Клоунът Трюдо и бъдещето на "будния" Запад

Автор: Джордън Питърсън, telegraph.co.uk Следвайте "Гласове" в Телеграм

Плитък, безсрамен, грандоман и обсебен от морални превземки – канадският премиер-министър трябва да служи като предупреждение

Какво, за Бога, се случва с Канада, бихте попитали вие. Как страна, известна с разумното си, умерено поведение и нрави, се превърна в челния отряд на будната фаланга?

Ние сме необятна страна – безкрайно богата, благословена от природата (евентуално с изключение на зимата) и в по-голямата си част непокътната. И въпреки това, почти по всички фронтове се превръщаме в позор – за самите себе си и все повече за света.

Ние сме паднали, например, с една четвърт зад нашите американски партньори по отношение на доходите – богатството, което предлага сигурност, възможности и образователни ресурси на нашите деца. Това се случи, докато същевременно създадохме икономика, която през следващите четири десетилетия ще изостане от повечето ни връстници в развиващия се свят.

И за какво? Очевидно, за да може нашият премиер-министър Джъстин Трюдо и политическият елит – включително опозицията – да твърдят, че спасяват планетата.

Трюдо и неговата заместничка Кристия Фрийленд изрично се отказаха от звездните възможности за национално икономическо развитие. Нашите съюзници Германия и Япония неотдавна дойдоха със свалени шапки в Отава, в отчаян опит да ни предложат сделки за няколко десетки години напред, на стойност десетки милиарди долара, без никакви ангажименти. Отговорът на нашия премиер-министър? Нека перифразирам:

„Вие сте свободни държави и възхитителни и надеждни приятели, и вашите народи със сигурност се нуждаят от енергия и ресурси, но ние тук в Канада сме с усещането, че подобни стремежи са неморални сега. Така че, не можем да направим бизнес от това. Уви, ще трябва да ви изпратя да се приберете обратно, игнорирайки цялата история на нашето взаимно сътрудничество в периода след Втората световна война, и да се уверя, че ще похарчите всички тези пари в подкрепа на диктатури (Катар, в конкретния случай на Германия) или ще продължите зависимостта си от Русия (въпреки, че тази страна е във война с нашия съюзник Украйна). А сега ми позволете да се похваля пред вас с моралните си добродетели."

Всички подобни сделки след това паднаха като узрели сливи в относително заслужилите ръце на нашите американски съюзници.

Идеология без идеология

Особено отблъскваща особеност на епохата, натоварена с дълбоки безсмислици и откровени идиотизми – като интелектуалният изпарител на трансджендър идеологията, ненужно наказателното бреме на въглеродните данъци, непрестанното нарцистично хленчене на Меган Маркъл – е, че изявленията на политическите лидери, които в не толкова далечни времена биха предизвикали цунами, тъй като тогава разумът все още имаше влияние върху обществения дискурс, сега предизвикват едва забележимо набраздяване на повърхността.

Има ли някакво кардинално сценично действие в този карнавал на шутовщината? Да се върнем в 2015 г., когато бъдещият тогава премиер-министър на някога балансираната и уверена страна излъчи следното наблюдение – негово дестилирано прозрение за истинската природа на Канада, която щеше да управлява: „В Канада няма основна идентичност, няма основна посока“. Това ни прави, продължава Трюдо, „първата в света постнационална държава“.

Епитетът „постнационална“ има дълбоки импликации. Въпреки това, едва ли е някой от работещите в някога бдителните редакции е наострил уши. Малцината, които го чуха, в тези млади дни на просветление за Трюдо, се потопиха в истинска рапсодия от признателни коментари. Едва ли бяхме чували слоган, тъй креативен, тъй прогресивен, тъй хуманен и състрадателен. Къде бяха мислещите, които да задават въпроси –  какво точно означава „постнационална“ държава? Подобно образувание възможно ли изобщо, дори и само като дефиниция? Могат ли държавите да съществуват като държави без национална идентичност? Могат ли някакви обединения, създадени за удобство, без централна цел или смисъл, нито дълбока обща история, изобщо да се нарекат държави?

