- 10 Sep 2020
- 55
- 5
Явор Дачков, "Студио БГНЕС"
<p><strong><em>За днешните събития и протестите, но с поглед и към миналото – за да си обясним защо и какво се случва сега. За късата памет и това колко важно е да не „зануляваш“ биографията си и да се правиш на чисто нов човек, пренебрегвайки изживените преди това години. По тези и други теми, свързани с интелектуалния елит на България в наши дни и преди 24 и повече години, бе разговорът в „Студио БГНЕС“ – с гост главния редактор на в. „Култура“ Копринка Червенкова.</em></strong></p>
<p> </p>
<p><strong>- Защо днес толкова ярко се противопоставят едни на други хора, които до вчера бяха съмишленици? Защо се изпокарахме така?</strong></p>
<p>- Ние се изпокарахме. Хората не се изпокараха. Това е разликата между сега и 1990 г., дори между сега и 1997 година. През 1990 г. държавата буквално се разцепи. На две. До такава степен отидоха в крайности двете половинки, че отвориха луфт, в който се настани престъпността. Тя тогава влезе – в това празно поле, което отвориха двете противоборстващи състояния на обществото. Аз дори не ги наричам „политически“.</p>
<p>Докато сега битката е във фейсбук, тя не е в семейството – защото тогава семейства се разделиха, семейства се изклаха. Няма я нито в градовете, нито дори в София. Една много малка част от София протестира.</p>
<p><strong>- Това е важно да се каже. Защото основната претенция на протеста е, че той говори от името на всички граждани на България. </strong></p>
<p>- Това е претенцията на всеки протест. Но през 1990 г. и през 1997 г. донякъде имаше идея за бъдеще. Идея за бъдеще, не идея за бъдеща политическа сила. Имаше хоризонт. Сега този протест не ни предлага идея за бъдеще. </p>
<p><strong>- Това ли ви дистанцира от него?</strong></p>
<p>- Да. И смятам, че това го проваля. Това го прави бутиково занимание, това обяснява защо няма хора в този протест. Защото хората не виждат в него идея за бъдеще. Аз още на 14 юни заявих отношение към онези политически сили, които извършиха този чудовищен гаф, наречен „Пеевски“. Тогава моят текст във в. „Култура“ завършваше с едно много мрачно изречение: „Добре дошли отново, г-н Борисов!“.</p>
<p>Ако това е идеята за бъдеще, хората не могат да я приемат. Макар и трудно признавано на глас, управлението на Борисов и ГЕРБ е една компрометирана власт.</p>
<p><strong>- А политическата класа като цяло?</strong></p>
<p>- Тя е компрометирана по друг начин. Аз разделям едното от другото, защото според мене Борисов е най-тежкото компрометиране на нашия политически живот.</p>
<p><strong>- Доста хора, с които се водят спорове, казват: „И едните, и другите са едно и също. Те са червената мафия“. Защо смятате, че Борисов е дъно, от което няма по-надолу?</strong></p>
<p>- Защото досега нито една власт не е била мафия. А Борисов беше мафия. Борисов изведе мафията и я превърна в нов финансов елит. Никой няма биографията на Борисов. Аз уважавам биографиите на хората. Аз смятам, че биографията е нещо важно – от нея не можеш да се отървеш. Така, както някои хора се опитаха да „занулят“ живота си през 1990 г. и да започнат начисто – мисля, че много тежко платиха за това, защото изпаднаха в тежко раздвоение. Сега плащат с тежки неврози.</p>
<p><strong>- Как си представяте естетическия компромис на онази част от интелигенцията, която сега излиза и се бунтува – онзи ден видяхме и артисти, и режисьори: „погребваха“ публичния морал. Но те като че ли не се отвратиха толкова много от управлението на Борисов. Някои от тях дори го приеха за съвсем нормално – като Берлускони или като нещо по-ексцентрично, но дясно, антикомунистическо. Как си обяснявате това, че елитът, хората на културата, не се потресоха от случващото се с ГЕРБ и Борисов на власт?</strong></p>
<p>- Още не мога да си го обясня. Те не само го харесваха, те си дружаха с него. От ръководството на Съюза на артистите бяха много близки приятели с Борисов.</p>
<p>Това някак мога дори да го разбера – защото, спомняте си, Борисов направи жест към председателя на САБ Христо Мутафчиев; един човешки жест, който му спаси живота.</p>
