога пеете в Швейцария?</strong></p> <p>- Заминах през 1999 г. Няколко години получавах стипендия, отпусната от Клаус Якобс, един от собствениците на &bdquo;Якобс Сушард&ldquo;. Той беше решил да подкрепи десет български музиканти в ония изключително тежки години в края на правителството на Жан Виденов през 1996&ndash;1997 г., когато думата &bdquo;култура&ldquo; не се и споменаваше. Беше изпратил интенданта на Цюрихската опера Александър Перейра да определи кои точно музиканти да получат тази стипендия. Две години, докато бях студентка, получавах тази стипендия и оттогава датира връзката ми с Цюрих. След като завърших обучението си, ме поканиха да се явя на кастинг за оперното студио в Цюрих. Това е студио към операта, където млади, току-що завършили певци пеят малки роли и се въвеждат в голямата опера. Защото не е така лесно да влезеш в тази машина &ndash; учат се езици, работи се с диригенти и на певците им се поверяват малки роли. Останах три години в оперното студио, като по това време пеех доста в малки до средни роли на сцената. След това първият ми ангажимент бе в операта в Люцерн. И така се случи, че останах да живея там.</p> <p><strong>- Получихте и гражданство, това не е ли много трудно?</strong></p> <p>- Това е много трудно. Швейцария е страната, където изобщо е най-трудно да получиш гражданство &ndash; трябва да си живял там 12 г., да владееш езика, да си плащал там данъците си и тогава имаш право да подадеш молба за гражданство. После, след множество процедури и още две години, през които на всеки кръг от тези процедури си уведомен, че може да ти бъде отказано гражданство, без право да искаш обяснение защо.&nbsp;</p> <p><strong>- Прочетох критика за вас, която публикувахме в &quot;Гласове&quot;. Всъщност бях отвикнал да чета музикална, пък и всякаква критика, тъй като тя почти изчезна в България. Може ли да поговорим за критиката там и как тя формира един певец? Тук, ако някой напише критична статия за някого, почват лични интриги и нападки, хората в България не могат да приемат критично отношение.&nbsp;</strong></p> <p>- Ще обясня така, както аз го разбирам, без да имам претенции да съм компетентна в тази област. Да не забравяме, че критиката като цяло е създадена да бъде барометър за публиката &ndash; било в музиката, било в науката, било в литературата. Музикалните критици са хора доста компетентни, а в Европа има пет-шест списания, които се занимават активно с критика, главно за немскоговорещи страни. И те са, които ни държат над водата, защото почти в цяла Европа &ndash; за света да не говоря &ndash; бюджетите за култура са сведени до такъв минимум, че е чудно как културата оцелява. България изобщо не я споменавам в този аспект. Но в Германия, Швейцария и Австрия &ndash; благодарна съм като музикант, макар бюджетът да е рязко стеснен, все още се отделят доста пари за култура и се поддържа едно добро ниво. В тези пет-шест списания се следи всяко представление в Европа, или поне по-големите, като музикалните критици се занимават само с това.</p> <p>Специално за австрийското списание &bdquo;Нойе Меркер&ldquo; (www.der-neue-merker.eu) критиците например не ходят само на премиерата, а следят развитието на постановката, докато всеки един от главните изпълнители не бъде изслушан и оценен. Ако във Виена има премиера през декември, те пишат критика, после могат да отидат и през март и отново да напишат за същата постановка. И към края на спектакъла, преди да падне, още веднъж. Просто се държи ниво. Разбира се, всеки може да спори за обективността на критиките, особено ако си засегнат, на теб ти се ще те да са необективни. Но тези критики дават едно добро огледало на това какво се случва, къде се случва, следят се изявите на певци, диригенти, режисьори и се пише доста компетентно. Езикът им е отигран. В България няма критика, може би защото продукцията ни като музикален пазар е твърде недостатъчна, за да бъде критикът, така да се изразя &ndash; потопен в работата си. Тук с музикална критика се занимават хора, които паралелно се занимават и с други неща, но най-важната причина е, че тук няма пазар. Да сме доволни, че все пак нещо правим в тази област.</p> <p><strong>- Там критиците, предполагам, могат да напълнят или да опразнят залата?