И какво тогава ще служи за обединение, за насока, за вдъхване на надежда    на психологическия и на колективния фронт? Защото, при отсъствието на такова обединение, ние се намираме в конфликт, изгубени и безнадеждни.

Този израз на дълбока убеденост (а в действителност убеденост в нищото) подсказваше за нещо повече от безразличие към самата страна – то доказваше с положителност крайно незрялото разбиране на Трюдо за историческата дълбочина и широта на страната, която така щедро му беше предоставена да управлява. Трюдо премълча дълбоките и вековни корени на жителите на Нюфаундленд и на Източното крайбрежие, за които мястото, връзката и принадлежността са част от тяхното ДНК, както и отрече ясно заявената лоялност на франкофоните, населяващи родната му провинция Квебек, които отчаяно и успешно са се борили да запазят своята наистина уникална култура.

Всяка канадска провинция и северните територии се характеризират с това дълбоко усещане за „дом“ и, както настояваше бившият лидер на богатата на нефт Албърта Питър Лугид – връзката с провинцията, даденото място на съществуване, е предпоставка, стимул и ускорител на любовта и чувството за принадлежност към останалата голяма част на Канада.
Трюдо смеси безкрайната празнота на собственото си невежество с хипотетичната липса на идентичност на страната, която той сега така неумело и катастрофално ръководи.

Всичко това беше подминато, при това от тези, които би трябвало да знаят по-добре.

На канадците ставаше все по-ясно, колкото и отчаяно да искаха да не вярват, че нашата необятна и предимно незаселена страна – с нейните задни пътища, със странния и провинциален (в смисъл на изолиран и епархиален) парламент и малобройното си население – не заслужава никакво реално зачитане от така впечатляващо глобалните си съграждани, маскирани като нейни лидери. Твърде много важни решения бяха направени другаде, в международен мащаб – на псевдоаристократичната сцена, където истински важните играчи се перчат и пъчат.

Какво обикновено си мислят хората, които парадират по тези форуми? На първо място: планетата е нещастна девствена принцеса; обществото е лош и жесток патриарх, със стремеж към власт, изнасилвания и грабежи; индивидът е просто една от многото гладни усти, които трябва да бъдат хранени, докато стремително препускат към ръба на предстоящия апокалипсис.
Тези дяволски едностранчиви понятия привличат и други идеи. Като например отблъскващата идея, че „планетата има твърде много жители“. И че накрая ще са необходими още пет планети, за да може световното население да поддържа стандарта на живот, на който се радва Западът.

А какво ще стане с тези очевидно излишни хора? Ами, ще престанат да искат тези придобивки и възможности, на които са се радвали децата на Запада през последните 80 години. Новото правило е: Невъзможно е всички да станат богати, затова най-морално е да се намалят разходите на планетата за всички тях и, случайно или умишлено, да ги направим бедни.

Природата не понася вакуум

Канада, според Трюдо, е празно място, лишено от история. Едно нищо, очакващо да бъде запълнено. Но природата не понася ваккум, тази празнота наистина плаче да бъде изпълнена. И кой ще ръководи „изпълването“? Е, очевидно самият Трюдо, заедно със своите ментори и миньони.

И с какво? Не и с идеи, които произлизат от самата страна и нейната дълбока култура. Вместо това – с глупавите, повърхностни и самохвални баналности на мегаполисния елит, който изпитва чувство за вина (и вероятно с основание) за своето незаслужено богатство и „привилегии“, поради което търси най-лесния път към необходимото изкупление.
В търсене на мъдростта на някакъв висш колегиум, съставен от най-богатите и най-влиятелните, които тази тъжна планета може да предложи, нека всички отидем в Давос – луксозният кампус на егоцентриците, автократичното и самодоволно сборище на хора, които никой не е избирал.

Канада, все пак (както и Западът в широк смисъл), няма център, няма същност, няма основи, няма съдба. Тя е неоколониален остатък от фундаментално жалка история – характеризираща се единствено с насилие, предразсъдъци, експлоатация и етноцентризъм, ако не и откровен расизъм. Никакви ангели не летят пред нас, оставени сме на Бил Гейтс.

