- 10 Sep 2020
- 85
- 72
Това управление е обективирано безобразие на нашата обща политическа некадърност – лявата, дясната и народнатаКомпетентността не вирее до „Бойко”, защото има собствена сила, която дразни с превъзходство и независимост. Човек, на когото не би могъл да звънне нощем „да му купи пура”, тъй да се каже, е излишен и вреден. Компетентността е усвоима само „по допущение” и ако е свързана с явен или таен недъг, с някаква слабост, това каза пред ГЛАСОВЕ д-р Николай Михайлов. И още: Елитарната престъпност не е докосната. Статистиката твърди, че престъпността е нараснала с 10%. Но я няма в медиите или присъства като просната в безконечния правоохранителен сериал. Хищниците от прехода си живеят като римляни в декадентски период.
<p><strong>В началото на мандата на ГЕРБ немалко анализатори изтъкваха неясната и аморфна политическа физиономия на управляващата партия. Придоби ли повече релефност и яснота политическият профил на управляващите една година по-късно?</strong></p>
<p>От начало до край впечатлението е за политически регрес, за свличане в дополитическа фаза. Ще се пошегувам: управлението има „кроманьонски” политически профил. Намираме се на ранен етап на политическата антропогенеза, някъде при „смелото сърце” на Бърдоква. Да се размишлява сериозно за господстващия политически фолк в категориите на нормалността, не си струва, мисля си. По-правилно е да се отсече: това управление е обективирано безобразие на нашата обща политическа некадърност – лявата, дясната и народната. Двадесет години по-късно, на върха на преходното изтощение, струпахме тези мъже и жени „от всички краища на страната”, ”за да направят нещо за тая държава” и за да изметат „Доган и комунистите”. В момента го правят. Не чувате ли грохота на тяхната управленска машина, стенанията на всички мозъчни чаркове? Нищо няма да излезе от това национално отговорно замъчване обаче – само жега и финална покруса.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>И все пак какви са характеристиките на тази власт и как бихте определили налагания от Бойко Борисов маниер на управление?</strong></p>
<p>Тази работа ми прилича на неоживковизъм с „капиталистическо” лице. Синтез на мутра с генерален секретар. Богатата и незаменима социалистическа емоция на „огриженост за народа” е комбинирана тук с уменията на преходния гангстеризъм, преиздаден като правоохранителна кауза. На мястото на онази медицинска сестра, която кърпеше чорапите на Живков (какъв възхитителен ритуал на прибедняване!), е настанена предприемачката Цветелина Бориславова, стопанката на всички винетки. Ако мислите, че това безобразие ни е дошло като нещастен случай, лъжете се: това сме ние с хастара навън: държавата на Живков и предприемачеството на СИК. И жизнеутвърждаващата волност на фолка, щях да забравя... <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Не са ли управниците просто проекция на инфантилизма на обществото? Всъщност какви са характеристиките на българския инфантилизъм и какви грехове носят медиите за неговото задълбочаване?</strong></p>
<p>Българите упорстват в убеждението, че „между капките” има резервирано трасе за измъкване на всички наши домакинства. В България няма гладни гробища (Вера Мутафчиева). Има пътека към утрешния ден, независимо от всички превратности. Нашият фатализъм има и бодра страна. Убеждението, че „минималната потребителска кошница” е провиденциално гарантирана, крепи нашия етнос независимо от подозрението за случайния характер на историческата ни наличност. Не знам дали това е инфантилно, или пък е мъдро. Отчуждението на българската държава (турците) и на българската църква (фанариотите) ни кара да се чувстваме случайни, неосмислени. Държавата разполага една нация в историята, а църквата – във вечността. Нашият хоризонт е оцеляването. Нашият политически водач е всъщност лидер на оцеляването, склададжия. Високите цели са над националния ни ръст (три национални катастрофи), императивната цел е оцеляването. Фундаментално дребнотемие.</p>