<p>Но личните отношения не трябва да се смесват с политическите. Това са две абсолютно различни неща. Човек трябва да си дава сметка какво представляваше Борисов за България. Смятам, че управлението му много трудно би могло да бъде достигнато като дъно – всичко останало е по-високо от него.</p>
<p><strong>- Може ли да се направи аналогия с интелигенцията по Живково време и сега с Борисов? Приемането на такъв тип органичен диктатор, който дори може да бъде симпатичен със своята харизма или народняшки език.</strong></p>
<p>- Интелигенцията винаги се е купувала – въпросът е на цена. Някои оценяват себе си по-високо и удържат по-дълго време, докато решат да свалят цената. Други се продават веднага. Така беше по Живково време, така е и сега.</p>
<p><strong>- Да поговорим малко и за времето отпреди 24 и повече години. Вие бяхте от противниците на режима. Много ярко си спомняте какво се случи и как се случи на 10 ноември 1989 година. Преди малко казахте, че доста хора сее опитаха да си изчистят биографиите. Така ли накриво тръгна българският антикомунизъм, който така и не успя да се превърне в нещо по-смислено от отрицание?</strong></p>
<p>- Не че си изчистиха биографиите, те ги занулиха. Просто все едно не ги е имало преди 10 ноември. И: „Ето сега започваме чисто нови…“. Е, не може да стане тази работа. Човек не е лист хартия – да го скъсаш, да захвърлиш другата половинка и да оставиш каквото ти си преценил. Каквото и да оставиш, то ще е твърде нащърбено.</p>
<p>Някакви нащърбени хора тръгнаха да се движат още от 90-а година. И до този момент – повтарям, плащат за това. Тежко се плаща! Човек не трябва да се отказва от биографията си.</p>
<p>Биографията носи пасиви, носи и активи. Важното е да съумееш да активираш активите, така да се каже – и да ги употребиш в новото време. Така направи голяма част от ДС, която е непрекъснато заклеймявана и охулвана и обявявана за най-големия виновник за всичко, което ни се случи. Но няма Държавна сигурност, има някакви персони, които имат нещо в главата или джобовете си – именно те се наместиха в този живот.</p>
<p><strong>- Всъщност това се оказа най-стабилната мрежа от хора, без специален заговор.</strong></p>
<p>- Точно така. Съществува мрежата на номенклатурата – как една дата би могла да я изчисти!? Какво да направим? Да отидем и да режем с ножици мрежата?</p>
<p><strong>- Защо навремето не отидохте в СДС?</strong></p>
<p>- Аз тогава направих друг избор. Три дни мислих и реших, че трябва да остана и да се занимавам с вестник „Култура“. А този вестник трябваше да го изтегля настрани от политиките – и от едните, и от другите. Разбира се, платих много тежко за това решение – защото и едните, и другите ме презряха. Отвсякъде ме атакуваха, но се оказа, че съм имала резистентност към цялата тази работа. Продължавам да я имам и досега.</p>
<p><strong>- Но вестникът си остана и място за политика, без да бъде политичен.</strong></p>
<p>- Да. Но там има предпочитания към аналитичните текстове, към текстовете, които анализират процесите. Обсъждат ги, а не ги пропагандират.</p>
<p>За нас това е важно – вестникът да не е пропаганден орган. Защото в ония години имаше два пропагандни рупора: „Демокрация“ и „Дума“. Те с това се занимаваха. Аз живеех с илюзията, че ще има едно трето поле и няма да бъда сама в него. Доста дълго време пребивавах в него сама. Никак не беше комфортна ситуацията, но в края на краищата я преживяхме.</p>
<p><strong>- Няколко думи за кръга „Синтез“, за който се носят доста легенди? Много хора от този кръг след това имаха влияние върху публичния живот. Успяха ли да се реализират идеите, които сте имали тогава? Въобще как си представяхте бъдещето на България?</strong></p>
<p>- Аз не бях най-големият активист там. Там имаше и други хора. Двигателят беше Александър Кьосев. Много важна фигура беше Владислав Тодоров, там бяха Ивайло Дичев, Мишо Неделчев и много други. Това предимно беше университетско занимание и начинание.</p>
<p>Беше опит отвътре да се разширяват границите на онова поле, да се тегли навън това поле. „Синтез” се занимаваше с интелектуална подривна дейност.</p>
