- Автор: Гласове
- 08 Дек 2023
- 4033
- 9
Следвайте "Гласове" в Телеграм
Като тръгнах, разбира се бях притеснен и дойдох с вътрешен страх, защото винаги, когато се случи нещо необичайно, то не предизвиква особена радост. Случват се всякакви неща, понякога облаците се сгъстяват, понякога слънчицето свети. В София времето също доста често се променя. Да се надяваме, че все пак ще има повече слънце в живота ни. Това каза в първото си интервю за българска медия новият настоятел на руското подворие в София протойерей Владимир Тишчук пред Василианна Мерхеб и предаването на Велизар Енчев по БСТВ.
На въпрос за отношението на Църквата към ЛГБТ движението, смяната на пола и браковете между хора от едни пол, отец Тишчук споделя, че много хора от неговото поколение мислят, че са получили много вредни неща след идването на свободата и вероятно има нещо вярно в това. "Мисля, че този проблем е пресилен и по-разгорещен, отколкото е необходимо. защото процентът на тези хора е много малък. Понякога гледаме на света през бинокъла, който ни дава интернет, телевизията. Но Църквата винаги е имала едно менние по тези теми. Ние разглеждаме тялото и пола като по-малко значимата част от човека, защото душата е много по-значима."
Интервю на Василианна Мерхеб (богослов) с новия настоятел на Руската църква в София протойерей Владимир Тишчук
- Здравейте, намираме се в Криптата на Руската църква в София, храм „Св. Николай Чудотворец“, където са нетленните мощи на светител Серафим Софийски. Предстои да направим интервю с новия настоятел на храма протойерей Владимир, като досега не е давано интервю за никоя телевизия и имаме възможността и благословението именно Българска свободна телевизия (БСТВ) да направи първото интервю.
Благодаря за възможността и най-вече за благословението и за това да може да бъдем на това благодатно място и да направим интервю, която вярвам ще даде светлина върху това от какво значение е този храм за нас, православните християни в България, и какво е струвало заиграването на политическата власт в отношение на духовния живот, който беше смутен повече от месец в България. Надявам се ще бъде интересно.
Отец Владимир, благословете и огромно благодаря, че се съгласихте на интервюто. Искам да Ви питам такива въпроси, които могат да хвърлят светлина върху това с какво се занимава човек на такава длъжност като Вас. Отец Владимир, имате впечатляваща биография и извънредно интересен жизнен път. Започвайки от град Владимир, където сте роден, сте обиколили няколко континента. Предвид, че сте син на известен руски свещеник, Вие сте имали възможност от най-ранна детска възраст да служите в храма, да влизате в Олтара, да водите Божествена Литургия. Каква следа Ви остави това и как повлиява на решението Ви да станете свещенослужител?
– Здравейте отново, благодаря за възможността да говоря с Вас днес. Да, наистина се родих в град Владимир, в навечерието на празника на княз Владимир и нямаше как да получа различно име от Владимир. Баща ми и дядо ми бяха свещеници, тогава бяха съветските времена, когато Църквата беше притеснявана. Това остави отпечатък за цял живот.
На първо място трябва да се разбере, че ни учеха на атеизъм. Тогава не беше възможно да афишираме, че сме синове на свещеници. Напротив, старахме се да не говорим за това и колкото може по-малко да го използваме, защото щеше да се превърнем в обект на насмешки и издевателства. От друга страна, възможността да живееш в гонима Църква, действително оставя отпечатък за цял живот, защото си спомняш времената, когато в храма едва си можел да вдигнеш ръка, за да се прекръстиш и после не си можел да я свалиш, защото има толкова много хора, че не можеш да помръднеш. Всичко това е част от детските ми спомени.
А що се касае до вземането на решението да стана свещеник, отдавна съм забелязал, че всяко дете преминава през няколко етапа на вярата. Отначало вярата е детска, искрена, не изискваща никакви доказателства. След това настъпва време, когато в живота възникват въпроси, на които търсиш отговори във вярата и ако не ги получиш, оставяш я. Не в смисъл, че казваш „Не вярвам в нищо“, а в смисъл, че вярата не е значима за теб. Какво ще стане по-нататък, зависи от това как ще се развие съдбата ти. Ако ти търсиш, ако ти размишляваш как да намериш отговорите на въпросите, които животът ти поставя, е възможно от това да те доведе до свещеничество.