<p>Умберто Еко твърди, че цялата власт в Рим произтича от медията. И в София също. Така например българската медия дундурка Борисов от десетина години насам по много неприличен начин, на което всички сме свидетели. Маса репортерки имат във връзка с това дундуркане, незабравими спомени. Много любопитно: през моминските трепети на отделно взетата професионалистка се осъществява националната съдба, подготвя се пришествието на Борисов. Набъбването на подкрепата за „Бойко” върви паралелно с нарастването на неприличните журналистически вълнения. Еротизираната медия е подстъп към властта. Продажната също. Заслугите са поделени.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Освен дундуркането от страна на медиите кои са другите причини за жизнеността на популизма на Борисов и колко дългосрочен може да бъде успехът на този популизъм?</strong></p>
<p>Вярно е, че народът беше зажаднял за „популизъм” и доколкото мога да съдя, продължава да жадува. Не се е напил. Народът жадува опростяване, той иска „простото” начело. Простото е реваншизъм, не търпи йерархии, особено имуществени, но търпи вожд, даже го жадува. Иска лидера си разбираем, решен, един от нас. ”На сто процента”. Най-голямата посткомунистическа мъка не е бедността, така наречената просешка тояга, а отнемането на народния суверенитет върху „стила”, обезценяването на „обикновения човек”. Българският „капитализъм” обезсмисли съдбата да бъдеш „народ”. Това е интимният скандал. Народът обедня откъм самоуважение. Социализмът действаше като опустошителен комплимент по адрес на народа, деградация чрез утопично извисяване. Всяка твар без изключение беше Народ, с изключение на усъмнените. Социалистическият елит знаеше за егалитарните страсти на суверена и се наслаждаваше само зад дувари, свенливо и засекретено като практикуване на някаква извратеност, капиталистическа в този случай. 89-а освободи култа към монетата и вбеси всичко живо в активна или в страдателна форма. Парите са двойна мъка: защото ги нямам и защото ги имат. Оттук и прословутата жажда за справедливост като евфемизъм на завистта. Разслоението е първороден грях на българския капитализъм. Олигархичният елит е в максимална степен „народ”, разбогатял народ. Но това разделение е несправедливо, защото местата на частта и цялото са разменени: богатото малцинство е отгоре, а бедното мнозинство - отдолу. При това положение най-добре е да дойде Ивайло.<br />За първи път след 89-а политиката проговоря на „разбираем” език интимните травми. Опитваха всички, но този успя.</p>
<p>Питате как се лекува популизма? Популизмът се лекува с глад. Дойде ли глад, популизмът умира. И друг се ражда...</p>
<p><strong>Коментирайте кадровата политика на Бойко Борисов като премиер и като лидер на политическа партия – защо властта залага на некомпетентността? Мултиплицира ли се според вас този модел за подбор на кадри в останалите публични структури?</strong></p>
<p>Кадрите на „Бойко” са импровизации на инстинктивната му „мъдрост”, фигури, срещнати „на кръстопът” (Анна Борисова). ”Лъчо” функционираше съвсем доскоро като непоседливо тяло на сгрешена мисъл, или другояче казано - като личен полтъргайст на Харизмата. Всички от антуража на Борисов са по своему карикатурни: от Цецка Цачева до Божидар Димитров. Защо така ли? Защото инстинктът на Харизмата избира безобразие на вдишване и на издишване, а го прави, защото не може да си го спести. Цялата конструкция, наречена ГЕРБ, е интелектуално и естетически беззаконна, даже уродлива, а е такава по силата на прототипа. Изтървете ли „народа”, става лошо. Екипът на „Бойко” е съставен от сродни души и от лицемери в поза на доброволно самоунижение. Национално отговорни сини отрепки. Как си представяте „човек с всичкия си” по тези места?<br />Компетентността не вирее до „Бойко”, защото има собствена сила, която дразни с превъзходство и независимост. Човек, на когото не би могъл да звънне нощем „да му купи пура”, тъй да се каже, е излишен и вреден. Компетентността е усвоима само „по допущение” и ако е свързана с явен или таен недъг, с някаква слабост. Оттук и споменатата карикатурност на антуража. Човек, който тежи на мястото си, е труден за изхвърляне. Става скандал.</p>
<p>Моделът Борисов се мултиплицира в медийната сфера по силата на подражателната логика. Медията преоткрива „дискретния чар” на простотията, неподозираните й „дълбочини”. Все пак не Борисов произведе чалгата, а тя него. Медийната чалга го произведе. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Как в „стоенето” си Борисов надмогва и ще надмогва срутването на ГЕРБ?</strong></p>
<p>Ще уволнява, ще разжалва, ще качва и ще сваля така, както направи с личния си лекар „Лъчо”. Ще играе на добрия цар и лошите царедворци. Ще ги сменя, ”защото му изпиват енергията”. Неспирно ще говори. Ще обяснява за магистралите „Люлин” и „Тракия”, за гьола в Белене, за Станишев и глобалната криза, за Путин, ”който ме разбра, а тия тука не”, за Меркел, ”която ми е любимка”, и за царствената си самота пред малкия екран. Това, последното, ще свива сърцата на всички домакини, готови да му сготвят и не само това. Ще плаши с предсрочни избори 3 в 1. И ще казва: чист съм пред народа. Не пипах пенсии и данъци. Имам сърце. Ако тия преди мене имаха сърце, сега нямаше... и т.н... Същите домакини ще казват „Бойко е прав”. „Интелектуалците” ще казват, че е могъл да стане „българският Хелмут Кол”, но не се е съветвал. Че всъщност не е Лед Цепелин, както им се е сторило в началото и че те първи са предупредили, че не е никакъв Цепелин. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Как ще се отрази провалът на Борисов върху носталгичните пориви и жалбите на голяма част от българите по фигурата на бащицата – бил той „Тато” или „Бат Бойко”?</strong></p>
<p>Само гладът може да детронира Харизмата. Една криза, близка до гръцката, би свършила работа, но не дай Боже. Извън това драматично условие „Бойко” е по-скоро недосегаем. В качеството си на любимо народно суеверие, на нещо като подкова, окачена на вратата. Словенският философ Славой Жижек разказва следната история за Нилс Бор. Нилс Бор завел свой колега в извънградската си вила. На вратата на вилата висяла подкова. Колегата попитал изненадано: защо ви е тази подкова, защо това суеверие? Носи щастие, отговорил Нилс Бор. Но нима вярвате в това? Ето отговора: не вярвам, но казват, че действа и ако не вярваш.<br />Идеологията „Тато” действа и ако не вярваш, действа като безсъзнателна гаранция, като истина от суеверен порядък. Идеологията „Тато” е амулет. Нещо като да чукаш върху собствената си глава като върху някакво дърво с идеята да си спестиш нещастия. ”Тато” е българският „слънчев монарх” на традиционните общества, деградирал от исторически злоупотреби до пълен идиот от колективното безсъзнателно на урбанизираните селяни. ”Тато” е малоумен рев от хтоничните дълбочини, ”Бойко” на футболно игрище... <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Твърдите, че властта е деинтелектуализирана и това, което става, е „много нисък жанр, чалга”. Защо тогава една немалка част от т. нар. интелектуалци подкрепя по един или друг начин това управление (според последното изследване на НЦИОМ тъкмо висшистите поставят доста висока оценка на правителството на Бойко Борисов)?</strong></p>
<p>Тази подкрепа е информативна, но не за качествата на премиера, а за нивото на „висшистите”. Висшистите са „нисък жанр”, с известни изключения. От прозорците на Студентския град например се чуват само жизнеутвърждаващи парчета. Зверска чалга на водопади. Един интелектуалец нарече чалгата „жанр на радостта”. Нямам идея как това може да се произнесе, но благодарение на тази пошла мисъл разбирам защо го подкрепят.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Как ще се промени скалата на престъпността и отношението на българите към насилието и миазмите на прехода в резултат на епичната битка на управляващите срещу организираната престъпност и корупцията по високите етажи на властта?</strong></p>
<p>Елитарната престъпност не е докосната. Статистиката твърди, че престъпността е нараснала с 10%. Но я няма в медиите или присъства като просната в безконечния правоохранителен сериал. Фактите нямат значение, чувството на облекчение е важно. Хищниците от прехода си живеят като римляни в декадентски период. Отново са подгонили Царя, искат му имотите (ДСБ). Толкова им стига въображението. И куражът. Истината за престъпленията на прехода е табуирана, защото лидерите на управляващата коалиция са силно заинтересовани да не се разчуе. Миналото е погребано в ДАНС, на вратата дежурят стражите на Костов. Олигархията се изчерпва със Станишев и Доган. Големите мутри са фундамент на държавната сграда и остават неприкосновени. Управляват политическия процес, като финансират медийния и обратно. Получава се консолидиран олигархат на чалговат фон. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Отдясно вече пророкуват предсрочни избори, как ще коментирате това рязко дистанциране на сините от управлението на ГЕРБ? Всъщност какъв е истинският мотив за неуспешния опит за брак от страна на Синята коалиция с Бойко Борисов – консенсусно и отговорно политическо поведение, или преднамерен опит за употреба?</strong></p>
