Алексей Маслов: Визитата на Пелоси в Тайван е част от много голяма схема за преустройство на света, налагана от САЩ

Алексей Маслов е директор на Института за страните от Азия и Африка при Московския държавен университет „М.В. Ломоносов“, член на Руския съвет по международни въпроси (РСМД). Интервюто с него е публикувано в агенция "Красная весна".

След визитата на председателя на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ Нанси Пелоси в Тайван, в социалните мрежи всеки ден обещаваха световна война. Но нищо подобно не се случи. Нещо повече, оказа се, че „мрежовите ястреби“ - и руските, и собствените китайски, в своите прогнози избягват същността на въпроса.

- Ако си представим, че Китай е успял с военната операция в Тайван и въпросът със спорния статус на острова е решен, какво е означава това за КНР и за света?

- Дайте да се разберем какво е това „успял с военната операция“. Какво тук означава успех? Съдейки по всичко, Китай много иска „успех“ във военен план. Той много иска Тайван сам по някакъв начин да осъзнае своите грешки. Ако Китай искаше да атакува Тайван, той би направил това отдавна. Може би сега. Или веднага, след като Пелоси отлетя. Китай иска да принуди Тайван към мир чрез война. И заради това направиха тези обстрелвания около Тайван, над Тайван – за да разберат гражданите там,  че когато над главите им летят ракети, животът се превръща в кошмар. Обърнете внимание, че сега основните контрамерки на Китай са насочени срещу Тайван, а не срещу САЩ. Това е първият момент – Китай ще прави всичко възможно Тайван, както се казва, да осъзнае своята грешка и да се върне към нормален преговорен процес.

И сега, какво означава това? Китай отдавна вече е формулирал това, което иска за Тайван: „Една страна – две системи“.   Това работеше  добре, докато не стана сривът с Хонконг. Аз мисля, че това отрезви мнозина и ги накара да преосмислят нещата. А самата идея наистина е много добра – в течение на някакъв срок (в случая с Макао и Хонконг - за 50 години) да се запази преходният статус. Това означава – като в случая с Хонконг, че регионът запазва своята административна, финансова, правна система. Т. е. там работят главно местни съдии и върви период на адаптиране. Теоретично регионът дотолкова се сближава, че няма да възникне никакъв проблем.

Но реалността показа, че опитът на Хонконг не може да се приложи към Тайван. В Тайван има огромен брой граждани, които не искат да се влеят в сегашната КНР.  И това не е свързано с икономиката. То е свързано с това, че хората живеят в друго информационно пространство. Както е известно, в Китай са блокирани много информационни ресурси и търсачки, а в Хонконг, както и в Тайван, хората ползват други източници на информация. Като следствие от това се формира друг манталитет. А понеже това се случва в течение на десетилетия, имаме работа с китайци, които мислят по съвсем друг начин. Китайците, които живеят в САЩ,  в Тайван и в КНР, са хора, които мислят в различни категории. Те преживяват за Китай, чувстват се китайци, но за тях Китай е друг тип живот. Това е главният проблем, който възниква с Тайван.

Ако гледаме икономическата политика, за Тайван в общи линии не е зле да бъде в съства на КНР, закото досега много тайвански компании, като например Asus, Acer , или работеха в Китай, или иззнасяха своята продукция чрез КНР. Разбира се, КНР дава широк изход към света чрез банковата система, чрез своите пробиви. Затова много тайвански компании, които на територията на Китай са около десет хиляди, вече са се приспособили. Това са съвместни компании и общо взето тайванците по всякакъв начин ги привличаха да работят с Китай.

Т.е. в икономиката, разбира се, не е зле. Но в този случай Тайван губи своята самостоятелност. Днес той живее за сметка на три вида услуги: преди всичко – финансови услуги (Тайван е финансов хъб). Историята е същата като с Хонконг и сега, съдейки по всичко, от Хонконг отнемат съставката на финансов хъб, като там създават зона около големия залив, където Хонконг, Макао и провинция Гаундун образуват нещо като съвместна агломерация. Т.е. в дадения случай Хонконг губи своя обслужващ и финансов статус, същата опасност съществува и за Тайван.