</strong></p> <p>- Имат голямо влияние, хората се интересуват от критиките. Дори на премиерата не идват чак толкова много хора, а много често първо се чака критиката, която обикновено се появява след второто и третото представление. И тогава ясно се вижда дали салонът започва рязко да се пълни, или публиката оредява. Но пак ще кажа, критиката се ползва с доверие, тя е много компетентна.</p> <p><strong>- Направи ми впечатление, че не е и куртоазна. Не се спестяват и лоши изречения за някой певец, за да са обективни.</strong></p> <p>- Те трябва да са обективни и точни, защото ако не са, читателите и слушателите вече няма да вземат критиката на сериозно. Обективността ти гарантира читателите и слушателите.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48418_f7mTDNyAS8Fsth0KDUvu67TSxtMHm8.jpg" style="height:353px; line-height:1.6em; width:530px" /></p> <p><em>Виолета Радомирска в постановката&nbsp;&quot;Италианката в Алжир&quot; от Росини</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Колко представления има в Цюрихската опера на месец?</strong></p> <p>- Много рязко се промени Цюрихската опера след дълги години на интендантстване на Александър Перейра, но тя в момента има нов интендант &ndash; г-н Хомоки. Той е немски възпитаник, работил е в Германия и даде съвсем нов облик на Цюрихската опера. Работи типично по немски &ndash; със съвременни режисьори, което доста изпразни салона. Перейра залагаше на звездите, на традициите на старата класическа опера. Т.нар. осъвременяване на операта от г-н Хомоки отне от запазената марка на Цюрих.</p> <p><strong>- Следя доста постановки по интернет, повечето са в този ключ, и без да съм специалист, като че ли това осъвременяване държи на дистанция зрителите, да не говорим, че постановките са и доста маниерни в повечето случаи.</strong></p> <p>- От собствен опит мога да го кажа и стоя зад мнението си, че опитът на режисурата да модернизира и осъвремени театъра (поне такива са техните аргументи), постигна едно самоцелно създаване на опера в операта или по-точно на театър в операта. Самата опера започна да служи само като музикален съпровод на режисьора, който от сюжета на операта прави нещо почти неразбираемо и далеч от контекста на самото оперно либрето. За да разбереш, задължително трябва да прочетеш съдържанието, да вникнеш в това, което става, и т.н. В желанието си да излязат от рамките на старата традиция или в желанието си да се изявят, контрапосоката им стигна толкова далеч, че хората откровено започнаха да освиркват режисурите.</p> <p><strong>- Значи има и освиркване? Интересно е как се държи публиката?</strong></p> <p>- Публиката никога не е поддържала тази тенденция в операта, не знам как се получи, но има подкрепа на режисьорите и чисто политически. Според тях постановката не трябва да е сервилна към публиката, а да действа провокативно, да я събуди и да я накара да мисли. Този опит беше абсолютно неуспешен и аз съм убедена, че след години, когато се направи ретроспекция на тенденциите в операта, този период ще се определи като несполучлив. Не ме разбирайте погрешно! Аз не съм за вкостеняването на което и да е изкуство, то трябва да се развива, но опитът с операта от края на миналия век, за който говорим, се оказа неуспешен.</p> <p><strong>- Публиката според вас критична ли е, или е всеядна, както се получава тук след някое театрално представление &ndash; публиката се изправя на крака и аплодира горещо, независимо какво е било качеството на представлението, особено ако има някои познати физиономии от телевизията?</strong></p> <p>- По мои впечатления там се става на крака много рядко. И определено, когато това се случи, е напълно заслужено, означава, че представлението е било доста над средното ниво.</p> <p><strong>- Споменахте и освиркване...</strong></p> <p>- Имам наблюдения над немскоговорещата публика, защото основно съм пяла в Швейцария, Германия и Австрия. Те са по-сдържани, изявяват недоволството си, като пишат писма. Тези писма се принтират и се слагат на табла в коридора &ndash; някои са поздравителни, други са критични, трети са направо съсипващи. Но няма филтриране на информацията.</p> <p><strong>- А има ли практика да се събира съставът и да дискутира работата си?