Често ме питат защо синът ми не е свещеник и защо не съм настоявал да стане такъв. Ами просто защото да станеш свещеник трябва да бъде твое доброволно решение, това не е професия, това е вид служение, за което си избран от Бога, независимо дали го признаваш или не. Според мен, това е чудо, защото бях близък до Църквата, работех в нея. Можех да работя като преводач, шофьор, да помагам в Олтара като олтарник, но никога не съм си мислил, че ще приема свещенически сан. И ето, че се случи така, че в някакъв момент ми казаха, че няма да е зле да помисля за това и аз ли не го отхвърлих, а когато казаха, че е настъпил моментът, когато може да ме ръкоположи светейшия патриарх, разбрах, че това ще бъде Божие благословение.
– Оказва се, че преди половин век Вашият баща отец Аркадий е бил първият свещенослужител, назначен от Руската Православна Църква за настоятел на храма на Руското Подворие в София, където се намираме сега, след 20 годишно прекъсване на изпращането на настоятели от Руската Православна Църква. Ние с Вас сме тук, Вие сте негов син и искам да Ви попитам, какви са Вашите спомени за детството Ви в България, защото тук има хора, които още Ви помнят и са общували с Вас и имат много топли спомени оттогава.
– Ако някой ми беше казал година по-рано, че един ден ще се служа в България, вероятно нямаше да повярвам и бих се разсмял. Но сега с Вас наистина сме в този храм, в който е служил баща ми. Дойдох тук, мисля в четвърти клас, а това е възрастта, в която започваш да обичаш да учиш и започваш истински да гледаш света около себе си.
Дойдох от Съветския съюз и вероятно няма смисъл да описвам страната, в която живях и обстоятелствата там, но по това време преместването в България ми се струваше вълшебно, защото беше топла страна с прекрасно море, абсолютно прекрасни хора и разбира се, особено впечатление върху мен, върху детското ми съзнание, имаше хорът на този храм и неговата красота.
Цял живот помня това, дори съм запомнил как пееше хорът тогава, помня някои моменти в Олтара, тогава помагах на баща ми, въпреки, че бях още доста малък. Спомням си срещите на баща ми с хората, ние разбира се, не участвахме в тях, но тези детски впечатления останаха. Знаете, че тези детски впечатления, когато нещо ти е харесало, не можеш да ги развалиш. Дори ако реалността е различна, то по принцип детското впечатление преобладава, то въпреки това поражда топло чувство в сърцето.
– За последните над 30 години служение, повече от 10 години сте живели в САЩ, където отново в храм „Св. Николай“ в Ню Йорк сте ръкоположен за дякон, после за свещеник. За кратко, през 1999-2002 г. сте клирик в Москва, храм „Св. Екатерина“ на Всполе и после над 20 години, мисля 22, служихте в храм „Св. Николай“ в Австрия, Виена. Сякаш сте получили благословия от светителя, или от св. Николай Чудотворец, или от св. Николай Японски, защото в САЩ сте били и сега отново се оказва, че сте дошли в друг храм, също под покровителството на светителя Николай Чудотворец. Как Ви се струва това?
– Струва ми се, че именно по благословение на светителя Николай преминава целият ми живот. И разбира се, не мисля, че това е съвпадение, в съвпадението вярват обикновено невярващите хора. Разбира се, опитът зад граница е специфичен, като цяло животът зад нея ти позволява да погледнеш на собственият си живот и на живота на сънародниците си от една съвсем различна перспектива. Научаваш се да вземаш доброто от един или друг народ и от една или друга страна, да усещаш недостатъците и на този народ, и на собствения си. Тоест да търсиш този път, който вероятно считаш, че трябва да бъде пътя на човека на тази земя. Това е много интересен опит.
– Във Виена сте развивали доста широк спектър от дейности – обгрижване на болници, затвори, училища, детски градини. Можете ли да кажете нещо за това?
– С удоволствие ще Ви разкажа, но това не е моя заслуга. Бих казал, че животът се разви така, че трябваше да направя това. Ще обясня. В един период от моето служение във Виена, хората започнаха да се забелязват повече един друг, започнаха да си помагат. Появиха се много младежи и имигранти и деца на имигранти.
В Австрия приеха такъв забележителен закон, който позволява човек сам да открие детска градина, при това държавата плаща на учителите, а родителите плащат наемите за помещенията. И ето, че у нас се намери енориашка, която откри три детски градини, при това православни, непосредствено до храма, където се учеха около 40 деца. В детските градини ходеха нашите свещеници, децата редовно бяха водени в храма веднъж седмично за причастие. От детство опознаха нашия храм и, разбира се, това беше много радващо.
В затвора работата е по-различна. Емигрантската общност е съставена от различни хора. Разбира се, в затвора и в Австрия има рускоговорящи хора, не непременно руснаци. Между другото, ще Ви кажа, че сред затворниците, които съм срещал, най-малко от всички са руснаците. Имаше предимно хора от други националности, които говореха руски.
Когато човек попадне в затруднено положение, разбира се, търси някаква помощ. Когато ми предложиха да отида в затвора за първи път, честно казано това беше неочаквано и необичайно за мен. Цяла година привиквах към това, защото чувството, когато дойдеш в заключено помещение, в което са затворени хората, не мога да кажа при лоши условия, защото в Австрия има добри затвори, но въпреки това те са лишени от отделни свои свободи. Когато се срещахме с тях, това оставяше отпечатък. Винаги се чувствах много радостен, когато излизах от затвора. Чувството, когато излизаш от затвора, е незабравимо. След година ми стана радостно, когато влизах в затвора, защото знаех, че хората очакват тази помощ и че всъщност можеш реално да им окажеш някакво съдействие, дори само чисто по-човешки да ги слушаш.
Често ме питат вярно ли е, че хората в затвора търсят свещеническо οбгрижване. Това не винаги е вярно. Защо? Защото, според мен, един истински вярващ, въцърковен човек е много по-трудно да попадне в затвора, отколкото невъцърковен. Чрез теб те правят първите си стъпки към вярата. Те разбират, че са направили нещо погрешно и животът им е поел в посока, различна от тази, която са планирали. Твоята задача е търпеливо да им обясниш, че да, те са сгрешили, но има Господ Бог, Който е готов да им прости грешката и да им даде още един шанс и плюс това, разбира се, да им помогнеш с други неща.
Помня, че имаше един затворник. който освободиха, той не беше от Австрия, а рускоговорящ от една от европейските страни. С друг свещеник го посрещнахме пред затвора, като разбирахме, че ако не му дадем пари поне за билет, за да се прибере, той ще трябва да ограби някого. просто за да продължи да живее. и отново ще попадне в затвора. Разбира се, когато направиш това, това изпълва сърцето ти с особена радост.
В кабинета ми във Виена има забележителна икона на Божията Майка, може би някой ден ще я донеса тук. Тя може да не е толкова скъпоценна, както тези тук, но е много скъпа за мен. Пратил ми я е един монах от Грузия. Пратил я е, защото се запознах с него, когато беше затворник, тогава за първи път се изповяда и причасти. Казваше се Владимир като мен, сега името му е Гавриил. Той е монах в Грузия, върна се, и с това започна неговия път.
Винаги казвам на всичките си помощници, че нашата задача не е да се срещнем и помогнем на колкото се може повече хора в затвора. Нашата задача е да няма хора в затвора. Ако там няма хора, тогава ще кажа, че съм изпълнил предназначеното за мен. Това е един от аспектите на мисията на Църквата в съвременния свят.
– В сегашната ситуация, още повече в западните страни, какво е отношението на Православната Църква към тези новопоявили се западни „ценности“ като ЛГБТ, джендър пропагандата, смяната на пола, еднополовите бракове, абортите, всички тези неща, които са абсолютно несъвместими с християнския живот, с нашата вяра като цяло. Отношението на Църквата не се променя, независимо от отношението на съвременното общество или на съвременната държава.
– Ето какво ще Ви кажа. Повечето хора, например от моето поколение, вярват че са получили много вредни неща откакто е дошла свободата и когато са видели, например някакви холивудски филми или някакви неща, които са свалили табуто от забранените теми. Вероятно има нещо вярно в това, защото Западът много често е в авангарда на развитието на обществото, а ние обикновено закъсняваме.
Преди няколко години, даже вероятно повече от десет, прочетох че Конгресът на Съединените щати е отпуснал доста голяма сума за насърчаване на целомъдрения начин на живот в семействата и си помислих, че по времето, когато страните от бившия Съветски съюз се захласваха от радост от потока от цялата тази информация, която преди това беше забранена, която нахлу в просторите на целия този свят хората, които бяха начело в разпространението на тази информация преди, осъзнаха нейната вредност и се обърнаха в обратна посока. Умението да се обърнеш в обратна посока е много важно. Не само за улавяне тенденциите на този век, а за осъзнаване, че не всичко ново е добро.
Струва ми се, че проблемът, за който говорихме, е пресилен и по-разгорещен, отколкото е необходимо. Защото ако вземем процента на тези хора, той по принцип е много малък. Винаги, когато ми разказват за бедствия в някоя страна, или за престъпност, или за някакви ужасно жестоки хора, питам жителите на страната: имате ли сред познатите си такива хора или не? И когато кажат не, разбирам, че това е продукт на медиите и информационния натиск. Понякога гледаме на света през бинокъла, който ни дава интернет, телевизията и медиите.
Но мога да кажа, че Църквата винаги е имала еднакво отношение към това. Ние разглеждаме и въпроса за пола, и въпроса за тялото само като част даже, може би, по-малко значимата, част от човека, защото душата е много по-значима. За съжаление, понякога нашият акцент, акцентът на обществото, се фокусира на нещо, което да отклони акцента оттам, където наистина трябва да гледаме. Знаете – към своята душа. Понякога целите са едни, а изглеждат съвсем други. Просто се питам каква е целта на това и се опитвам да намеря отговора.
Четох някъде, мисля, в американската преса за това как един човек поставил маса в имота си, сложил кафе и започнал да маха на преминаващите коли и хората започнали да му махат в отговор. Американците са много доброжелателни хора, много гостоприемни. След това за това писали в местния вестник, колите станали повече. Той седял и махал с ръка, всички му махали в отговор, но някой натискал клаксона и съседите започнали да се възмущават много, нарушавало се спокойствието им. Те завели дело срещу него, но той спечели делото, защото има право да седи в имота си и да маха на когото си поиска. В крайна сметка делото стигнало до Върховния съд, той спечелил и в него. Няма да Ви разказвам всичко, но цялата история беше, че в резултат цените на парцелите в този район се понижили и синът му си купил къща много евтино. Получава се така, че всичко е било фокусирано върху него, а всъщност целта е била съвсем друга.
И така, просто желая всички ние много внимателно да следим за целта на всичко това, което, така да се каже, се пропагандира в този свят. Тогава можете да си изработите тактика на действие и да съхраните себе си, семейството си и децата си.
– Моля да се обърнем към една тема, която сега е много болезнена и актуална и за съжаление нерешена. През Вашето над 30 годишно пребиваване на Запад вероятно сте имали възможност да наблюдавате реакциите, свързани с действията на истанбулския патриарх Вартоломей. Бихте ли коментирали влиянието на гръцката диаспора и настроенията, предизвикани от поведението на патриарх Вартоломей спрямо Руската Православна Църква и последвалите неканонични действия спрямо Украинската Православна Църква и всички нововъведения, които той прави и които имат догматични и канонични отклонения, за съжаление. И, като цяло, какво сте успели да забележите като процеси?
– Знаете, че всеки свещеник, всеки епископ, винаги трябва да проповядва любов. Тази любов не е абстрактна, тя е много конкретна. Тоест тя трябва да формира отношението ти към твоите близки, към хората в енорията, към хората около теб, по-точно към всеки човек, когото срещнеш. Всички действия, които нарушават любовта, водят до разделение, разбира се възприемаш много болезнено, още повече когато хората страдат, заграбват се храмове.
В нашия храм във Виена идват и руснаци, и украинци, и гърци, и поляци, и унгарци, и американци, и австрийци и се чувстваме прекрасно заедно. И без значение какви сили използва дяволът, дори ако това са реакционни религиозни сили, ми се струва, че истинската любов не може да бъде победена.
Разбира се, много е тъжно, когато твоите събратя заемат позиция която води до разрушаване на единството, това се приема болезнено от всички. Но ще Ви кажа също, че прочетох веднъж, сега не помня точно за кой Църковен Събор, когато още бях студент, и четох за деянията на Събора, там се осъждаше някаква ерес, отново няма да навлизам в подробности, но бях учуден от формулировката. Тази ерес се осъждаше, казваше се, че хората които са довели до разделението, разбира се са нанесли огромна рана на Църквата.
Но след това текстът буквално прекъсва, и по-нататък се говори, че ако те осъзнаят своето заблуждение и се отвърнат от своите лъжи и идеи, Съборът подчертава, че това са братя и за нас е много болезнено и много тежко да виждаме, че погиват. Именно това отношение, умение да се обърнем към тези хора, също е важно, защото трябва да помним целта, която Христос е поставил пред нас, въпреки всички сътресения в света.
Всичко това вече се е случвало в историята на Църквата. Имало е страшни разколници, които за съжаление са влезли в историята на Църквата завинаги, но освен рани и болки, те не са оставили никакъв спомен за себе си.
– Казахте, че във Вашите енории има различни националности и това неминуемо създава редица специфични ситуации за Божия служител. Как при такива обстоятелства трябва да се отнася духовния пастир към паството, така че енорийският живот да бъде духовно здрав?
Виждате, че и сега има много украински бежанци по целия свят. Много от тях идват или от място от Западна Украйна, където са били в униатство, например, никога не са били в истинската Църква, никога не са били кръстени Православно, някои въобще не изповядват Православната Вяра, а други са преследвани и просто не искат да стъпват в тази политическа и еретическа разколническа структура „православна църква на Украйна“. Как според Вас трябва да се справи с това един свещенослужител? Защото дори тук, в България, има място във всяко градче, където има украинци в такава ситуация.
– Знаете ли, в Австрия има изключително много бежанци от Украйна и не само това, смея да твърдя, че в катедралния храм „Св. Николай“ във Виена вероятно има толкова украинци колкото руснаци, ако не и повече. Те са изключително много и са чудесни хора, прекрасни вярващи, с гореща вяра, които страдат и се тревожат за страната си, загрижени са за цялата ситуация. Ние помагаме колкото можем.
Но бих искал да Ви кажа още нещо, че националното разделение не е единствената причина за трудностите. Когато служиш зад граница, все пак диаспората е общество, което неминуемо се дели на някакви групи, групички, които за съжаление обичат да влизат в конфликт помежду си. Затова бих искал да се възползвам от възможността да кажа дори тук, в България, и никога не се уморявам да говоря за това в енориите, където съм служил, че трябва да бъда отворен за всички, за всяка група, за всяка групичка. И моля, не приемайте, че ако разговарям с представител на една група, то съм против другата група, никога не е било така.
Мисля, че задачата ми е да направя така, че тези групи да не съществуват, за да можем всички да бъдем заедно пред Бога, защото пред Бога няма националност, няма нито възраст, нито професия. Пред Бога ти или ще бъдеш оправдан, или осъден. За това е важно да се върви по пътя на оправданието.
– Можете ли да споделите с нас какви бяха Вашите размисли, когато разбрахте за събитията тук, в руското Подворие в София, и особено след като научихте за новото Ви назначение. Как посрещнахте това, какво се случи при Вас тогава?
– Разбира се, тези събития са много печални. Трябва да знаем, че свещеникът е човек, неизвестен за по-голямата част от обществото. Сега си спомням, че веднъж се срещнах с един посланик, и той, докато седяхме на масата, каза: „Отец Владимир, бях във Вашата църква. Първото, което ме порази, беше че имате служба изцяло на немски език.“ За Ваша информация, веднъж месечно имаме служба на немски език. Тоест той веднъж влязъл в храма и веднага попаднал и чул служба на немски. Ето че това формирало впечатлението му. „Видях Ви в храма, стояхте някъде от лявата страна, и пред Вас имаше дълга опашка от хора, предимно жени. Какво искаха от Вас, можете ли да ми кажете?“ Тоест той е гледал на това сякаш от гледната точка на мъж, по своему, виждаше го по този начин. Вие разбирате, че всъщност изповядвах, имаше хора, разбира се, сутрин имаше повече жени, отколкото мъже. Беше ми много трудно да му обясня. какво е това и защо. Същото е и тук.
Разбира се, действията на всеки свещеник за някой може да са непонятни и трудно обясними. Но когато ме питат възможно ли е свещеник да съчетае някакви други функции, за които да бъде обвинен, мога да кажа, че това е практически невъзможно. Защо ли? На времето един патриарх, мисля че Алексий II, беше попитан за това, че се срещат душевноболни свещеници и го питаха защо се случва това. Той отговори много просто – това се случва, когато човек проповядва един начин на живот, а живее друг. Душата му просто се пречупва, той се пречупва. Затова когато чух какво се е случило тук, за мен беше ясно какво се е случило и как.
Като тръгнах, разбира се бях притеснен и дойдох с вътрешен страх, защото винаги, когато се случи нещо необичайно, то не предизвиква особена радост. Много трудна ми беше раздялата с виенската енория, защото много я обичам. Мисля, че повечето от тях ще дойдат да посетят тази енория, дай Боже. Ще я разгледат, а аз ще им пиша редовно за това какво се случва тук и как, така че всички да знаят. Нямам тайни. Така че да не се притесняват за мен, тук има също толкова прекрасни хора, които идват в храма, които обичат Бога, обичат Богослужението, и тук няма нищо страшно.
Случват се всякакви неща, понякога облаците се сгъстяват, понякога слънчицето свети. В София времето също доста често се променя. Да се надяваме, че все пак ще има повече слънце в живота ни.
– Русия и България са свързани с многовековни исторически духовни връзки. Вие сте в България вече трета седмица, ако не греша. И когато при нас на 23 ноември, празникът на светия благоверен княз Александър Невски, както се празнува в България според Новоюлианския календар, имахте ли възможност да се срещнете в Патриаршеската катедрала, защото сте били там, мисля, че това беше първото Ви служение там.
Успяхте ли да се срещнете със Светейшия ни патриарх или с наши архиереи, с духовници? Като цяло, какви са впечатленията Ви от Българската Православна Църква, ако имате такива?
– Разбира се. Трябва да кажа, че първо св. Александър Невски е много близък светия за мен. Брат ми се казва Александър, синът ми се казва Александър, така че този ден никога не остава незабелязан за мен. Това беше първият ми опит от служение в Българската Църква.
Преди това бях ходил два пъти, просто влизах в катедралния храм „Св. Александър Невски“, за да видя как изглежда. Влязох с един енориаш от Виена, който дойде да ме навести, за да му покажа, и влязох сам просто за да разгледам.
Но първият опит беше вълнуващ, защото в началото си мислех, че има някои особености на Богослужението, които не знам, или не знаех как ще се отнасят към мен служителите на Българската Църква във връзка с всички тези събития, които се случиха тук. Мога да Ви кажа, че не видях нищо, освен доброжелателност. Беше много, много спокойна служба, с много молитвено състояние.
След това на обеда успях да се потопя в тази спокойна, приятелска, нормална атмосфера, където хората не прекъсват никого, не задават никакви ненужни въпроси, а просто по вида им се разбираше, че „ние се отнасяме добре, обичаме Руската Църква, ще ни бъде добре заедно да се молим и служим.“ Това е впечатлението, което получих а по-нататък, така да се каже, животът ще покаже дали тези впечатления са били правилни или не.
Светейшият патриарх за съжаление не видях, струва ми се, че заради здравословното му положение той не можа да служи тогава. Имаше няколко архиереи, беше много интересно.
– Оказва се, че точно 50 години след баща Ви Вие сте на неговия път като настоятел на Руския храм. И неслучайно, както винаги е при Божиите дела, Вие сте изпратени в нашата „добра малка страна“, както я нарича светител Серафим Софийски. Но пред Вас, може да кажем, има изпитание и като свещенослужител, защото настоящата геополитическа ситуация и тази измислена русофобска вълна отново подложи Руската Православна Църква на гонение. И както и да се извърта, това е самата реалност, безпрецедентна ситуация без аналог, с изгонването на предишния настоятел и събрата му отец Евгений, и последвалите претенции за собствеността на храма в една правова държава като нашата, която е член на Европейския съюз.
Как Ви се струва всичко това, как според Вас изглежда това и какъв е Вашият коментар по този повод?
– Знаете ли, като цяло всякакви имуществени спорове по принцип са безпрецедентни за църковния човек, защото тази земя принадлежи на Бога. Всички тези условности за собствеността са важни за нас, за хората, а на Господ така или иначе всичко принадлежи.
Друго важно е, че тази земя, върху която е храмът, е придобита с цената на кръвта. А когато става дума за кръв, разбира се, трябва много да се внимава, защото кръвта на убитите хора, обикновено вика към Небето. Затова преди да се разсъждава за това или да се търси решение на въпроса, трябва да се помни това.
