- Автор: bbc.com
- 05 Sep 2023
- 7990
- 107
Автор: Куентин Самървил, BBC Следвайте "Гласове" в Телеграм
Има драматично увеличаване на броя на загиналите украинци по нови оценки на неназовани американски официални лица. Репортерът на ВВС Куентин Самървил беше на източната фронтова линия, където мрачната задача за преброяване на убитите се е превърнала в ежедневна реалност.
Флагове се развяват над гробовете на войници на гробище в Лвов
Неизвестни войници лежат на високи купчини в малка тухлена морга недалеч от фронтовата линия в Донецк, където 26-годишната Марго казва, че говори с мъртвите.
„Може да звучи странно... но аз искам да се извиня за тяхната смърт. Искам да им благодаря някак. И те сякаш ме чуват, но не могат да отговорят.“
Тя седи на претрупаното си бюро пред тежката врата на моргата с химикалка в ръка. Нейната работа е да записва данните на падналите.
Украйна не дава официална оценка за жертвите си във войната. Украинските военни потвърдиха, че броят на техните жертви е държавна тайна, но Марго знае, че загубите са огромни.
Цифрите остават засекретени. Но американски официални лица, цитирани от New York Times, наскоро определиха броя на загиналите на 70 000 души, а ранените на 120 000. Това е зашеметяваща цифра за въоръжените сили, чийто състав се оценява на едва половин милион души. До момента ООН е регистрирала 9 177 смъртни случая сред цивилното население.
От вътрешната страна на дясната си ръка Марго има малка татуировка на майка с дете, на която е записана датата на раждане на сина ѝ. Маникюрът ѝ е в цветовете на украинското знаме. Носи черна тениска с надпис отпред „I’M UKRAINIAN” („Аз съм украинка“)„Най-тежкото е, когато видиш умрял млад човек, който дори не е достигнал 20-22 години. И осъзнаваш, че те не са умрели от естествена смърт“, казва тя. „Били са убити. Убити за собствената си земя. Това е най-болезненото. Не можеш да свикнеш с това. Сега се стига до там, че трябва само да помогнем на момчетата да стигнат до дома.“ Най-тежкият ден в живота ѝ, казва тя, е бил когато в моргата донасят партньора ѝ, в деня на смъртта му. Двадесет и три-годишният Андрий е убит в битка на 29 декември 2022 година.
„Той загина, докато защитаваше родината си“, казва тя. „Но тогава за пореден път се убедих, че трябва да съм тук, трябва да помагам на загиналите.“
Най-тежкият момент за Марго е денят, в който трябва да идентифицира собствения си партньор
Работата я е направила твърда като стомана, казва тя. И колкото и да е болезнено да гледа как телата се прибират в моргата, тя никога не плаче публично. „Държим всичко това в себе си до вечерта, когато се прибирам вкъщи. Никой не вижда сълзите ми.“
През април Пентагонът изнесе данни, според които броят на загиналите е много по-малък – 17 500 души. Предполагаемият скок до над 70 000 може да се обясни отчасти с контраофанзивата в южната част на страната. В първите си дни тя е особено тежка за украинската пехота – „по-лоша от Бахмут“, сподели един командир на бригада, която се сражава там. Градът в Донецка област падна под властта на Русия през май, в едно от най-кървавите сражения до този момент във войната.
Украйна вече е променила тактиката си, но началото на усилията за пробив на руската окупационна отбрана през юни струваше скъпо, особено на младите новообучени войници. Те загиваха „с десетки“ всеки ден, каза ми през юни един старши сержант, който се биеше около село Велика Новосилка край Донецк.
В моргата, която е една от няколкото по протежение на фронтовата линия, работят, за да дадат имена на неизвестните войници, които идват директно от бойното поле.
Чувалите с тела се изнасят навън един по един и започва търсенето на следи. В първия чувал е трупът на млад мъж с все още отворени очи, чиито ръце са грижливо сгънати в скута му. Лицето му е срязано, а отстрани на крака му има рана. Изваждат друго тяло, липсват пръстите на дясната ръка, униформата е изцапана с кръв и кал от бойното поле.
Джобовете им се разрязват от служителите на моргата, а вътре все още са всички артефакти от ежедневието – ключове, мобилен телефон, портфейл със семейни снимки. След смъртта тези предмети стават улики, които могат да свържат неидентифицираните с техните семейства.
Върху друг чувал думата „неидентифициран“, изписана с черен маркер, е поправена с името на мъж и данни за армейската рота. Появяват се още чували с тела, но ограниченията за съобщаване не ми позволяват да кажа колко са.
Група войници – командири с различни чинове – пристигат с военен пикап и пушат цигари, пристъпвайки пред моргата. Разглеждат едно тяло, за да разберат дали войникът е от техния взвод, рота или батальон. Той вероятно е загинал от артилерийски удар – част от главата му липсва, а раните по тялото са тежки, дори по-лошо, когато го обръщат.
„Това е трудно. Неприятно. Но е необходимо, част от работата ни е. Трябва да изпратим момчетата подобаващо“, казва заместник-командирът на батальона, чието позивно име е „Авокат“. Казва, че още хора от неговото подразделение ще дойдат, за да помогнат за разпознаване на тялото.
Реалният мащаб на жертвите се разкрива в украинските гробища.