<p>В обществото имаше две стратегии. Имаше и други организации, които искаха отвън да атакуват системата – най-агресивна тогава беше организацията на д-р Тренчев, ние бяхме доста по-колебливи, по-меки, нашият клуб. Седяхме отвън и отвън се опитвахме нещо да направим. Нямаше вражда, но след 10 ноември всичко се пръсна. Нямаше приемственост. Самият клуб се разпадна на две части – едната отиде в политиката, другата въобще изчезна.</p>
<p><strong>- Сега основната критика и към протестиращите студенти, и към преподавателите, които подкрепяха окупацията, е, че университетът е място за идеи, място за разговори и дебати – не за протести.</strong></p>
<p>- Това доказва още веднъж тезата, че този протест наистина няма идея за бъдеще. Бях онзи ден на една дискусия на студентите, „ранобудните“ – за състоянието, до което се е докарал протестът в момента. Беше доста тъжна картина. Тези момчета – там имаше само едно момиче – се хванаха за гушите. Те изкараха на показ всичките си скандали вътре в т.нар „щаб“ – аз го наричам тяхното политбюро. Ясно е, че там са се разцепили на якобинци и не знам какви – жирондисти ли, какви. Якобинците се опитват да вървят към някакъв тип героизация. Другите са по-умерени. През цялото време течаха обвинения и от двете страни. Реално не се получи никакъв смислен разговор, освен че излезе наяве този разпад.</p>
<p>Имам чувството, че якобинците са малцинство вътре. Че там е надделял реформисткият уклон. Всички плачеха: „Ето сега ние се провалихме“. Това беше общият вопъл – и от двете страни.</p>
<p><strong>- Това не се чу по телевизията обаче. Този протест беше повече телевизионен, отколкото реален като че ли.</strong></p>
<p>- Телевизиите непрекъснато го помпаха, да. Аз гледах срещата на президента, дискусията, която той организира за медиите. Това беше една много тъжна картина. Такова концентрирано скудоумие много отдавна не бях наблюдавала.</p>
<p><strong>- Може би трябва да се аргументирате.</strong></p>
<p>- Там имаше няколко нормални души – експерти, които се чудеха какво правят в тази компания. Не беше ясно по какъв начин са подбирани хората и какво трябваше да се съобщи на тази дискусия. Не беше ясно какво цели президентът освен пиар акция. Два часа загубени за националната телевизия, която предаваше директно.</p>
<p>Това беше наистина срамно! Там липсваха емблематични имена на българската журналистика – на пресата, електронните и интернет медиите. Чудех се защо ги няма и в един момент си помислих, че те или отказват да участват в рекламната дейност на президента – което е по-малко вероятното, или са доволни от състоянието си, намират го за нормално. Което означава, че не може да се създаде никаква критична маса от хора, които да искат промяна.</p>
<p>И така ще си остане – ще има корпоративна журналистика, която ще защитава определени интереси. Ще има тук-таме някакви интернет медии, които в някакъв смисъл ще се отличават – но те са бели врани. Ще ги има двете национални медии, които до този момент удържат някакво равнище. Но знаете ли защо го удържат? По една много, много проста причина: те са финансово осигурени – може би недостатъчно, но те нямат ежедневният проблем да се борят за някакви пари. Това е условие, което позволява относителна свобода на журналистите. Може да се пробва, да се види до каква степен един журналист може да си позволи да бъде свободен. Защото няма битка за ежедневните пари, идващи от рекламата. Ако в тези медии се извърши някаква промяна, ще бъде лошо и журналистиката в общи линии ще бъде обречена.</p>
<p><strong>- Всъщност, ние сме свидетели на пиар от едната страна и пиар от другата. Споменахте президента с журналистите; снощи прочетох възмутени отзиви за някаква награда „Студент на годината“, която явно се организира от правителството и е предназначена да награди „послушните“ студенти, които не са „ранобудните студенти“. Не бях чувал досега да има такова събитие – „Студент на годината“! Свидетели сме на някакви публични образи, симулации. Вие в самото начало казахте – в 90-а година цяла България беше разделена. Сега е разделена една интернет общност, която се кара помежду си. </strong></p>
<p>- Да, за съжаление е така. Плюс това има една дума, която ме влудява в момента. И това е думата „задкулисие“. Има много думи, чието значение аз не разбирам докрай, но това знам какво е. Защото ми е било професия едно време. Аз съм завършила „Театър“ и съм се занимавала с театрална критика. Задкулисието е мястото на сценичните работници. Те са много важни за режисьора, за актьорите, а сценографа. Но това са сценичните работници – тези, които произвеждат удобството на важните хора.</p>
<p>Когато отида на театър, аз чакам от режисьора и актьорите, от сценографа, от композитора. Аз не чакам от сценичните работници. Тези работници са проблем на екипа, това е вътрешноцехов проблем, това не е мой проблем. Да сте виждали сценични работници да излизат да се покланят на премиера?</p>
<p>Аз плащам за спектакъла, който е направен от тези хора, които се покланят. Какво правят те вътре, мен не ме интересува! Може да ги напиват, може да им плащат, може да ги ухажват. Може да ги бият – тяхна работа! Аз аплодирам или освирквам ето тези, които са наредени отпред на сцената. Те ме интересуват. И с никакво задкулисие не желая да ме занимават.</p>
<p>Задкулисието си е проблем на Станишев, на Местан, на Борисов и на когото си искате. Аз съм гласувала за Станишев, Местан, третия, петия. Мен те ме интересуват. Мен не ме интересува жената на Станишев – какво прави тя. Сега най-модната мълва в София е, че Моника управлява държавата. Абе не ме интересува тая работа! Интересува ме, че Станишев се изправи и предложи Пеевски за онова там място на 14 юни.</p>
<p><strong>- И трябва да носи отговорност за това.</strong></p>
<p>- И той извърши най-голямото безобразие, защото дойде и обеща да разгони шайката на Борисов. В края на краищата, той пренае най-емблематичното лице, най-емблематичния слуга в тази шайка. Пренае килъра, за да му свърши черната работа. Ама това е ход от подземието! Това не се прощава.</p>
<p><strong>- Вие говорите като протестиращите. Ето, Стоян Радев – едно от лицата на протестите, казва така: „Именно затова искаме оставката на Орешарски – сега и тук“.</strong></p>
<p>- Да. И аз затова на 14 юни казах, че това правителство няма право да продължи да управлява – по тази причина. За съжаление средствата в политиката никой не ги брои за нищо. В политиката всички се занимават с целта. Ние мрънкаме по средствата, ние плачем за средствата.</p>
<p>Те казват: „Няма да има оставка“. И аз нищо не мога да направя. Защото всъщност протестът си свърши работата. Той свали Пеевски. Оттам нататък искането и посланието за оставка се универсализираха.</p>
<p>Отново се връщам към началото на нашия разговор. Тази оставка не съдържа никаква идея за бъдеще, тя съдържа Борисов. Което мен ме ужасява.</p>
<p><strong>- То си е за ужасяване. В България така и не се разви истински разговор – както беше в Германия за нацизма. За кармата на комунизма, за тоталитарния режим. За неговата истинност, а не митологиите от едната и от другата страна. Това тук не се случи именно заради Станишев и Пеевски – разговор за управлението и опита, свързани с управлението на Борисов. България сякаш не може да осмисли миналото си и да избегне лошия си опит.</strong></p>
<p>- Борисов може да се обсъжда – той е по-лесен казус. Комунизмът е по-сложното. Защото в края на краищата ние сме едни културни мутанти. Голяма част от хората, дори и тези невинни студенти – влачат през биографиите на родителите си парчета от онова време.</p>
<p>Ние носим парчета от социализма, парчета от новото време, което не знам как да нарека – капитализъм и е, посткомунизъм ли е. У всеки човек пропорцията е различна и това вече се вижда. </p>
<p><strong>- И накрая, няколко думи за думите, които употребяваме. Вие споменахте думата „задкулисие“. Това е хубаво. Защото употребата на думи без корен, без истинско значение, обезсмисля и разговора. </strong></p>
<p>- Именно. Лесно е да се работи с клишета, много е лесно. Но вече е безрезултатно. Безсмислено е. Поне в моите очи. А виждам, че и хората са резистентни към клишетата вече. Може би трябва да се измислят нови клишета, не знам. </p>