</strong></p> <p>- Това е рядка практика, трябва да е имало някакъв инцидент. Най-добрите режисьори са гостуващите. Те остават до премиерата, но иначе не стоят при нас. Асистенти режисьори следят стриктно всяко представление да е максимално близо до премиерата, не може да се прави каквато и да е промяна на костюм, прическа, движение, позиция. Понеже често представленията са модерни и се случва например певците да пеят със собствени коси, нямаш право да променяш личната си визия и прическа, независимо дали е първото или петнайсетото представление. То трябва да изглежда по един и същи начин. И ако дойде нов певец, а неговата визия е различна, тя задължително трябва да е одобрена от режисьора. В това отношение няма никаква свобода, а своеволията са немислими.&nbsp;</p> <p><strong>- Значи модернизирането на операта изпразва салоните?</strong></p> <p>- Категорично! Разбира се има режисьори, които могат да бъдат модерни, но по един качествен начин. Такива режисьори и постановки обаче се броят на пръсти. Има невероятни, направо гениални режисьорски решения, които са модерни и ще дам пример с <em>La Fura del Baus, </em>група режисьори&nbsp; испанци, които с неконвенционални досега режисьорски похвати по най-увлекателен начин пресъздават истории, които не се отдалечават от либретото, и все пак са по нов, съвременен, провокиращ начин. В началото на 80-те започват с театрални постановки, а сега вече са си завоювали много високо място и на оперната сцена.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48418_WhS0jefDrxqKOfbMkfU2LkVsTqNRpP.jpg" style="height:352px; width:530px" /></p> <p><em>Виолета Радомирска в постановката&nbsp;&quot;Италианката в Алжир&quot; от Росини</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Прави ми впечатление, че операта започва да подражава на Холивуд. Изчезнаха възпълничките певици, появиха се певци от типа &bdquo;секссимволи&ldquo;, дори и при мъжете тази тенденция е забележима. Залага се на така нареченият имидж.&nbsp;</strong></p> <p>- Тази тенденция до някаква степен аз я подкрепям. Ако разглеждаме осъвременяването като режисьорско действие, това е едната посока, в която операта се движи от средата на 80-те г. Другата посока пак е повлияна от режисьорите, но тя е в посока раздвижване. Времето на постановките от 70-те и 80-те г., в които певците застават в героична поза с щит и меч в ръка и пеят ария от 20 минути, след което се прибират зад кулисите, безвъзвратно е отминало.</p> <p>Операта, за радост, се осъвременява и в посока на действието и развиването на истински сюжет. Главни герои в оперните либрета са най-вече млади и енергични хора, което изисква адекватност на сцената. Да не говорим за опери, в които двамата &bdquo;млади влюбени&ldquo; не могат да се прегърнат заради коремчетата си и се превръщат в оперни карикатури. Изисква се действие, динамичност, често се налага да тичаш по сцената или обратното &ndash; умиращата Травиата пее винаги легнала, което изисква много добра физическа подготовка. Тук не става дума за някакви идеални фигури, а за тела във форма.</p> <p><strong>- Това учи ли се? Имам пак наблюдение от театралното обучение в България. Учи се всичко друго, само не и езикът на тялото и културата на владеенето на гласа. Артистът трябва да може да танцува, да пее, да говори ясно, изобщо да владее целия набор от средства, чрез които изгражда ролята си, независимо какво играе. Но това не се учи професионално тук. Май повече се залага на психологизацията и философските размишления за дадена роля, но не и на усвояването на базисните изразни средства на актьорската професия.</strong></p> <p>- По моите спомени от годините, когато учех, а те не са били чак толкова отдавна, сме учили и исторически танци, и актьорско майсторство, но то е било доста стилизирано. Това изискване на режисьорите започна някъде след 90-те и вече е навлязло доста навътре.&nbsp;</p> <p><strong>- Вие го научихте от занаята, от опит?