<p>Синята коалиция действа по примитивна логика без капка въображение. Всичко, което правят, е правилно и некадърно. Открай време вдясно се разчита на нечий провал. На провала на Царя (СДС), на провала на СДС (ДСБ), на провала на Борисов (Синята коалиция). Никаква мисъл за изчерпаност на силите, за досада от вечното възвръщане на едни и същи преупотребени лица. Ще стоим на сцената, докато сетивата ви каталясат и извикате „Браво”. Костов е залегнал в храста като едра котка, предвкусваща плячка. Чака колената на Борисов да омекнат, при първите признаци на необратима слабост ще скочи от името на своята незаменима компетентност. Винаги е разчитал на елитарната интрига. Електоратът разочарова, политиката е манипулативно майсторство. Липсата на избиратели се компенсира с привличане на наемници, на обслужващ персонал: Мартин Димитров за коалиция със СДС, за да прескочат изборната бариера, Цветанов, ”човекът, с когото може да се работи”, за евентуална коалиция с ГЕРБ. Идеята Костов да декриминализира България е безумна идея, освен ако тази „декриминализация” не бъде изтълкувана като политика на скриване, а не на разкриване. Идеята за връщане на Иван Костов в изпълнителната власт е безотговорна идея, мислена буквално, но без съмнение е много плодотворна за опресняване на носталгичния мит на традиционното „дясно”. Оцеляването на носталгичната памет като единствен ресурс на политическото оцеляване (Владимир Шопов). Това „дясно” е ретро феномен и автосугестивна процедура. Честват собствените си сънища. В състояние на кататонен ступор. <br /><strong></strong></p>
<p><strong>Необратимо ли е обезличаването на т.нар. стара десница? Виждате ли все пак там ресурс за по-модерен и работещ политически проект?</strong></p>
<p>Виждам само амортизирани фигури, фанатизирани да продължат. ”С Чачев напред” ми се струва адекватен боен възглас. След него нека маршируват Агов и другите. Работата е комична, идеологически и персонално. В ДСБ се подвизават самопровъзгласени консерватори, с епизодични либерални пропадания като идеята да дадат рамо на шефовете на гей парада, например. Постфактум едни твърдят, че става дума за инициатива на Кънев, а други на партията ДСБ. Костов е невинен - все едно че Кънев би си позволил да говори от името на ДСБ без Неговата санкция. Хаос в главите, не казвам в нагона. Консерватори с либерален уклон на лов за електорат, където го мернат и независимо от неговата „ориентация”. Същите тези консерватори понесоха чинно строени поредната възмутителна глупост на своя лидер, който разтревожен попита от трибуната на Народното събрание кога най-сетне държавата ще уреди финансови компенсации за „синода на Инокентий”, все едно че има или е имало такъв „синод”. Наложи се Божидар Димитров от Първо главно управление на ДС да брани Църквата и държавата от атаката на консерватора Костов, който е християнин, доколкото съм осведомен, и то православен, ако се не лъжа. Антуражът на лидера, известен с богословските си интереси, мълчи, защото го мъчи респектът и, дръзвам да допусна, засекретената мисъл за „кариерно израстване”. Църквата ще оцелее, както го е правила през последните две хиляди години, нашето е тактика. Електорат ни трябва. Срам.<br /><strong></strong></p>
<p><strong>Как може да бъде преодоляна кризата на политическото представителство у нас?</strong></p>
<p>Нищо не може да се преодолее. Всичко си е на мястото. Не виждам размечтани за политическо представителство, а видиотени сектантски ядра. Обратно, чувам обобщения за слабост на националния разум и тъга по несбъднатата емиграция. Ще се редят управления, повече или по-малко нескопосани, ще ни лидират повече или по-малко невменяеми бърдокви. България ще се европеизира бавно, с поемане на малки дози разум и с поглъщане на големи дози постмодерен нихилизъм. Младите поколения ще се разбягват по пътищата на своето осъществяване. Тук ще се забавляваме с фолк, малцинствени проблеми и с изчерпания пенсионен фонд.<br />Надеждата е заровена в частния свят.</p>