Второ, Тайван живее за сметка на производството на микрочипове, и в дадения случай това е най-главният въпрос, като отчетем, че именно КНР не иска да разрушава производството на микрочипове в Тайван и да го прави изцяло китайско. В този случай Китай поставя под контрол вероятно около петдесет процента от производството на микрочипове в света, и това е много сериозна тема, може би си струва за нея да говорим отделно.

Освен това, Тайван е производител на висококачествена промишлена продукция. Например – особен вид стоманени конструкции, стоманена арматура. Това не е онази арматура, която обикновено се използва, за да си закачиш бастуна, а тази, на която се държат мостове и гигантски съоръжения. В Тайван това е много добре разработено, тайванската продукция е една от най-качествените в света. Произвеждат се също стругове и оборудване за стоманената промишленост, форми за прокат, които конкурират швейцарските и италианските. Тайвански стругове има и в Русия. Затова трябва да се разбере, че за Китай е много изгодно да вземе тази част, но Тайван  губи самостоятелността си.

И накрая третият момент, вероятно най-важният, е свързан с политиката и образованието. Образованието в Тайван днес е изцяло по западен образец. Тайванците с голяма радост отиват да учат зад граница, готови са да плащат за това. Много от курсовете се водят на английски език. Не може да се каже, че тайванското образование е с най-високото качество в Азия. Най-доброто, разбира се, е в Сингапур, в Хонконг. В Япония е много добро. Но тайванското е много качествено, затова, получавайки такова образование, тайванските специалисти могат да работят във всяка страна по света. Ако дойде КНР, те ще получат стандартното китайско образование, в което независимо какво изучавате – от математика до инженерство, ще имате адаптационни курсове по марксизъм-ленинизъм , по патриотизъм и т.н. Това, разбира се е сериозен стрес.

Според мен, в този план Китай допусна цяла редица недомислици, да не кажа грешки. В Китай дотолкова убедиха сами себе си, че Тайван е готов да се присъедини към КНР и става дума само за сроковете, за времето, че не съумяха да бъдат гъвкави.  Идеята за един Китай, която всъщност е много правилна, защото е обоснована исторически, се оказа идея която възпря сама себе си. След хонконгските събития Китай не успя да се адаптира бързо: „революцията на чадърите“ през 2014 г. и известните на всички събития от 2018-2019 г. които частично продължават и днес. Китай не можа да адаптира модела и това е най-големият проблем във взаимодействието с Тайван – липсата на гъвкавост.

- Казвате, че не войната е главната тема. Но когато Русия победи във втората чеченска война, това означаваше, че страната е повече или по-малко устойчива, което дотогава не беше така еднозначно, че с нея може да се градят отношения, да й се доверяват, да инвестират в нея и т.н. Едновременно с това премахнаха уязвима точка, за която може да се оказва натиск. В случай, че се реши тайванският въпрос, Китай ще получи същото: ще се усили представата за него като за силна държава, слабата точка ще се премахне?

- Аз дори бих разширил ситуацията. Работата е в това, че Китай в течение на десетилетия казваше, че въпросът с Тайван е въпрос на вътрешната политика на Китай, т.е. това са отношения между центъра и провинцията, и в този въпрос не трябва да има намеса, Китай сам ще се оправи. САЩ интернационализираха конфликта и това стана много отдавна. И когато то се случи, КНР пак казваше „не пречете, сами ще се разберем“. Китай твърдеше, че конфликтът е вътрешен, а реално той имаше огромен международен отглас, заради това страната не можа да направи нормална система за взаимодействие с региона. Ще напомня предисторията на Тайван, за да се разбере защо нещата са така сложни.