</strong></p> <p>- Да, от опит. Ще си позволя един пример от началото на кариерата на една от най-добрите наши певици &ndash;<strong> </strong>Веселина Кацарова. Трябвало е да изпълни като млада певица в един от немските театри арията си след тичане по стълби и танцуване. Видяла е, че не може да се справи, помолила за авансов хонорар, поръчала си в стаята велоаргометър, тренирала часове наред и на премиерата била блестяща. Това е пример как попадаш в един друг, динамичен свят, осъзнаваш, че освен пеене се изисква и физическа подготовка. Давам Весето за пример, защото всички я познават и защото е певица на световно ниво. От най-висока класа.</p> <p><strong>- Какво е пеенето всъщност? Талантът е едната част, другата е да формираш и култивираш гласа си, тялото си, да се научиш да дишаш правилно, за да можеш да използваш този глас най-дълго. Така ли е?</strong></p> <p>- Пеенето е необходимост и способност да се изразяваш чрез музика и затова е необходимо да имаш глас. Това е, както казват в рекламите, базов пакет. От тук нататък започва къртовска работа, за която ти трябва водач, както е в обучението при бойните изкуства. Трябва ти такъв учител, когото можеш да пипнеш, с когото да общуваш и да те учи години наред, да те въведе, да култивира гласа ти, да те научи на етика и естетика на пеенето, да ти помогне техниката да се закали, защото това са мускули, които се изграждат с годините. Няма начин певец да се стане за една година, няма начин и за две години. Това са етапи, през които един опитен учител, майстор педагог, но и човек, който е бил на сцената и познава степените на съзряване, те води заедно със себе си. Той те предупреждава и откъде идват всички опасни демони, които повеждат певеца в посоки, които могат да го заведат в задънена улица или направо да го унищожат. Да му вземат главата, казано малко на жаргон.</p> <p><strong>- Това означава, че това е един вид лично предание. Интересно е сравнението с учителя по бойни изкуства. Това е личен ментор и лично предание?</strong></p> <p>- Това е личен и дългогодишен ментор и за мен е изключително щастие срещата ми с моята учителка Александрина Милчева, която за мой късмет също е българка и не се налагаше да я гоня по световните сцени, за да съм близо до нея. То дори не е само щастие, аз го определям като един от паметните мигове в моя живот &ndash; да я срещна и да работя толкова години с нея. Тя е един от най-фантастичните живи певци в момента, а тази година ще се честват 80 г. от нейното рождение. Ако човек затвори очи и слуша пеенето й, ще чуе буквално една млада жена, която не е загубила нито грам от качествата и въздействието на невероятно красивия си глас и на уникалната си техника. И аз имах шанса да бъда близо до тази певица. Това е дар!</p> <p><strong>- Има ли възраст операта, колко може да продължава пеенето?</strong></p> <p>- Ако говориш с някой човек по телефона, сравнително много точно можеш да определиш дали говориш с момиче, със зряла или възрастна жена. Гласът и външността са индикация за нашата възраст. Много рядко човек може да запази свежестта на гласа си. Но може да се постигне и с гласа, и с външността, ако си положил грижи за тях И ако запазиш вътрешния си барометър млад. В певческото дълголетие по-облагодетелствани са ниските гласове &ndash; баритони и мецосопрани, за разлика от тенори и сопрани, които имат по-малък певчески живот. Несправедливо е, но е така. Ако човек не работи и не полага грижи, ако не спазва хигиена на гласовия си апарат, ако не се упражнява, има опасност да загуби гласа си около 40-те си г. Пълно е с такива примери. Точно когато си натрупал културата и емоционалната зрялост, инструментът започва да отказва вследствие на неправилна техника или претоварване или неправилен репертоар. Човек не пее само с гласните си струни, необходимо е цялото му тяло да е в кондиция. Ако не е така, получава се едно характерно &bdquo;клатене&ldquo; на гласа, както го наричаме &ndash; старческо вибрато, което с възрастта става все по-забележимо и неконтролируемо.</p> <p>Не обичам да давам съвети, но ако мога да си позволя един за хората, които са решили да се посветят на тази професия, това е да чуят как пее преподавателят, при когото отиват да учат. Той трябва да е човек, който е стъпвал на сцена и знае какво е да издържиш един спектакъл на една Вагнерова опера, но и опера на Верди, на Моцарт. Това са три-часа часа няколко пъти в седмицата, трябва да можеш да издържиш физически. Това не е шега, макар отстрани да изглежда лесно постижимо. Учителят трябва да знае как да научи и поведе този, който е поверил гласа си, съдбата си в негови ръце. Той трябва да е човек, който показва с моженето си на какво ви учи. Затова преподавателите трябва да бъдат певци.</p> <p><strong>- Чувал съм от опитни преподаватели, че в България певците не се подготвят за моцартово или бароково пеене. Тук наистина няма много изпълнения например на кантати от Бах, на Хендел, на предкласици. Какво вярно има в това?</strong></p> <p>- Правят се, но наистина по-рядко. Трябва да кажа, че преди години често се изпълняваха Бахови кантати по Великден от ентусиасти, много интелигентни и подготвени. И това беше великолепно начинание на Йосиф Герджиков, Гого Колчаков, основатели на Баховото общество.</p> <p>Тук искам да засегна нещо, от което ми става малко тъжно. За жалост при нас тук, на Балканите, в някаква степен фината енергия, фините настройки като естетика са орязани. Не знам дали това е следствие от това, което сме преживели, или ние сме устроени като цяло леко по-грубовато. Бароковото пеене е много фино емоционално пеене, то е филигранно и орнаментирано. Красотата му е в детайла, в играта с цветовете и динамиките, а не в постоянното фортисимо, което не мога да си обясня защо се е превърнало в основно изискване тук. Сигурна съм, че това е период, който ще мине, още се учим. За жалост у нас култура се прави сравнително отскоро в сравнение със Западна Европа. Един ден ще осъзнаем, че красотата на пеенето е в богатството на цветове и динамики. Не само в красивите гласове, които в България са наистина в изобилие.</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/48418_momkK85Rb6MgxLMq5MucYf9yl6ewVH.jpg" style="height:798px; width:530px" /></p> <p><em>В друга сцена от &quot;Италианката в Алжир&quot;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong>- Не ви ли пречи това, че трябва да изпълнявате и актьорски нещо? Не е ли музиката красива сама по себе си, та трябва да се прибави към нея и неизбежната бутафория, ще ме простите за този израз, на оперното представяне? Как се избягва тя, как се движиш по ръба хем да не е истински театър, но да се задържи красотата на музиката в тази форма?</strong></p> <p>- За голяма радост вече и в България има канали, на които понякога могат да се гледат постановки, в които симбиозата на актьорска игра и музика и пеене е завършена. И там няма компромис нито с едното, нито с другото. А бутафорията е нещо, с което т.нар. съвременни режисьори се опитват да се борят понякога доста драстично. Но от позиция на вековната традиция това е пак някакъв експеримент. Цели се нищо да не е бутафорно. Операта е най-синкретичното изкуство, което съчетава в себе си музика, балет, актьорско майсторство, светлина, цветове &ndash; всичките ефекти и прийоми на изкуството в едно. Идеалната синкретичност би била нищо да не е за сметка на друго, всеки от нас се опитва да го прави максимално близко. При нас изразяването &ndash; музикалното и актьорското, са толкова слети, че съм имала случай от колеги, които отиват на прослушване за роли, да се изисква просто да представят арията, а те се разхождат напред-назад, рефлектирайки постановката, в която са участвали. До такава степен движение и пеене са взаимно зависими. Ще го обясня, вие ще го разберете &ndash; пианист сте &ndash; когато, примерно, ви питат не е ли трудно да свирите едно нещо с едната ръка, а различно &ndash; с другата. Лявата без дясната не функционира. При нас на сцена играта без пеенето не е завършена.&nbsp;</p> <p><strong>- Според вас кой композитор най-пълно олицетворява операта?</strong></p> <p>- Много труден въпрос за мен. Поради щастливата случайност, че гласът ми е много подвижен, пея много Росини и той е един от любимите ми композитори. Но не мога да кажа, че е единственият любим. Не мога да не спомена Верди, Белини, Пучини. Това са различни бои. Но все пак като говорим за опера, най-популярен е може би Верди.</p> <p><strong>- Чувал съм от певци, които не са много известни, че и в операта си има мафия, която контролира кой да излезе на големите сцени, и много талантливи хора по тази причина не успяват. Какво е вашето мнение?</strong></p> <p>- Разбира се че има различни механизми, които функционират в нашата професия, както във всяка сфера, по правилото &bdquo;точният човек на точното място&ldquo;. Да, може и да се нарече мафия, често качеството на някои певци не винаги отговаря на нивото им на известност. Но къде не така? Операта напоследък се популяризира по един много комерсиален начин, ако говорим за звездите, които се промотират през последните години. Това са огромни машини, които създават образ, рекламират този образ и печелят от него. Най-често тези образи биват експлоатирани най-безпощадно и бързо замествани със следващия образ и много малко от тях оцеляват. Както виждаме през последните години, качеството е изместено от количеството във всяка сфера на живота и това важи и за изкуството. Промотират се нови звезди, но тук вече не говорим за специфичната оперна публика, защото целта е комерсиализация, цели се широк пазар, целят се пълните стадиони, целят се хайлайфови арии, не става дума за цели постановки. Но все пак някои от тези звезди оцеляват, пример за това е Анна Нетребко с блестяща кариера и явно много силен характер и можене. Тя оцеля в тази месомелачка много достойно и във все по-добра форма. Но за жалост такива като нея са единици. Има една голяма група бивши звезди, за които вече дори не се говори.</p> <p>Аз дълбоко вярвам в съдбата и кармата, това е призмата, през която наблюдавам всичко, което се случва с мен и около мен, и смятам, че ако нещо трябва да се случи на някого, то се случва. Ние винаги можем да намерим оправдание, че имаме блестящи качества, но поради несправедливи обстоятелства не можем да се реализираме. Вярно, на сцената има много хора, които правят кариера, но имат по-малко качества от други. Но нима не е така във всички други сфери. Късмет и карма! От нас се изисква само да се развиваме и да се стараем да сме безупречни. Да се стараем... Никой никому не може да гарантира успех, но когато човек не се стреми самоцелно към него, случва се и да дойде.</p> <p>Преди няколко дни бях в Пловдивската опера и гледах един &bdquo;Дон Карлос&ldquo;, много добър спектакъл, какъвто не очаквах в т.нар. провинциален театър. Казвам го с тъга, защото видях великолепна постановка на много високо ниво при по-малки бюджети от тези в столицата. Тези певци, които гледах там &ndash; Камен Чанев, Ивайло Джуров, Петър Данаилов в трите главни мъжки роли, могат да пеят във всеки европейски театър и да бъдат звездите му. В нашия живот във всяка една сфера &ndash; спорт, журналистика, музика, икономика, важат едни и същи правила &ndash; любов, посвещение на това, което истински обичаш, а ако Фортуна намине &ndash; добре е дошла...&nbsp;</p> <p><strong>- Има много българи, които пеят в едни от най-добрите европейски и световни театри, но в България като че ли малко се говори за тях. Защо според вас е така?</strong></p> <p>- Освен че няма критика, в България няма достатъчно култура, няма достатъчно ангажираност. Не знам как в тази наша малка страна има толкова много хора, които могат да пеят опера. Като цяло образованието е доста добро, имаме няколко действащи певци и преподаватели &ndash; тук, в София, не мога да не спомена моята учителка Александрина Милчева и прекрасната певица Дарина Такова, Петър Данаилов и други колеги певци, разбира се, но от тези имам преки наблюдения като чудесни певци. Хора, които са врели и кипели на сцената, които са живели на сцената и могат да преподадат на учениците си пеене от най-висока класа. Младите хора завършват, могат да пеят, но няма къде да го правят. Или го правят за средства, с които не могат да издържат семействата си. И тогава идва вторият вариант &ndash; да напуснат България, да бъдат далеч от близките си, но да имат един достоен живот и това, което правят, да се цени. Да упражняват професията, която ги кара да се чувстват живи. И тези, които могат да отидат да пеят на западноевропейски сцени, го правят, защото любовта към музиката е най-голямата любов, която изпитват. Искам да вярвам и избирам да вярвам, че това ще се промени, че музиката, изкуството във всяко от неговите магически проявления няма да бъде второстепенно, а сред приоритетите в годините пред нас. Може да звучи малко патетично &ndash; нека... Но ако не вярвах в това, нямаше да посветя живота си на музиката.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p>