- 10 Sep 2020
- 163
- 8
"Съдбата на мавзолея в София е пример за фетишистко прехвърляне върху архитектурен обект на мними политически вини, пример за едно примитивно средновековно съзнание. Вижте какво има сега на мястото на блестящата сграда на Овчаров, единствен екземпляр на следвоенно класическо арт деко, чийто обем умно балансираше пространствата на площада отпред и градината отзад – един провинциален двор, сякаш кокошки са го ровили – по думите на Недко Солаков, под названието Градина на Европа", каза пред ГЛАСОВЕ арх. Георгий Станишев*.
<p><strong>Г-н Станишев, като архитект как бихте описал и оценил облика на днешна София?</strong></p>
<p>Последните десетилетия увеличиха количеството на използваемо пространство в София, но не подобриха качеството му. България на прехода попадна в историческия цикъл на неолибералната икономика, в която понятия като пазар, дерегулация, самоорганизация, бяха водещи и инструментално определиха поведението на града. Наистина в страната ни тези процеси придобиха чудовищни форми. Стихийно проведената реституция и липсата на планова визия за бъдещето докараха нещата до радикална дерегулация на управляващите принципи на самият град.</p>
<p>Вижте, градът е продукт на колективно творчество, в което участва цялото общество, цяла мрежа от интереси се кръстосват в градското пространство: едни установяват реда, други се грижат за историческите рамки и традиции, трети носят парите и ги влагат в строителство, четвърти формират архитектурни езици, визии и бъдещи хоризонти, насочват векторите на развитието. Всеки град генерира сложни баланси между понятията за ред и свобода, ордер и стихийност. Често силен ред приложен в едно отношение се компенсира с излишък от свобода в друго. И това е добре, тъй като създава индивидуална матрица на самия град. Нещо като бар код. Париж и Ню Йорк могат да бъдат посочени като прости примери как действа такъв баланс. В първия пример – след сложно формирана стихийна и криволинейна структура на уличната мрежа в историческата му част от 15-17 век, от 18 в. натам височините на сградите следват простото правило на фиксирания корниз, заимствано още от декрета на Луи XIV за Версай. Затова Париж в историческата му част от 18 в. погледнат отгоре прилича на равноокосена ливада със свободно монтирани траектирии на улиците. Ню Йорк, и по-точно Манхатън, работи с противоположно ориентиран баланс: строгата мрежа на правоъгълни квартали, разчертани от един холандски земемер през 17 в., се компенсира от почти неограничената свобода на техния ръст във височина. Така, независимо от строгостта на плановата мрежа, стихийно се пораждат два пространствено изявени кластъра – даунтаун и мидтаун в силуета на града. Плановото и стихийното начала действат компенсаторно, съвместно.</p>
<p><strong>Що се отнася до София обаче приемате ли оценката на главния архитект на града, че българската столица е „един великолепен, добре сложен и структуриран град”?</strong></p>
<p>София е сложен и умен, чувствителен полицентричен град, но в последните десетилетия в него не се формира подходящ баланс между регулация и индивидуалност, между градоустройствен план и архитектурен проект, между ордер и свобода. Нещо повече в София се нарушиха редица съществуващи такива баланси, наследени от миналото.</p>
<p>Вижте, в София от периода на 30-40-те години се създаде определена консистентност и логика на формирането на централните градски части като квартални пространства с вътрешни дворове. Друга логика, но не по-малко последователно проведена, бе наложена през 60-70-те години в овладяването на пространствата на новите жилищни комплекси. Някои от тези примери в София като комплексите «Ленин» (днес жк «Яворов») и «Изток» зададоха висок стандарт на жизнена среда, напълно съпоставим например с този в Австрия и Холандия през същото време.</p>
<p>Последните 20 години объркаха и двата наследени регулативни ордера на градската тъкан на София. В централните квартални пространства по уличните линии се появиха доминанти и «акценти», нарушаващи канона на корнизната линия. От своя страна в комплексите със свободно, но регулярно застрояване, започнаха опити да се затварят междублоковите пространства в нещо като квартали. В тези комплекси от модерната следвоенна епоха живее половин София, затова съдбата им е от особено значение. В момента няколко архитектурни училища от Европа, в това число и Университета за архитектура, строителство и геодезия в София, се опитват да развият темата за опазването и за бъдещето на жилищните комплеки от модерния период, от 60-70-те на 20 век. Но най-печална е картината по новите булеварди, по протежение на които се случва всичко, което може да си въобрази човек: фрагменти от кулисни фасади, определящи сценографията на булеварда, се редуват с егоцентрични пориви на свободно стоящи сгради-скулптури, съседстващи с неокласически «алафранги», и т. н... Във всички тези случаи се нарушаваха моделите за поведение на сградния фонд, заложени в различните типове планировъчни модели градска тъкан на столицата.</p>
<p>Въпреки тази драма София успява да запази в централните си части една плътност и консистентност. Тя е трудно нарушима и при подходящи инструменти на инвестиционно планиране и градоустройствено регулиране този център може да зазвучи с нова музика. Има няколко свои «патента», които София е формирала през вековете на еволюцията си, като например сериите взаимосвързани площадни пространства, които много напомнят увеличен мащаб на площадите от възрожденските ни градчета, които следва да се използват и да се опазват като запазена марка. Или системата на зелените клинове, свързваща центъра с големите зелени масиви по периферията. Би било убийствено за града, ако продължаващата дерегулация и стихийност в строителството засегне и тези пространствени модели, изобретени от София.</p>
<p><strong>Защо оставаме с впечатлението, че липсва каквато и да е обща идея или план за развитие на града, че няма никаква насоченост и визия за това какъв град да бъде София?</strong></p>
<p>Сам по себе си Законът за устройство на територията – един вътрешно объркан документ - не е носител на идеи и Общият устройствен план (ОУП) не е идея, и Наредба №5 не е. Тези документи са само регулатори, нещо като граматика, която е пусната в архитектурното пространство на автопилот, с илюзията, че правилата ще заменят концепциите. Градът не може да се развива без градоустройствени концепции. В българските условия на проектиране между Общ устройствен план и архитектурен проект е пропуснат един принципно важен междинен регулатор, който следва да моделира композирането на цялостния градски контекст и неговите фрагменти. Искам да кажа, че концепциите за града и апаратът за тяхното колектиране – архитектурно-градоустройствените конкурси – са липсващо звено на управлението на София. Този липсващ апарат координира баланса между двете организиращи начала – плановото и стихийното и трябва да въведе или по-точно да върне в качеството на управляващ инструмент градоустройственото планиране на ниво между сградата и града. Всяка зона на София следва да бъде подложена на градоустройствена преоценка, чието приемане следва да се превръща в закон за всички собственици на поземлени имоти. Общото публично пространство следва да върне своят приоритет и своята първостепенна значимост.</p>
<p>Законодателството въвежда параметри, но ние не можем да оставим един град да се развива само от самите параметри. Нужна е воля, визия и право за законодателна инициатива предоставена на главния архитект. Тази визия следва да бъде обоснована и подкрепяна от конкурси и избор на градоустройствени модели, които да се третират като законови матрици за архитектурните проекти, създаващи сградните пълнежи и тъкани на града. Това е практиката в повечето европейски страни.</p>
<p><strong>Твърдите, че един град се създава и обживява от културните натрупвания във времето. Как ще коментирате начина, по който се „обживяват” днес някои емблематични за София сгради – например сградата на арх. Георги Овчаров на улиците „Раковски” и „Граф Игнатиев”, пространството в близост до друга негова сграда на ул. „Славянска”, „недоразваления”, както го наричате, хотел „България” и пр.? Имам предвид обезобразяването на тези и много други административни и институционални сгради със странни архитектурни решения, с реклами, кабели, климатици, избиване на врати и пр.</strong></p>
<p>Посочих по-горе, че обликът на централна София е формиран до голяма степен през 30-40-те години на миналия век. Имаме превъзходни примери на градска тъкан от този период, на сгради от Радославов и Джангозов, Христо Берберов, Георги Овчаров, Нено Ямантиев. Тук трябва да включим и по-късните следвоенни модернистки сгради като Феята, сградата на ресторант «Капри», ако щете и по-късната необруталистична сграда на Георги Берберов, които продължават безнаказано да се обезобразяват. Една от жертвите е забележителната сграда на Берберов на площад «Гарибалди». Само един прозорец е останал на фасадата й с оригиналното фино членение, а боядисването й в два цвята е убийствено за концепцията на сградата, в която Берберов се стреми да развие традиционната за българското възраждане тема за еркерите и огъващата се по улицата кривина на фасадата. Съдбата на мавзолея е пример за фетишистко прехвърляне върху архитектурен обект на мними политически вини, пример за едно примитивно средновековно съзнание. Вижте какво има сега на мястото на блестящата сграда на Овчаров, единствен екземпляр на следвоенно класическо арт деко, чийто обем умно балансираше пространствата на площада отпред и градината отзад – един провинциален двор, сякаш кокошки са го ровили – по думите на Недко Солаков, под названието Градина на Европа.</p>