Но все пак се надявам, ето с Вас говорим за владика Серафим, защото той е живял в много по-сложно време от това, в което сме ние, претърпял е всичко това и е успял да носи своя кръст докрай и да предаде този храм на енорията, което сега живее тук и се моли на него като на светия. Надявам се, че светител Николай и светител Серафим няма да допуснат, така да се каже, злото да победи в този свят, било то на геополитическо или на местно ниво и пр. Защото светиите винаги защитават правдата. Сигурен съм, че правдата ще победи.
Ето днес е рожденият ден на светителя Серафим Светиите се раждат два пъти. Веднъж на тази земя и втори път, когато умират и преминават във вечния живот. Второто раждане е много по-важно за човека, отколкото първото. Но все пак днес се е родил човекът, който пази този храм досега. Той толкова обичаше този храм, че съм сигурен, че ще продължава да го защитава. Той ще го защитава при всякакви обстоятелства, при всякакви решения.
– Да, и слава Богу, към него има голяма любов от всички българи и не само българи, той прави много чудеса.
– Бях изумен като дойдох в храма, когато беше все още затворен. Бях изумен от броя на хората, които срещнах около храма, които постоянно идваха и си говореха кога ще бъде отворен. Разбира се, когато ме питат от Виена, от Австрия, от която и да е страна питат къде служа, как да се намери храма, казвам, че е много просто. Въведете „Руски храм в София“ и веднага ще го намерите, защото това е единственото място, което интернет ще Ви подскаже.
– Това е сърцето на София, така да се каже, голяма благодат. Това е просто частица от Небето на земята и е много важно място за нас, много скъпо на сърцето на целия български народ. Вероятно знаете, отец Владимир, че пред заключения храм в продължение на повече от 50 дни имаше бдение и с голяма любов всеки ден хора от цяла България и от чужбина изпращаха цветя и писма, които свидетелстват за почитта и любовта им към нашия светител.
Това показва, че този храм е духовно сърце, както казах, и българският народ е силно свързан с този храм. Много хора са измолили в него чедата си. Много хора са получили изцеление. Техни много тежки проблеми са били разрешени. Нашият светител неслучайно наричаме чудотворец, той извършва чудеса всеки ден. Познаваме много свещеници, които там са измолили свещенството си, по-нататъшния си път, когато са били млади, и са си задавали въпроса накъде да вървят. Просто това е извор, към който хората се стичат, защото е жив, благодатен.
Бихте ли обяснили ролята на храма в духовния живот на вярващия човек, и не толкова църковният, но все пак човек, идващ в храма, например при светителя?
– Знаете ли, всъщност научих за светителя още преди да напусна Австрия. Когато бях назначен тук, на следващия ден отслужих молебен към светителя Николай във Виена и след молебена, вечерта, хората се приближаваха и целуваха иконата, идваха за помазване. Последен беше един млад човек, който ме попита: „Вие ли сте отец Владимир?“ – „Да, аз съм отец Владимир.“ – „Вие сте назначен в София, а аз съм от София, от тази енория. Сега тръгвам от Виена и прочетох в интернет, че сте назначен и исках сам да видя какъв свещеник ни е назначен.“
След това разговаряхме с него в кабинета ми и той разказа, че е бил, общо взето, човек далеч от Бога. Но тъщата му била излекувана от светителя Серафим, тя имала рак и казала че няма да се лекува. Тя получила пълно изцеление и това го довело в Църквата, и сега той е редовен енориаш на този храм. Той казва, че светителят извършва хиляди изцеления.
Знаете ли, струва ми се, че това е първата стъпка, която дава храмът, именно съприкосновението с Бог на Любовта, Който иска за човека само добро, изцеление и помощ, това е много важно. Защото по-нататък, когато правиш своя избор, че тази Любов, гледащата към теб Любов, съществува Тя действа в този свят и може да промени живота ти, и по-нататък започва дългият път на истинската промяна на човека, за да направи от земния човек Небесен гражданин.
Този път започва тук, той е много дълъг, много труден път. Не е без грешки, не е без падения, но ако човек върви по този път и не напуска храма, мога да кажа, с не съвсем политкоректен израз, но мисля, че в много отношения му е гарантирано, че този океан на живота ще преплува в правилната посока. И то не просто като се държи за дъсчицата на някакви съмнения, а на Кораба на Църквата. Тогава животът му се променя, той става по-спокоен, по-уверен, по-способен да издържи всички превратности на този живот. А понякога, буквално се променя пред очите ти.
Скоро по нашия календар е Празникът Въведение Богородично, празник на децата и родителите. Този празник ни показва, че този път може да започне още от детството. Много е важно родителите да намират сили да заведат детето си в храма и после да направят така, че то да се придържа към съзидателния образ на храма, това в голяма степен гарантира способността му да оцелее в предизвикателствата на този живот. А сега за младежите те са изключително много. В служението си съм се сблъсквал с най-различни проблеми – пристрастяване към наркотици, хазартни зависимости, и различни други проблеми, на които, за съжаление, днес е подложена младежта. Бих казал, че без храма не можеш да победиш това.
– Много сме щастливи че дойдохте тук и че някак всичко се реши, макар и след дълго време. Струваше ни се, че един ден е като една година. Но очевидно, след като народът коленопреклонно, горещо се молеше, и това беше денонощно, дори през нощта, светител Николай Мирликийски Чудотворец, светител Митрофан Воронежки Чудотворец, чиито свети мощи, между другото, са тук, защото преди няколко години владика Гавриил Ловчански ги подари на храма. Ние вярваме, че и той, като чудотворец, помогна за решаването на този проблем, и светителят Серафим, разбира се, всички те ходатайстваха пред Божия Престол, заключените им свети мощи отново да станат достъпни за Божия народ.
Оказва се, че именно Вие, отец Владимир. сте изпратен за нас, вярващите, като избран от Бога човек, който да отключи и отвори отново нашия храм. Свидетелствам, че пристигането Ви за нас, българите, не е случайно, не би било пресилено ако кажа, че е скъпо измолено. Ето защо се радваме, че Ви има, и че сега сме тук заедно за Богослужения под купола на светия храм.
Затова във връзка с настоящия пост и предстоящите празници, както казахте, Въведение Богородично, разбира се, след това и храмовия празник, Ви моля да кажете няколко думи на нашите зрители за благословение.
– Благодаря Ви за добрите думи. Разбира се, чувствам в себе си възложената ми огромна отговорност, и ще направя всичко възможно до известна степен да изпълня възложените ми очаквания. Но веднага мога да Ви кажа, че не мога да се справя без енориашите на този храм. Защото в живота на Църквата трябва да участват всички. Всички хора, които са тук, никой не бива да остава на страна. Ако успеем да се противопоставим на духа на разделението, който сега властва в света, който атомизира човека от обществото, където всеки иска сам за себе си, ако успеем да направим това, ще победим. И тогава няма да се срамуваме да се гледаме в очите и един друг, и към света, защото ще свидетелстваме за силата, която Господ ни е дал.
Наближават празниците, постът е особено време, когато отлагаме настрана всички неща, които ни разсейват от духовния живот, и се опитваме да направим още една крачка, за да преодолеем греховете, които се намират в душите на всеки от нас. Това е благодатно и нелеко дело. Но първо трябва да се пробудиш от сън, да се пробудиш от леността, да се пробудиш от ненужните дейности, които често запълват живота ти. Често оставяте настрана телефона и другите медии, за да мислите за душата, да почитате святите хора, които вече са извървели този път. Иска ми се всеки да използва това време в полза за себе си.
Благодаря Ви за това чудесно интервю, прекрасно е да се говори с Вас. Надявам се това да не е последната ни среща. Надявам се всички тези срещи да завършват с радостна, а не с тъжна нотка.
– Амин. Искам още веднъж да Ви благодаря за това, че се съгласихте да ни дадете интервю, защото по някои причини Вие гледате на всичко повече в духовно направление. Беше интересно за всички българи да научат за Вас и за всичко, което казахте в нашия разговор. Оказва се, че ние сме първият телевизионен канал, който ще покаже интервю с Вас, за да дадем малко повече информация и светлина върху Вас. Ние сме много благодарни за това и нека да кажем слава Богу за всичко.
– Ще се възползвам от случая да кажа, че това интервю не затваря вратата за лична среща. Ако някой човек, който гледа сега, пожелае да разговаряме лично, съм насреща. Ще се опитам да бъда тук всеки ден, ако съм в София, обикновено от 9 сутринта до 2 следобед или в храма, или тук. Така че вратите са отворени за а всеки, който иска да зададе лични въпроси, съм готов да отговоря. Благодаря.
– Слава Богу.
Източник: БСТВ
