- 10 Sep 2020
- 294
- 64
„Не може да си закърмен с балета на ГДР, Карел Гот и „Шарено котле” и да си нормален човек. Ние сме увредени в генезиса си. Това е разрязване на мозъка и вкарване на отрова, за която няма лек. И сега се очаква от нас да можем да напишем свястна новогодишна реч. Абсурд!”, споделя пред „Гласове” историкът и сценарист Дими Стоянович. По думите му, "простотията и безверието най-много тежат на нашите гени. Ние сме безверници и голяма част от проблемите ни идват от това".
<p><strong><br /></strong></p>
<p><strong>- Знам, че Нова година, празникът, не е на особена почит в твоето семейство. Знам, че от години на обяд се събирате роднини и приятели у Жана (Стоянович), но вечерта как продължавате? Имаш ли спомен например от новогодишните програми и обръщенията по време на късния соц, когато </strong><strong>всички умирахме от досада и само чакахме </strong><strong>Тодор Живков да каже „илядо девествотин и” ... Всъщност иска ми се да поговорим за смисъла на новогодишните обръщения. Как и какво трябва да се говори на хората?</strong></p>
<p>- Презирам дълбоко Новата година като празник, но пък е един чудесен повод да излезеш и да се „видиш”- т.е. напиеш с приятели. Но този празник има по-скоро условен смисъл. Коледа има смисъл, защото е семеен празник, Рождество Христово има смисъл, това е празник за вярващите хора. Нова година би могла и да е повод за равносметка, ама къде сега и философски категории... Но в този смисъл може би все пак е повод за един президент да каже някакви неща, да направи вид национална равносметка. И президентското обръщение е традиция в по-голямата част от света. Това не е български пиниз. Дали ще е кралят, дали ще е президентът, султанът или диктаторът...</p>
<p><strong>Проблемът, разбира се, е с оригиналността или по-скоро липсата на такава.</strong></p>
<p>Защото нека започнем с речите на Тодор Живков, както казваш. Като дете имам спомени от апартамента на лелите, в който се събирахме, защото нашите отиваха да пиянстват (празнуват) някъде, а ние с баба ни Бина ходехме при леля Надя, нейна сестра, и там си прекарвахме Новата година. Там живееше много народ, кой жив, кой полужив, но страшна веселба. И се сядаше пред телевизора и започва да се проклина в класически български маниер: <em>Каква е тая простотия, как може, погледни ги, как не ги е срам?</em> Помня дори детайли от тези новогодишни програми, защото</p>
<p><strong>ние с Иван</strong> (Стоянович, братовчед на Дими)<strong> какво да правим там с полуживите роднини около масата?</strong></p>
<p>Гледаме „Шарено котле” , „Новогодишна елха” и всички невиждани простотии и скечове. След това излизаше Карел Гот и избиваше всяко добро с подбрани песни на немски и чешки. Смърт със зеле и балета на ГДР! Дъното на кича!<br /><br />Накрая, като част от новогодишната програма, излиза Вожда със сивия костюм на фурнира и от трибунката дрънка някакви думи. И то е винаги едно и също! С една и съща гънка за равновесие се опитва да произнесе някакви думи и</p>
<p><strong>ако уцели годината, всички викаме: Ура! Защото и това си е успех.</strong></p>
<p>Докато правехме едно предаване, „Пътеводител на историческия стопаджия”, много сме се ровили в архива на БНТ и там намерихме една реч за мечките. Такива глупости се леят на някакъв конгрес на лесовъдите. Поантата е, че по негово време са се появили много мечки:</p>
<p><em><strong>А по мое време, другари, на моите младини, мечките беха 900 души.</strong></em><br /><strong>И край, гробна тишина в залата. Никой не смее да шукне...</strong></p>
<p>Но това е времето на късния социализъм, там всичко е чудовищно. И ние, като истински българи, продължаваме традицията. Не може да си закърмен с балета на ГДР, Карел Гот и „Шарено котле” и да си нормален човек. Ние не прекарваме живота си по смислен начин. Ние сме увредени още в зародиш, в генезиса си. Говоря и за нас двамата, и за всеки, който е минал през тази цедка. Това е разрязване на мозъка и вкарване на дози отрова, за която няма лек. Сигурен съм в това нещо. Ние не можем да възприемаме нормално някой, който ни говори, ние самите не можем да говорим нормално. Можем да говорим различно и интелигентно, но нормално не можем, защото сме увредени хора.</p>
<p><strong>- Каква е разликата между нормалното и интелигентното говорене? Какво имаш предвид?</strong></p>
<p>- Ами един луд също може да говори много интелигентно. Но той ще говори през призмата на лудостта си. Ние говорим различно интелигентно, но всеки през призмата на собственото си увреждане. Всеки, който е минал през късния социализъм, за ранния да не говорим, всеки който е живял късния соц и ранната демокрация, е преминал през истински ад, всички кръгове сме ги завъртели по няколко пъти.</p>
<p><strong>И сега се очаква от нас да можем да пишем или осмислим свястна например новогодишна реч. Абсурд! Ние сме малоумни, имбецили.</strong></p>
<p>(Ако някой се обижда от това, да приеме, че говоря само за себе си.) В крайна сметка нищо от това, което правим, не е важно. Всичко, което някой ни говори, минава покрай нас. Този който пише, го прави с презрение, с досада, като някаква задача, която трябда да свършиш.</p>
<p><strong>Цари едно всеобщо объркване, като в теорията на Паркинсън, според която всеки прави нещо, което не го интересува и за което не го бива.</strong></p>
<p>Например аз ти предлагам на теб да поемеш АЕЦ „Козлодуй”. Не знам защо ти го предлагам, тъй като съм сигурен, че не разбираш нищо от това, но го правя, защото си „мой човек”. Ти кой знае защо ми казваш: <em>С удоволствие.</em> След шест месеца АЕЦ „Козлодуй” се взривява и в добрия вариант всички умираме, за да се свърши с това безумие.</p>
<p><strong>Всички около нас извършват някакви действия, от които нищо не разбират.</strong></p>
<p>Тези, които са написали сегашната реч на Плевнелиев, нали тя сега е на дневен ред, предишните на Първанов, на Стоянов, на Желев, какво правят? Сядат като пред математическа формула: Я сега да видим кой е умрял тази година, какви злини са се случили в регионален и общочовешки план, каква поанта да извлечем, какви са пък светлите примери. И от тази формула кастратно написват един текст. Който със сигурност, ако се даде на моята класна, преподавател по литуратура в 6-о училище, ще го напише не по-лошо. В никакъв случай.</p>
<p><strong>- Това пък, което на мен ми прави впечатление е, че все окуражаваме или оплакваме трудолюбивия и честен български народ. Не мислиш ли, че почтеността е най-големият ни дефицит?</strong></p>
<p>- Много неща ни липсват на нас. Мисля, че най-първо ни липсва благородство. Във всичко. Самият факт, че водим този разговор, нас ни лишава от благородна позиция. Ние седим като едни лешояди и ръфаме от умрели трупове. Казвам го с дълбоко презрение към себе си. В същото време не мога да се спра, защото съм българин, класически. И аз ръфам почти лакомо този труп на глупостта, на невежеството и простотията. Сякаш, видиш ли, аз съм повече от тях. За съжаление не съм. В един момент всички излизаме еднакво глупави от тази общност.</p>
<p><strong>Влизаме различно интелигентни и излизаме еднакво глупави.</strong></p>
<p>Но пак ще се върна към нормалността. Тя ще настъпи, когато ние умрем, всички тези поколения, които са преминали през тази рана на последните 30 годиин, годините на моя съзнателен живот. Нормалността ще се появи с първото поколение, започнало на чисто, без обществения комплекс, насилие, огромна злоба, огромна завист.</p>
<p><strong>- Но те не са започнали да се раждат още. Ние продължаваме да затъваме в простотия, завист и злоба ...</strong></p>
<p>- Напротив, сегашните години са несравними с усещането на 80-те и 90-те. Това е друг вид мислене и поколение, те са свободни хора. Те имат свободата на мисълта. Дори това да излезеш на улицата и да кажеш: <em>Няма да ми сечете гората! Аз обичам да се разхождам в нея.</em></p>
<p><strong>- Но от това нищо не зависи, нищо не произтича. Защото после я отсичат.</strong></p>
<p>- Не е така. Това води до качествени изменения. Вече има критична маса, която ще е все по-несъгласна. Естествено, злите сили са много по-мощни, но ето ти още едно желязно клише: <em>Демокрацията се защитава всеки ден!</em> Но е точно така! Ако ти пука, правиш каквото можеш.</p>
<p><strong>- Ще те върна към началото на разговора и новогодишното приветствие на президента, към кичозния декор, приглушеното осветление, кадифения глас и гафа с българските колорадски прелести. Хареса ли ти? Какво си мислеше, докато го гледаш?</strong></p>
<p>- Аз не гледам с очите на добър човек. Нали за това говорим през цялото време. Аз говоря от името на тези, които от всичко, което се случва на екрана, ще видят Скалистите колорадски планини, ще видят гафа, ще видят как се пули в кюто и разчупената монтажна връзка, през която се прави това послание. Да, по-различно беше от другите приветствия (от трибунката, отзад с някакви увиснали знамена и една свещ гори тъжно), което заслужава уважение. Това беше опит да се разчупи клишето. Друг е въпросът доколко беше хубаво и доколко беше уместно да се направи по този начин. Гледал съм в много държави да се прави точно така - разчупено, през няколко камери. Например испанският крал беше седнал на едно бюро и си вееше краката като Емил от Льонеберя. Беше се подпрял ей така, разхайтен като жокей от Монте Карло. Всеки се опитва да е по-разчупен и да е по-близо до хората, както се казва.</p>
<p>Но не може да ми хареса приветствието на Плевнелиев, няма как. Ако кажа, че е хубаво, би било асурд. Ще си плюя на цялата естетика и визия за живота. Разбира се, че не ми хареса. За съжаление.</p>
<p><strong>- Не е ли по-важно какво се говори? Не трябваше ли усилията да се съсредоточат в разчупването на клишираните изречения и пожелания? И може ли да се говори по друг начин?</strong></p>
<p>- Разбира се, че може да се говори по друг начин. Няма дипломатически закон за това как трябва да звучи новогодишното привествие. Най-малко не е дипломатически закон да пишеш скучно и еднообразно. Можеш да пишеш ярко, с образи, да тропнеш по масата, ако искаш, но да кажеш нещо смислено.</p>
<p>И ето, пак се връщам към смисъла... Думите са изгубили смисъл у нас. Абсолютно няма значение кой какво говори. Аз мога ей така, както си седя тук, да разруша двореца с багер, за да построя хотел. След това ще изляза пред разрушения дворец и ще кажа: <em>Не съм го разрушил, реставрирал съм го.</em> И това няма да има никакво значение. Нито бутането, нито строежът, нито речта ми... Защото всичко у нас е оплетено в лъжи, в абсурди, в празно говорене, дърдорене, дърдорене... Затова спряхме да слушаме. Но това е от много години.</p>
<p><strong>- Тогава защо направи „Пътеводител на историческия стопаджия”? Какво искахте да кажете, да разкажете?</strong></p>
<p>- Бяхме малки, бяхме безкрайно наивни. Имахме кауза да бъдем себе си. Искахме да разказваме за нещата през себе си, през собствената визия за живота. Която е леко цинична, с черно чуство за хумор, но с позиция на първо място. И не ти пука дали ще се хареса, или няма да се хареса. Казвам:<em> Пичове, това съм аз! Ако не ви харесвам, здраве да е! Ако ви харесвам, добре сте дошли.</em> Това е разхайтеното самоуверие на младостта. Нищо повече.</p>
<p><strong>- Защо го спряха?</strong></p>
<p>- Заради цензура. И безхаберие. Може би дори по-важна причина, отколкото другото. За гавра с националната история, заради многобройни писма от различни политически фракции и централни комитети, а всъщност най-вече от безхаберие. Това предаване се правеше с много усилия и никакви пари, с невероятен, денонощен труд, безпаричен тотално. Но това е свободата, която ти дават тези години. Но никой в телевизията не го гледаше. Излизаше на екран със зловещи правописни грешки, които монтажистът е допуснал и никой не ги е видял. Сигурен съм, че ръководството на телевизията, говоря ти за 2000-2002 г., нямаше хал хабер за това предаване. Но в един момент то започна да прави впечатление, да се харесва, да се коментира, да разгневява. Вървим ние по улицата с камера и нек'ви семейни униформи, защото нали всичко си мъкнем сами, и някакви хора те наплюват в лицето.</p>
<p><strong>Обаждаха се на майка ми, заплашваха я по телефона през ден. Как ще ни утрепат, фашисти!</strong></p>
<p><img src="/uploads/editor/Kevork.jpg" alt="" width="555" height="305" /></p>
<p><em>Владислав Петров като Кеворк Кеворкян в рубрика „ВсЕка неделя” в предаването на БНТ </em><br /><em>„Пътеводител на историческия стопаджия”</em></p>
<p>Всичко това се случваше по времето на Кирил Гоцев. Тогава се върна и Кеворк в ръководството на телевизията, което спря нашата рубрика „ВсЕка неделя”, в която Владо (от брата Мангасарян), играеше Кеворкян, гениален. Но Кеворк тогава си възстанови „продукта”, каза че ще ни съди, ще ни съсипе.</p>
<p><strong>А ние не разбирахме, стачкувахме, черни знамена развявахме, такива самоубийствени глупости вършехме. Нямаше как да не ни спрат.</strong></p>
<p>Но това предаване не се гледаше въобще от ръководството на телевизията. В по-голямата част от времето, те не знаеха, че такова предаване съществува. И когато разбраха, го разкараха по най-елементарния начин. Просто не му продължиха договора.</p>
<p><strong>- Днес, ако ти предложат да го възстановиш, ще го направиш ли?</strong></p>
<p>- Не, никога. Ще направя нещо друго, и правя много други неща, но никога няма да е същото. Нямам сила, тази енергия вече я няма. Да, имам много рутина натрупана, но вече не виждам смисъла. Тогава го правех за себе си, за кеф. Сега трябва да работя, за да си платя сметките, да купя на щерка ми нещо. В този смисъл, свободата е вече утопична.</p>
<p><strong>- Звучи доста обезсърчаващо. Казваш, че сме загубили възможността да слушаме и говорим нормално.</strong></p>
<p>- Да, точно така. Нали помниш Маркесовата „Сто години самота”, когато жителите на Макондо загубиха смисъла на думите. Не знаеха, че това се нарича чаша, че това е маса, това е трева. В историята винаги има и тъжни равносметки....</p>
<p><strong>- Загубили сме смисъла на смисъла...</strong></p>
<p>- Точно казано. Или поне аз съм изгубил смисъла на смисъла. Боравя ловко с думите, научил съм се да се изразявам по най-различен начин, но наистина не съм сигурен, че има смисъл. Сам за себе си всеки път срамежливо и доста самоиронично се опитвам да оправдая факта, че имам нахалството да пиша и да правя нещо. Защото усещам тежестта на безсмислието. Защото би трябвало да го правя за някого. Всичко останало са общи приказки.</p>
<p><strong>- Ако трябва да разкажеш на чужденец за нас, българите, какви думи ще употбериш?</strong></p>
<p>- Ние сме много объркани и болни хора. Но трябва да знаем, да приемем, че по някаква промисъл сме се родили тук. Всички сме много болни. И водещата диагнозата е „простотия”. Простотията и безверието най-много тежат на нашите гени. Ние сме безверници и голяма част от проблемите ни идват от това, убеден съм. Вече не вярваме в Бог, в обществото си, в приятелите си, в любовта, в семейството, безверието е навсякъде.</p>
<p><strong>- С всичко можем да се подиграем.</strong></p>
<p>- Ние всичко препикаваме. Позволяваме си неща, които са недопустими. И аз отказвам да приема това за истина. Иска ми се да вярвам, че това е временно състояние. Защото аз познавам и прекрасни българи, които, разбира се, са малцинство. Но това ми стига. Не мога да си позволя да се отчая. Предпочитам да съдя за нас според талантливите и готините хора, отколкото според гнусните, озлобените и завистливите. Права си, че едните са повече от другите. Но аз предпочитам да съдя за нас българите според талантливите и смислените хора. Мисля, че това е правилното. Защото ние сме големи негативисти. Вече сме свикнали с мисълта, че добро няма. Ето, една изключително българска черта е негативизма. Другата велика българска черта е завистта, която е съборила планини. И ще събаря.</p>
<p><strong>Но ще кажа пак. Липсата на вяра ни е разгонила майката на всички.</strong></p>
<p>Защото вярата ти дава основа, дава ти принципи, на които да се опреш. Не можеш да живееш без принципи.</p>
<p><strong>Не можеш да живееш с позицията:</strong><strong></strong><em><strong> Нема нищо извън мен!</strong></em></p>
<p>Голям мрак! Какви семейства ще имаме, как ще си възпитаме децата си?!</p>
<p> </p>
<p><em>П.С. Не съм сигурна колко уместно ще е сравнението, но докато гледах новогодишното приветствие на президента от кабинета с огромната библиотека и приглушено осветление, се сетих за един друг кабинет - с няколко малки томчета (подаръци?) и една фуражка.</em></p>
<p> </p>
<p><img src="/uploads/editor/БОЙКО_2.jpg" alt="" width="572" height="430" /></p>
<p><em>Борисов пред “библиотеката” в кабинета си.</em> <br /><em>Снимката е на Николай Литов за „24 часа”.</em></p>