В късното следобедно слънце около гробището на Краснопилске край Днепър главите на слънчогледите са наведени тежко – почетен караул на прясно изкопаните гробове, които се простират все по-близо до периметъра. На един от тези гробове плаче сама 31-годишната Оксана. Снимките на мъртвия ѝ съпруг Павло я гледат отгоре. Брадат и як, младши сержантът е бил шампион по вдигане на тежести и личен треньор. Убит е по време на предишната контраофанзива на Украйна, близо до град Изюм през ноември, когато ракета от руски хеликоптер удря конвоя му.
Оксана плаче край гроба на съпруга си, който загива през ноември
„Той отиде като доброволец да защитава страната ни“, казва Оксана. „Беше боец по сърце – свободолюбив. Той беше въплъщение на нашия украински дух.“
Отнема време тялото на Павло да бъде разпознато – той, както и останалите в колата, са тежко обгорели. Накрая е разпознат по татуировка.
Жълтото и синьото на украинския флаг се развяват над всеки гроб от лекия бриз – стотици са. Всеки един от тях е свидетелство за големия прилив от загуби, който всеки ден преминава през източните и южните бойни полета, пълнейки гробищата в градовете и селата по цялата територия на Украйна.
Съпругът на Оксана, Павло, умира в първата контраофанзива
Година и половина от началото на тази война малко семейства са недокоснати от мъката. Но въпреки това, волята за борба сякаш не е отслабнала. Ако не друго, то сега поне загубите засилват решимостта за победа. Оксана и Павло са сключили военно споразумение, че ако той умре тя ще се присъедини към армията. Вече от два месеца тя е част от звено за въздушно наблюдение с безпилотни самолети в покрайнините на Бахмут. Седмица след срещата ни на гробищата, Оксана е в пълно бойно снаряжение и се отправя към предните позиции в търсене на руско противотанково подразделение, което е прицелено в украинските сили. Когато стигаме там, звукът от артилерията, почти изцяло изходящ, е оглушителен.
Оксана се е записала в армията
Питам я защо се излага на опасност? Играейки си със сребърния годежен пръстен на дясната си ръка, тя отговаря, че това е неин морален дълг. „Аз просто трябва да продължа това, което той започна. За да не са напразни всичките му усилия. Доброволчеството и даренията са нещо хубаво, но аз искам да бъда част от това, част от нашата бъдеща победа.“
По-рано украинският заместник министър на отбраната Хана Малиар направи изявление и предупреди, че всеки, който оповести броя на жертвите, ще бъде подведен под наказателна отговорност. „Защо тези данни са секретни?“, попита риторично тя. „Защото по време на активната фаза на войната врагът използва броя на загиналите и ранените, за да изчисли вероятните ни по-нататъшни действия... Ако врагът разполага с тази информация, той ще започне да разбира някои от следващите ни стъпки.“
Жертвите във войната са много тежки за мъжете от 68-ма бригада „Йегер“, които се сражават, за да спрат руския напредък на източния фронт, близо до Купянск. При температури от над 35 градуса по Целзий потърсихме подслон от обедната жега и от постоянната опасност от руски дронове под камуфлажните мрежи. Заместник-командирът на батальона, който се подвизава с позивно име „Лермонтов“, беше умислен и мрачен. На чаша прясно сварено кафе той предричаше дълга война.
Руснаците няма да спрат, каза той, „не можеш да преговаряш с тях“. Западът не разбира това. Младите войници, които са очаквали да се приберат у дома след една година, сега осъзнават, че ще ги няма по-дълго, каза той. Ветеран от войната в Донбас, той се сражава с Русия и нейните проксита от 2014 г. насам. По онова време колко дълго е мислел, че ще продължи тази война? „Още 10 години“, отговори той.
Мрачното му настроение беше разбираемо. На 1 август старши сержантът на бригадата и още двама сержанти са убити при един единствен руски минометен удар. „Той беше легенда“, каза Лермонтов. Колата на загиналия стои паркирана на няколко метра, там, където той я е оставил за последно. Личните му вещи все още са вътре.
Докато разговаряхме, телефонът на Лермонтов иззвъня. Беше майката на войник, убит преди седмица. Искаше да знае защо млади мъже с пистолети са изпращани да атакуват руските окопи, ако Украйна е получила толкова много модерно западно оръжие. Но на тази 600-километрова фронтова линия много бригади не разполагат с най-модерните бронирани машини или далекобойни оръдия. Реалността е такава, че в много от окопите украинските войници трябва да се справят сами. „Нямам какво да ѝ отговоря, тя не разбира... ние нямаме всичко“, каза ми.
В градината на къща, която служи за база на ротата, се провежда церемония по връчване на медали, на която срещам командира на бригадата, полковник Олексий. Току-що се е върнал от погребението на старши сержанта.
Той ми разказа: „Имахме две големи [руски атаки]. Мисля, че бяхме много успешни, намерихме около 35 тела. Мисля, че в общи линии унищожихме една рота.“
Като цяло жертвите на Русия са много повече – около 120 000 загинали, според последната оценка на САЩ. Но нейната армия и населението ѝ са много по-големи. Украинските войници от фронтовата линия казват, че способността на Русия да поглъща болка изглежда безгранична.
Питам полковник Олексий какво казва на семействата на загиналите. „Просто моля за прошка, че не съм осигурил достатъчна сигурност. Може би съм лош лидер, лошо планиране. И им благодаря за това, което са дали за тази битка.“
Източник: bbc.com
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