<p><strong>Преди време бяхте заявил, че с влизането на България в ЕС ще се интензифицира влиянието на европейската архитектурна традиция върху българското архитектурно пространство. Къде и по какъв начин забелязвате засилването на това влияние?</strong></p>
<p>София страда от пълното отсътствие на международни градоустройствени и архитектурни инициативи за развитие на града. Всички европейски градове живеят в условията на перманентна конкурсна треска. Изглежда българската архитектурна колегия не ще да дели баницата, която счита за своя... През 2006-2008 г. се опитах да развия у архитектурната публика и обществеността на София вкус към друго ниво на архитектурни стандарти чрез няколко изложби в Националната галерия за чуждестранно изкуство, на които бях инициатор, на архитектурата на Заха Хадид, на Норман Фостър, изложбата на фондация «Мийс ван дер Рое», на фондация «Яков Чернихов». Основните мисии на тези изложби бяха да се представят едни други по-високи архитектурни стандарти като желани и възможни за България. Сега тези инициативи се продължават от списание «Едно» във вид на Софийски седмици на архитектурата. Зараждат се много млади архитектурни асоциации и независими организации и студиа като «Трансформатори», «Морфокод» и много други, които се опитват да влияят с малки инициативи и проекти върху конкретния средови климат в града. Появи се и едно независимо списание МА (Малка Архитектура), което се опитва да очертае професионалната идеология на тези самоорганизиращи се архитектурни ядра.</p>
<p><strong>Липсата на „конкурсна треска” ли е основната причина София все още да е на светлинни години назад в сравнение с повечето европейски столици по отношение на архитектурната среда и култивиране на пространството?</strong></p>
<p>Европейските градски пространства се захранват от идеи за развитието си чрез постоянни конкурси с участието на архитекти от цял свят. Така те ползват световен архитектурен потенциал за решаването на проблемите си. Аз многократно доказвах, че международното конкурсно проектиране не е самоцел, а инструмент за развитие на града в развитите европейски страни като Холандия, Германия, Франция. За тях това е норма. Но този инструмент е още по-силно застъпен в новите членки на ЕС. Румъния е много по-активна в това отношение от нас, да не говорим за Полша, Чехия и Унгария. И това са страни, с които България по качество на архитектурна и градоустройствена продукция бе напълно съотносима преди 20-30 години. В Букурещ от 90-те години насам са организирани над 10 международни конкурса, част от които са посветени изцяло на градоустройствената концепция за развитието на румънската столица. Но ние не само сме назад в сравнение със страните от ЕС – нови или стари. Нещо повече, сега вече сме дори далеч след Албания, за която проектират архитекти като MVRDV, BIG, Herzog-de Meuron, Zaha Hadid, Foster and Partners, David Chipperfield, и много други. В Тирана в момента текат два международни конкурса, а един е току-що завършен. Дори за конверсии на значими исторически сгради албанците организират международни конкурси чрез ЮНЕСКО, (виж например http://www.unesco.org/new/en/venice/about-this-office/single-view/news/international_architectural_competition_on_the_new_potential_uses_of_three_historic_buildings_in_albania/).</p>
<p>Затова Благо Вълков написа неотдавна печалната си статия "Ориент експрес не спира тук". Просто властта в България, стресирана от своята мимолетност, окрилена от своята безотговорност, се отказва да използва възможностите на световния архитектурен опит. Вратите на София остават затворени за международните проекти и градоустройствени потенциали, а оттам и за значимите архитектурни процеси, протичащи в света.</p>
<p><em>Георгий Станишев е архитект и ръководител на катедра «История и Теория на Архитектурата» в Университета по архитектура, строителство и геодезия. Независим експерт е на фондация «Мийс ван дер Рое» и вицепрезидент на фондация «Яков Чернихов».</em></p>