Зелени пръсти

Трюдо е привърженик на въглеродния данък. Той оповести планове за унищожаване на нефтената и газовата индустрия в Албърта, за налагане на задължителни и тежки рестрикции на канадските фермери за употребата на торове, и за ефективно обезглавяване на горската промишленост.

В случай, че е нужно да се каже: ние в тази страна не страдаме от недостиг на гори. Според някои изчисления Канада има над 400 милиона дървета. Твърди се, че в Северното полукълбо има повече дървета, отколкото са били преди един век. Но нищо от това няма значение. Не и докато нашият лидер продължава да парадира с климатичната си загриженост.
Тук е важно да отбележим парадокса на този антиидустриален кошмар с нулева емисия, за който антиидустриалните моралисти настояват: доколкото планетата изобщо има някакъв интерес (а тя няма, тъй като е неосъзната и безразлична), той би бил удовлетворен най-добре, ако всеки беден забогатее възможно най-бързо, а не обратното. Защо? Защото когато хората се опитват да се измъкнат от бедността (или когато правителството спре да стои на пътя им и ги остави да го направят), тяхното усещане за време се променя и те започват естествено да се замислят не толкова над „какво ще ядем аз и семейството ми днес“, а повече над „какъв свят, локален и глобален, искам да има за децата и внуците ми“?

Големият датски политолог Бьорн Ломборг, наред с други, аргументира подробно и болезнено, че всички трилиони долари, похарчени за така наречената възобновяема енергия, са имали пренебрежим ефект, а може дори да са направили нещата и по-лоши. Да си припомним отново тъжния случай на Германия след нейната „зелена революция“ – страната плаща в пъти повече за ненадеждна енергия и е опасно зависима от руснаците.

Въпреки всичко това, ние продължаваме да настояваме за унищожаването на същата тази земеделска и индустриална инфраструктура, която извади обикновения човек от нищетата, като сме водени от толкова дълбоко невежество, че в сравнение с него и нощният мрак е като хиляда слънца. Водени от толкова дълбока завист към успелите, че самият Луцифер би се разплакал, ако я види.

А ако нашите политици на Запад се провалят? Заминавайте с тях за Брюксел или Давос и заемете международните работни места – те са най-подходящи за тези, на които ръководенето на обикновена партия, или дори държава, просто не им е достатъчно.

В случая с Канада тези вече издигнати, но напуснали лидери ще оставят след себе си страна, която през следващите десетилетия ще бъде икономически осакатявана от специално създадени за тази цел закони. Ще оставят след себе си циничен народ, който най-накрая ще се събуди за мащаба на престъплението, изършено в името на планетата. Ще оставят парламент, лишен от авторитет и нация, лишена от единство. И планета, която не само не се е подобрила, а се е влошила явно, дори и според стандартите на така наречените ѝ спасители.

Ние в Канада всъщност сме много по-добре от нашите лидери. Ние сме потопени в историята – фундаментално подкрепяща човека, свободата, отговорността. Ние сме обединени от фундаментално валидни основни ценности. Ние сме нация. Имаме традициите си, принадлежността си, тихото си възхищение към онези, жертвали всичко, за да изградят тази страна. Това са мъже и жени, пътували с риск за живота си през бурни морета, разчупвали и орали често неблагодарната земя, пращали синовете си в битки, изпълнявали скромно дълга към семействата си. Много често не знаем имената на тези хора, но те са изградили силна и издържлива страна, пътеводна светлина за всички по света (с всичките ѝ недостатъци), дълбоко предана на махалата, града, провинцията и страната. Страна, която открито уважава гражданите си, вярва в принципите и в божествената ценност на личността, отговорна е към ближния.

Това са основни ценности и те са по-истински от всичко друго. Това са принципите, които ни определят. И да оставим всичко това да се изгуби под плиткия, жалък, безсрамен, самоизтъкващ се днешен лидер е фарс, стремящ се да се превърне в трагедия.

Наистина, Канада.

Източник: telegraph.co.uk

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова