- 10 Sep 2020
- 183
- 36
- Напоследък равносметката за имиджа на Българската православна църква става все по-страшна. Спомням си един текст от Николай Бердяев, посветен на достойнството на християнството и недостойнството на християните, в който той припомня един разказ на Бокачо за евреин, който бил склонен да приеме християнството и казал на своя приятел християнин, че преди да вземе своето крайно решение, иска да отиде в Рим, за да види как живеят папата и кардиналите, тоест тези, които стоят начело на Църквата. Християнинът, разбира се, се изплашил, че след като види безобразията в папския двор, евреинът ще се откаже да става християнин. Тази история завършва щастливо, тъй като очевидно въпросният евреин бил достатъчно мъдър човек, за да си даде сметка, че съществува разлика между достойнството на християнството и недостойнството на тези, които го изповядват. Нещо повече, той казал на своя приятел, че щом християнската вяра може да понесе всички безобразия и мерзости, които той видял в Рим, и въпреки това да продължи да се разпространява, то значи е истинна. Опасявам се, че по-голямата част от хората, които днес се лутат между вярата и неверието, не са толкова мъдри, за да не се изкушат и да не отпаднат окончателно от вярата, бидейки съблазнени от мерзостта на нашия „папски двор” и наблюдавайки как живее висшият клир на Българската православна църква (БПЦ). „Примерът” на клириците ни определено отблъсква, а няма как обърканите и лутащи се по отношение на вярата хора да не са много, тъй като държавата преживя един дълъг период на атеизъм. В този контекст ние все още продължаваме да се въртим около проблема за връзката между висшия клир на Църквата и тайните служби на комунистическата държава, без да можем да го решим. Искам да ви помоля да коментирате позицията на Светия синод по този въпрос.
<p>- Няма висш клир, който да е застрахован от подобни безумства. Църквата е единен богочовешки организъм, тоест има земна и небесна Църква. Представители на земната Църква са не само свещениците или висшия клир, част от земната Църква сме и ние миряните – не тези, които се кръщават формално, а участващите редовно в църковния живот. Е, процентно, като ги сложим на масата, колко са кръстените и от тях колко водят ежеседмичен църковен живот? Така че тези факти сами ни подсказват отговора. При една слаба Църква, каквато е нашата, висшият клир естествено се държи като разпасан и прави каквото си поиска, защото няма коректив в лицето на своите миряни. Духовенството ни няма коректив в лицето на духовното си стадо, което да изисква ежедневно от своите пастири да го водят на злачни пасбища, а не да проявяват нехайство, да се държат безпардонно и да го налагат с гегата по главата.</p>
<p><strong>- От една страна, не съществува критична маса от миряни, които да бъдат коректив на своите пастири и на висшия клир, а от друга страна няма адекватно духовенство и висш клир, който да привлече тези кръстени и некръстени хора, които са откъснати от църковния живот.</strong></p>
<p>- Да, тук има взаимовръзка. Ние нямаме подготвен висш клир, който да е адекватен на времето, в което живеем. Двадесет години Църквата не намери сили да поведе хората – дали защото не може, или защото така е удобно на някой отвън, който дирижира това БПЦ да изглежда немощна, не знам и не се наемам да коментирам. Факт е обаче, че за 22 години ние не постигнахме тази спойка между висш клир, духовенство и църковен народ. Права сте, че клирът е този, който трябва да привлича хората. В това отношение аз съм привърженик на тезата, че Църквата не е закостенял реликт от миналото, който, видиш ли, чака с отворени врати да влезеш вътре. Напротив, тя трябва да те покани да влезеш вътре, тя трябва да излезе на улицата, да те хване за ръката и да те въведе в храма. Докато нашият висш клир казва: „Ние сме Църквата, който иска да дойде при нас”. Ако апостолите бяха разсъждавали така преди 2000 години, днес Христовата църква нямаше да я има. Тогава апостолите щяха да си седят в Йерусалимската горница и да чакат народът сам да познае Месията. Нямаше как народът да Го познае, ако я нямаше тази жерва на апостолската проповед. Днес липсва мисията, липсва проповедта на Църквата – не визирам отделни свещеници или епископи, които се опитват да вършат Божието на земята и да работят на Господнята нива. Когато обаче една нива е осеяна с плевели, а ние разполагаме с трима работници и триста търтеи, какво се случва тогава – няма как тези тримата да обработят нивата. Така стигаме до неадекватността на висшия ни клир по какъвто и да бил животрептящ проблем за обществото – дали ще е сурогатното майчинство и ин витро оплождането или ще са досиетата, няма значение. Нашите епископи не са наясно как да реагират, просто защото са откъснати от живия живот, те са откъснати от хората. Те не познават проблемите, с които се сблъскват обикновените хора и това е много зловещ знак за откъснатостта на висшия клир изобщо от живота. Висшият клирик има подсигурена храна и подсигурен подслон, за висшия клирик, според желанията и претенциите му, могат да се грижат една или две икономки, както е при патриарх Максим, който има много скромно домакинство, или кохорта от служители, както някой от младите митрополити, които си позволяват този невероятен лукс. И в двата случая обаче това са хора, откъснати от живия живот. Какво да очакваме тогава от тези хора, как биха могли да реагират те? Оттук познатата реакция на клириците. Всъщност реакцията по отношение на сурогатното майчинство и ин витро оплождането за мен беше симптом за шизофренната хаотичност в Светия синод. Не може да качиш на сайта си концепция от 25 страници, след което да кажеш: „Извинявайте, беше грешка”. Кое всъщност е грешката – това, че подобна концепция е написана, или това, че е качена на сайта? Затова си позволих в последният брой на „Вяра и общество” да кажа, че по тази логика ние утре може да видим на този сайт и оставката на патриарх Максим, без да сме сигурни, че я е подписал самият той. Това е страшното – в Синода цари невероятен хаос.</p>
<p>Същата история е с досиетата. На Синода му беше много изгодно да се спотайва десетилетия наред, разчитайки очевидно на определени среди, които лъжеха висшите клирици, че досиетата им са заличени. В един момент обаче нещата започнаха да се пропукват – първо излезе досието на Галактион (извинявайте, но ми е все по-трудно да наричам този човек митрополит), после излязоха досиетата на богословите проф. Иван Желев и проф. Димитър Киров, които също са хора, свързани с БПЦ. Говори се за досието на покойния митрополит Панкратий. Така или иначе, в Синода започнаха да усещат накъде духа вятърът и да разбират, че няма да им се размине, тогава започна другата контра – сакън, да не се отварят досиетата, че било противоконституционно и противозаконно. Всичко това е белег за дълбоката провинциалност на Българската православна църква и на висшия й клир. Ако един интелигентен човек е сгрешил, ако той дори е бил доносник, той все пак ще намери начин как да излезе от ситуацията, а ако е духовник, ще намери сили да се извини, да се покае и да тръгне по нов път. Докато повечето наши висши клирици са момченца от село или поне такъв им е манталитетът. Те са като селски хитреци, които гледат само да си замажат гафовете. Истински достойният човек намира начин да излезе с достойнство дори от грешката си. В нашата Църква подобно нещо не се случи през последните 22 години. Сега обаче просто ще трябва да се изпие докрай тази чаша.</p>
<p><strong>- Ще изпият ли чашата, или ще проработи аргументът на левите интелектуалци, които припомниха конституционната разпоредба за ненамеса от страна на държавата в църковните дела в полза на някогашните агенти в Българската православна църква? Как ще коментирате този аргумент, който всъщност бе изваден съвсем ненадейно от митрополит Натанаил?</strong></p>
<p>- Фактът, че митрополит Натанаил е един от най-големите активисти срещу отварянето на досиетата, е вече достатъчно симптоматичен, че някой в Синода иска да прикрие нещо. Опасявам се, че имаме всички основания да се притесняваме, че обсъжданият аргумент за конституционната разпоредба за ненамеса на държавата в делата на Църквата може да проработи – тоест да бъде прекратено отварянето на досиетата на висшите клирици. Ако това се случи, негативното обществено отношение към висшия клир ще се засили още повече. И в двата случая на висшия клир ще се наложи да изпие до дъно горчивата чаша – независимо дали ще бъдат огласени досиетата или затворени за дълго, негативните последици върху имиджа на Църквата ще ги има. Затова е по-добре да се каже истината, за да се започне начисто...</p>
<p><strong>- Казвате, че се опасявате, че аргументът за ненамеса във вътрешния живот на вероизповеданията може да проработи. Очаквате ли Конституционният съд да бъде сезиран с този казус?</strong></p>
<p>- Конституционният съд може да бъде сезиран от президента, от Министерския съвет или от депутатите. Опитът на която и да е от тези три власти да прикрие кирливите ризи на висшия църковен клир от недалечното минало, би бил твърде прозрачен. Въпреки това виждам симптоми, че това реално би могло да се случи. Прави впечатление например статията на Кеворк Кеворкян, в която някогашният агент Димитър категорично се изказва против това да бъдат отворени досиетата на църковния клир. Мисля, че това е една от първите лястовички. Направи ли ви освен това впечатление каква бе реакцията на Светия синод по отношение на статията на Кеворкян. Всъщност никога досега синодалните старци не са се изказвали поименно нито срещу, нито в защита на един или друг журналист. Аз нямам спомен подобно нещо да се е случвало през последните 22 години. А сега не друг, а Кеворк Кеворкян беше даден като пример за това как трябва да бъде пазен авторитетът на Църквата! Тоест, както се изразиха вече някои колеги в коментарите си – агент на агента око не вади. Много жалко, ако в Синода смятат, че българското общество ще се върже на този номер. Опасявам се обаче, че текстът на Кеворкян е симптоматичен за определени процеси в определени политически среди. И тук идва големият въпрос за това какво означава, че Църквата е отделена от държавата. Това е една правна ситуация, която като повечето закони и правни положения в тази държава прилича на врата в полето, която всеки може да заобиколи. Излиза, че когато на Църквата и на държавата им отърва, те се позовават на тази отделеност, когато не им отърва обаче, те казват, че не е отделена. Добре, къде е истината? Ако Църквата е отделена от държавата, значи Църквата не бива да получава държавни субсидии чрез Дирекцията по вероизповеданията. Като отделена от държавата Църквата няма място да прави водосвет на Богоявление и да благославя войската, въобще Църквата няма място в държавните ритуали. След като обаче Православната църква е допусната до всичко това и след като тя е вероизповеданието, което получава най-голямото финансиране от държавния бюджет, значи не е отделена от държавата. Църквата е отделена от държавата дотолкова, доколкото държавата днес не може и не бива да се меси в каноничните дела, както е можел да прави това някога императорът във Византия. Съвременната държава не се намесва в онези дела на Църквата, които засягат нейната вероизповед. Това, което обаче засяга нейния социално-правен живот, няма как да не е работа на държавата, след като всички членове на Църквата – от патриарха до последния мирянин – са граждани на тази държава. В този ред на мисли няма как да се позоваваме на този аргумент, за да обясним, че не трябва да се разсекретяват досиетата на духовниците. Ами сега на православните духовници няма да разсекретят досиетата, утре мюсюлманите ще поискат същото, вдругиден ще го поискат и другите вероизповедания и какво се случва – така и ще си останем в неведение кой кой е бил в религиозните общности.</p>
<p><strong>- Смятате ли, че някоя от политическите сили в парламента би сезирала КС по въпроса за досиетата на църковния клир?</strong></p>
<p>- Да не забравяме, че Църквата има невероятен комфорт от страна на управляващите. Според мен е възможно в парламента да се намерят сили, които да сезират КС и да застанат зад църковния клир. Спекулира се с това, че видите ли, като се отворят досиетата, Църквата едва ли не ще преживее такъв невероятен катаклизъм, че няма да се възстанови след това. Напротив, първо аз не мисля, че висшият клир ще преживее някакъв катаклизъм и че ще се стигне до драматично подаване на оставки или недай си Боже на някого няма да му издържи сърцето. Мисля, че висшите клирици са показали достатъчно дебелокожие, за да очакваме от тях емоционалната ракция на нормални хора. Нищо подобно няма да се случи. Ще има оправдани журналистически публичистични реакции в медиите и дотам. Ще има тягостно усещане на вярващите, защото от разговорите ми с такива хора виждам каква е нагласата. Виждам това потискащо чувство и очакването да чуят истината. Аз също искам да чуя истината – не само като журналист, но и като човек, който живее в тази Църква и който иска да си отговори на въпроса защо Църквата ни днес не е силна и здрава, защо тя не е харизматичният водач на православните българи!?</p>
<p><strong>- Много се коментира нелепата позиция на т. нар. леви интелектуалци, които най-неочаквано решиха да се обявят в защита на БПЦ. Мислите ли, че по тези въпроси можем да очакваме адекватна позиция от страна на църковните интелектуалци и дори от страна на представители на духовенството – нямам предвид представителите на висшия клир?</strong></p>
<p>- Ще перифразирам думите на проф. Калин Янакиев – няма рушене на Църквата, няма посегателство срещу богочовешкия организъм на Църквата, за да тръгнат интелектуалците да я защитават. Може би в случая с досиетата интелектуалците трябва да излязат със становище. Аз самият съм склонен да подкрепя такава позиция. Една подписка за отваряне на досиетата би била нужна, не знам обаче дали ще предизвика реакция. Смятам, че по-скоро ще си остане като гласа на викащия в пустинята...</p>
<p><strong>- Нека не забравяме колко важен е бил гласът на викащия в пустинята. Спомням си, в един свой текст д-р Николай Михайлов цитира думите на един католически иерарх, обявил преди няколко години, че съвременният християнин също е призван да страда като мъченик – само че не за Църквата, а от нея самата. Не са ли изправени и вярващите хора в България пред това изпитание?</strong></p>
<p>- Тъжно е да си го помислим, но аз все повече се убеждавам, че това е така. Разбирате ли този абсурд – сега изведнъж рушители на Църквата се оказаха тези, които искат да я видят една истинска Църква, милееща за хората. Подписката на т. нар. леви интелектуалци просто няма защо да се коментира – не приемам хора, които преди 22 години клакьорстваха на рушителите на Църквата, днес да се пъчат като нейни бранители. От кого я бранят? От тези, които са вътре и недоволстват от мерзостите на висшия клир? Та това е абсурдно!!! Владиците не могат да си представят, че критиките, които отправяме към тях, включително и аз, като автор на „Вяра и общество”, го правим не за да си надуваме рейтинга и да привличаме зрителска аудитория, а с болка за Църквата. Защото ако ги нямаше тези проблеми в БПЦ и Синода, за мен би било много по-приятно да разработвам истинските духовните теми, с които трябва да свързваме християнската вяра. За съжаление църковният клир ни поднася все нови гадости, за които няма как да си затворим очите. Ние трябва да бъдем чувствителни към случващото се, защото ако не противостоиш на престъплението или противоканоничното поведение, ти ставаш негов съучастник. Ние ставаме съучастници на владишкото безумие и безпардонност.</p>
<p><strong>- Точно за това съучастничество ми се иска да поговорим. Реакцията на т. нар. леви интелектуалци е интересна не само със своята абсурдност, но и с това, че прави видима липсата на автентична реакция.</strong></p>
<p>- Да кажем, че левите интелектуалци са по-добре организирани. Всичко е въпрос на организация и на подкрепа от страна на сили с мощно присъствие и с мощни интереси. Там имате един Иван Гранитски – вече е обществена тайна, че той е автор на въпросната декларация. Като върнете лентата назад, ще видите, че именно Иван Гранитски, проф. Андрей Пантев и академик Антон Дончев правят подписката в защита на митрополит Калиник по времето на разкола. Неслучайно Калин Янакиев им каза: „Тази ваша щатна групичка за писане на декларации е крайно време да спре”. После и тримата са членове на Съвета за духовно развитие към президента Георги Първанов. Пъзелът се подрежда... Има и нещо друго – зловредно за Църквата е тя да става причина хората да се делят. При това по политически признак. А точно това се случва в момента. Политизацията в Църквата и по отношение на Църквата е пагубна – за нас като църковно общество и за висшия клир на Църквата.</p>
<p>Що се отнася до автентичната реакция на църковните интелектуалци – аз бях поканен и известно време бях член на една неформална група, в която дискутирахме един или друг проблем, свързан с общуването на Църквата с обществото, опитвахме се да й подскажем по-печеливша комуникативност и т.н. Разбира се, висшият клир изобщо не ни припозна, макар че там бяха проф. Калин Янакиев, проф. Георги Бакалов, проф. Клементина Иванова, Пламен Сивов, хора с наистина църковно присъствие. Опитахме се да излезем с позиция за вероучението и по още един-два проблема – глас в пустиня. Не ни чуха нито медиите, нито клирът. Както казах, всичко е въпрос на организация и на подкрепа. А зад нас не стоеше нито един силен на деня, за финансиране да не говорим. Сбирките ни приютяваше „Медийната коалиция”. Не сме се и събирали вече повече от три години. Осъзнахме, че Църквата няма нужда от хора, които искат да помагат безкористно. Ние просто не носехме дивиденти за висшия клир...</p>
<p>И затова нека не очакваме реакцията на тези църковни хора да бъде форматирана в една или друга подписка. Тази реакция е ежедневна. Прочетете позициите на Калин Янакиев, на Теодора Димова и на други като тях – интилектуалците с църковно присъствие. Във „Вяра и общество” също коментираме тези проблеми. От друга страна, вярващите няма да реагират организирано, защото, от друга страна, реакцията на истинския християнин срещу всичко това е молитвата. Ако ситуацията в нашата Църква е такава, то е защото ни е слаба молитвата. Да, вярно, на всяко богослужение ние се молим на Бог за патриарха и висшия клир, но това са думите на свещеника, за които аз имам чувството, че не стигат дори до сърцето на този, който ги отправя в олтара, какво остава за богомолния народ, който може би и не разбира половината от думите на литургията, защото те са на църковнославянски език, който става все по-неразбираем за съвременния българин.</p>
<p>Освен това църковната общност в България – хората, които знаят какво е Църквата и какво е вярата – е едно малцинство, нека не си правим илюзии. Оттам нататък в това църковно малцинство хората, които имат доблестта да издигнат глас за адекватното поведение от страна на висшия клир, са още по-малко. Ами ние сме едва ли не като буря в чаша вода на фона на големите проблеми в обществото. Не говоря за масовия българин, който се води православен, само защото някога е кръстен и ходи да пали свещи от Коледа на Великден, а дори не знае истинските имена на тези празници. За масовия българин всичко, което ни сервира висшият клир, е сензация и оправдание да не влиза в църквата. И досиетата ще са това оправдание.</p>
<p><strong>- В началото на разговора ни споменахте, че църковният клир не намери сили да поведе хората, защото вероятно „така е удобно на някого отвън, който дирижира това БПЦ да изглежда немощна”. Какво имахте предвид?</strong></p>
<p>- Имам предвид това, че Църквата в този си вид и облик е заложник на онова, което е била преди 1989 г. Това, което не направихме в първите години след 10 ноември, е да отворим архивите, за да разберем кой кой е бил преди 1989 г. – нещо, което направиха например в Чехия и Германия. Ако ние бяхме отворили досиетата, за да се знае кои са били хората на онези служби, които са съсипвали човешки съдби, сега може би те щяха да имат много по-малка роля в обществото, отколкото тази, която успяха да си запазят. И всичко това, защото никой не издигна глас да им бъде отнета тази роля. Църквата е жертва точно на такива среди. Аз подозирам, че Църквата продължава да бъде заложник на хора от бившите служби, които форматират и политическото пространство и които нямат интерес от една силна и истинска Църква. Та прочетете само подписката на т. нар. леви интелектуалци! Аз си направих труда да проверя колко разкрити агенти на ДС има сред първите 25 имена в тази подписка – 8 души, тоест една трета от подписалите се. Как да имам доверие на тези хора? Освен това каква Църква защитават тези хора – църква, стожер на националната идентичност. Нека започнем оттам, че Църквата е наднационална и че преди да е стожер на националната идентичност, Православната църква е вселенска и наднационална.</p>
<p><strong>- Как могат да бъдат премахнати зависимостите – късно ли е вече за декомунизация и лустрация в Църквата?</strong></p>
<p>- Според мен не е късно. Аз смятам, че има нужда от лустрация. Сам Спасителят го е казал: „Не можеш да служиш на двама господари”. Не може до днес да си бил човек с партиен билет на едната-единствена партия и после изведнъж да станеш, видите ли, демократ. Някак си за една нощ съзнанието не се променя. Това за мен си е жива шизофрения и ние берем плодовете на тази шизофрения и като граждани на държавата, и като членове на Църквата. По отношение на досиетата нашите владици непрекъснато се оправдават – такива бяха времената. Нима има време, което да оправдае сътрудничеството и раболепието пред една богомерзка власт, която проповядва атеизъм. Нима не са били такива времената на гонение на раннохристиянските мъченици или след това по времето на Максим Изповедник, когато цялата Византийска империя е залята от ерес, а този православен колос има смелостта да излезе и да изобличава. Нима времената след 1944 г. са били по-трудни? Не, онези времена са били абсолютно същите, даже много по-жестоки. Но тези, които са изповядвали истинската вяра, тези, които действително са носили Христос, не са се изплашили да отидат на смърт, дори да са знаели, че може да бъдат разкъсани от лъвовете в римския цирк. Лъвовете след 1944 г. в България бяха агентите, това бяха тайните служби, които бяха репресивните органи на тоталитарната държава. Нима митрополитите и духовниците ни не можеха да устоят на тези лъвове по подобие на раннохристиянските мъченици? Когато те пресират и те заплашват, че ако не доносничиш, няма да станеш митрополит, нали ако си истински християнин, ще отвърнеш: „Да, няма да стана митрополит, но ще остана верен на Христа”, и ще отидеш в най-затънтения манастир, за да запазиш вярата си. Може да живееш в мизерия и в недоимък една-две години, но след това Бог ще ти изпрати още двама-трима като теб и ето ти я неформалната, силната Църква. Колко такива неформални общности е имало у нас като катакомбните християни по времето на Съветския съюз? Къде ги е имало в България? У нас катакомбни хриситяни нямаше. Едно, поради колаборацията на всички тези жадни за власт и опустошени от амбиция духовници, друго, че не се намериха силно вярващи епископи – трима-четирима да са били, те щяха да са харизматиците след 1989 г., които да съберат хората. Нямаше ги. И каква е ситуацията днес – извинявайте, но владиката, който едно време стоеше до първия секретар на БКП, сега стои до кмета и до областния управител. Светските власти се смениха, но владиката е същият. Може би две трети от синодалните членове са хиротонисани и интронизирани в онова време. Тези две трети форматират и новите попълнения. Погледнете само какво се случва с младите митрополити. Най-отявленият от тях, няма нужда да му казвам името...</p>
<p><strong>- Митрополит Николай.</strong></p>
<p>- Вие го казахте. Извинявайте, но той е форматиран точно от тези хора. Кой го е ръкополагал него за монах – Врачанският митрополит Калиник. Кой беше Врачанският митрополит Калиник – човекът, който носеше прозвището „вътрешния министър на Църквата” и за когото се говори, че идвал с пистолет на заседанията на Синода. Още като студент преди 1989 г. бях чувал от моя колежка, чийто баща беше зам.-кмет на Созопол, как в общината „уредили вила за любовницата на еди кой-си владика”. Тогава чух името му за първи път – и то в какъв контекст!!! Представяте ли си какъв образ са имали тези хора тогава и какъв образ очакваме да имат те днес. Ами те са същите. Ами един Галактион, който е агент Мишо. И хората от подписката се опитват да ме убедят, че видиш ли, по този начин владиците работили за благото на държавата. Не знам за чие благо е работил дядо Галактион, но фактът, че точно него са избрали като агент и след това той прави такава възходяща кариера, е достатъчно симптоматичен, за да си обясним и безобразията му в момента – демонстративни архонтисвания напук на Синода, страст към коленето на прасета и участие в банка за износ на човешки органи за трансплантация според твърденията на някои медии. Да ме прости Господ, но такъв човек е за психиатър, а той отгоре на всичко е владика. Кажете после, че не е имало в атеистична България едно целенасочено лансиране на посредствени, първични и необразовани хора в Църквата? И после защо днес БПЦ е слаба? Знаете ли колко от сегашните митрополити имат афинитет към класическата музика? По моите бегли наблюдения не повече от двама-трима.</p>
<p><strong>- Кои са те?</strong></p>
<p>- Единият със сигурност е Видинският митрополит Дометиан. Знам това от личния си контакт с него. Не че това е критерий за кой знае каква просветеност и интелигентност, но все пак е знак за един по-особен тип култура и отвореност. Не казвам, че това би могло да компенсира чисто богословската подготвеност, но все пак един митрополит в моите представи и в представите на мислещите българи трябва да е наистина просветена личност. Освен че трябва да е наясно с проблемите на хората, той трябва да е на едно по-високо интелектуално ниво, защото така се доизгражда истинския духовен водач, който да привлича хората и те да му вярват. Боли ме че ние нямаме такива митрополити. Днешните митрополити нямат нивото на образованост, която са имали техните предшественици дори във времето, когато Църквата ни е била в схизма. Дори тогава е имало невероятно образовани хора, например един екзарх Йосиф. Ами бившият Великотърновски митрополит Стефан, който почина преди няколко години – това е духовник, който е защитавал докторат в Германия, изключително образована личност. Или един епископ Партений, който именно заради ерудицията си е обречен на това никога да не стане митрополит. Ето такива хора в атеистична България не са били допускани до ръководството на Църквата. Партений например е можел да зададе съвсем друг облик на Светия синод, но държавата-партия и нейните служби са направили всичко възможно в Църквата да няма ерудирани и интелигентни хора, защото те само ще създават проблеми. Същото е било и в Богословския факултет – за студенти в Духовната академия са били приемани само хора с нисък успех, отличниците са оставали навън. Тези хора сега форматират новия облик на църковните люде, новия облик на епископата. Слава Богу сред епископите днес вече има и млади, и образовани хора, но дали един ден ще ги видим като митрополити – честно казано, аз се съмнявам, защото днешните владици привличат хора подобни на себе си. След като в Синода няма ерудирани личности, няма как да бъдат привлечени млади и ерудирани хора за епископи и митрополити, защото те ще им бъдат като трън в очите.</p>
<p><strong>- Всъщност и младият митрополит Николай вече е трън в очите – само че не на владиците, а на обществото.</strong></p>
<p>- Ще ме простите, но е трън в очите не заради своята ерудираност.</p>
<p><strong>- Безспорно. Спомням си как младият владика се изтъпани преди две-три години по време на злощастния случай в Охридското езеро и обвини хората, че са заслужили това „Божие наказание”. Сам казахте, че българските владици са откъснати от живия живот и реалните проблеми на хората. Между другото, в сайта „Двери” наскоро публикуваха становищата на някои от останалите православни църкви по въпросите за асистираната репродукция и сурогатното майчинство. И знаете ли, най-много ме впечатли становището на Гръцката православна църква, в което се казва, че тъй като „днешните родители са подложени на силен натиск, изправени са пред голямо предизвикателство и имат ограничени възможности за проява на търпение, вяра и вътрешни сили”, Църквата би трябвало да проявява „ясно и действено разбиране и любов към хората”, а църковното слово да бъде изпълнено с дух и истина, но освен това да е „и състрадаващо, и човеколюбиво”. За мен този текст е изумителен, тъй като не бих могла да си представя подобно отношение към миряните в позиция или становище на БПЦ.</strong></p>
<p>- Виждате ли колко е тъжна тази констатация. Тя отново е резултат от тази откъснатост на висшия ни клир и една част от духовенството от хората и техните проблеми. Тук е обърната посоката – ако определим становището на Синода на БПЦ като позиция <em><strong>срещу</strong></em>, то становището на Гръцката църква е позиция <em><strong>в подкрепа на</strong></em>. Посоката е сбъркана, и то чудовищно сбъркана. Висшият клир на Църквата постоянно ти показва, че той е срещу теб, а не до теб. Той не ти подава ръка, той ти размахва пръст. И това е модел на поведение който е видим навсякъде. Влезте в една църква и какво ще видите – най-често сърдита клисарка или клисар, които в най-добрия случай ще ви оставят да си запалите свещички, за да ги съберат после бързо, а в по-лошия ще ви размахат пръст и ще ви покажат, че или не сте облечена добре, или не знаете как да се държите. Тук тонът е сбъркан. Всъщност ние може би като общество изобщо сме сбъркали тона на отношенията си и едва ли можем да очакваме от Църквата да бъде по-различна. След като лошият тон, простащината, грубостта и агресията ни заливат ежедневно отвсякъде, няма защо да се учудваме, че тези неща ги има и в Църквата. Да, ние очакваме от Църквата тя да е оня духовен оазис, от който имаме нужда и който да ни даде спокойствие и да бъде като балсам за изтерзаните ни души. Но когато и там не виждаме това, какво ни остава – ежедневието ни въвлича в цялата тази агресия и трябва наистина да имаме вярата на светците, за да противостоим. Колко от нас могат да се похвалят с такава вяра? Мисля, че за съжаление митрополитите ни навикнаха вместо да проявяват обич и разбиране към хората, да ги хокат и да им се сърдят. Нека се върнем към времето на апостолите – та нали ако те се сърдеха на всички тези, които ги замеряха с камъни и ги гонеха, тази Църква нямаше да я има. Нали именно ти, владиката, ти, духовникът, ти, християнинът, трябва да показваш любов и търпение. Христос е казал да обичаме враговете си, какво остава за ближните. Църквата за съжаление не ни учи на любов. Според мен това е големият проблем. На мен ми липсва Църквата, която е като любяща майка и която може да приласкае всеки един от нас в неговите нужди и в радостите му. Погледнете какво представляваме ние като църковна общност – ние отиваме на църква и от нас се изисква да бъдем там точно навреме и да пазим благочествата тишина. Ако участваме в общата молитва, добре, ако не (това е голямата тема за адекватния богослужебен език), стоим до края, за да си вземем нафора „за здраве” и после се разотиваме. Ако сме установили приятелски контакт, то е с двама-трима. Няма я общността. Няма го свещеника, който след като те призове да се причастиш с тялото и кръвта Христови, да те призове да бъдеш една общност с всички тези хора. Колко енории живеят този пълноценен богослужебен живот? Много малко. Църквата не свършва със свършека на литургията и с призива: „Идете си с мир”. Тя продължава да живее. Ние много малко виждаме примерите на любовта и взаимността вътре в Църквата и това е страшното. Защо на хората толкова им харесва тази традиция в Католическата или в Англиканската църква свещеникът да ги посрещне с добра дума и със здрависване и да ги изпрати със здрависване. У нас липсва постоянният личностен контакт между духовниците и миряните и затова Църквата е слаба. Затова позицията на БПЦ ще бъде насочвана <em><strong>срещу</strong></em>, а не <em><strong>в</strong> <strong>подкрепа на</strong></em>, затова тя няма да бъде подадената ръка, а размаханият пръст. Ето, преди Нова година имаше злощастен случай с едно семейство в София, на което му изгоря апартаментът и хората започнаха доброволно да събират кой каквото може. Да сте чули един свещеник да е излязъл и да призове: „Братя християни, помогнете!”. Няма такова нещо. Църквата ни казва, че нашата мисия е спасението на душите ни. Но как ще се спасим, когато нямаме любов и състрадание. Ние не умеем да подаваме ръка на този, който е в нужда. И то да му подаваме ръка не защото просто трябва да бъдем добри и защото така ни учат всички институции, а заради това осъзнато и безкористно добро, че го правим в името на Бога, че подаваме ръка, защото този срещу нас може да е Христос.</p>
<p><em>Горан Благоев е историк по образование. Дългогодишен журналист в Българската национална телевизия и водещ на предаването „Вяра и общество“. Автор е на множество телевизионни и документални филми, сред които "Железният храм" и "Светителят", който е удостоен с наградата на фестивала Religion today в Италия през 2007 г. и с "Бронзов Витяз" (2008). Автор на книгата "Истории за плач и надежда", в която са обединени изследвания, свързани с църковната ни история, интервюта с големи духовни водачи от различни вероизповедания и авторски есета.<br /></em></p>