От 1949 г. практически до средата на 1980-те години Тайван се готвеше, очаквайки Китай да започне военна операция. Едва след смъртта на Чан Кайши, след урегулирането на ситуацията, Тайван сне военното положение. Започна да се развива икономиката, много успешно. Това бе класическа схема на държавен капитализъм, която някога бе отработена за Китай. За онзи Китай, от който Тайван си отиде. И в този смисъл Тайван смяташе себе си за продължител на китайската република – онази, която възникна през 1911 г. на територията на големия Китай и която се е преместила в Тайван. Преместили са се не само флагът и министерствата, но и концепцията за развитие. Т.е. Тайван, в който държавата играе ключова роля, се влива в големия капиталистически свят. И до някое време тази система беше много успешна.

Китайский плакат «Да освободим Тайвань». 1958 г.

Ще напомня, че 70-е, 80-е, даже 90-е години на ХХ век са възходът на тайванската икономика. Маса инвеститори идваха в Тайван, страната сама активно инвестираше в Китайската народна република. Която не можеше да каже нищо напротив, защото не можеше нищо да предложи, не беше развита, не можеше да представи свои идеи. През 1976 г. току що бе завършила културната революция, Китай стана непривлекателен, а Тайван – обратното. И когато Китай стана привлекателен, когато започнаха реформите за отваряне, той автоматично започна да смята, че Тайван, Хонконг и много други територии постепенно ще се влеят в Китай, че той като голяма амеба ще ги присмуче към себе си и всичко ще бъде нормално. Но Тайван преди това вече се бе сраснал със световната икономика, в световната система. Ще напомня, че от 1971 г. всички страни в света, с изключение на десетина, признават Тайван като част от Китай.

Но, съдейки по всичко, това се харесваше на Тайван, защото от една страна той действа независимо, контролира своята финансова, административна система, а от друга страна, е нещо като част от Китай. Именно този прикачен статус удовлетворяваше мнозина. И излиза, че от 1970-е години (а изминаха вече петдесет години в тази ситуация) Тайван се намира в закачено положение, което никой не искаше да промени Американците направиха само едно просто нещо: те взеха, че изнесоха вътрешния конфликт на международно ниво, а Китай не беше готов за това, смятайки, че случващото се може да се оправи с вътрешни преговори.

- Американците като в шаха тръгнаха с белите e2-e4, а Китай, условно, играе с черните. Кой може да победи, или поне да сведе партията до реми?

- Трябва да се разбере какво представлява визитата на Пелоси. Днес цялата история на Тайван, Китай и на американо-китайските отношения ще се разпада на „до Пелоси“ и „след Пелоси“. Не е важно какво тя каза там и какво прави там.

Това може да бъде разбрано, само ако осъзнаем, че то е вградено в много голяма американска концепция. Идеята е много изящна. Приблизително от началото на 2015-2016 г. САЩ започват да разбират, че губят контрол над цели региони от земното кълбо – преди всичко контрола над информацията, производството, финансовите потоци. На САЩ не им трябва територия, в този смисъл те не са страна, заграбваща територии. Това е страна – контрольор на информационните и финансовите потоци.

Именно в този период Китай започва да осъществява своя нов модел на развитие, свързан преди всичко с това, че той преминава от статуса на световна фабрика към производство на смисъла на света.  От 2013 г. Китай предлага понятието за единна съдба на човечеството, икономическа програма „Един пояс – един път“, допълвайки това с производство на висококачествена IT-продукция. Той започва да нахлува в сфера, която винаги е била контролирана от САЩ. КНР произвежда голям брой суперкомпютри и изпреварва САЩ. Републиката поставя на въоръжение супертехниката. Т.е. Китай започва да създава свой макроикономически регион, който е свързан с КНР не дори чрез инвестиции, а именно чрез технологиите.

И той твърде активно прониква в Централна Азия, Югоизточна Азия, в страните от АСЕАН.  Започва да работи със страни, които не изглежда да са големи негови приятели, с Индия, например. И впрочем, тук Русия не е ключово звено. Русия е по-скоро голям военен партньор.

САЩ в продължение практически на десетина години, започвайки формално от Обама – разбира се Тръмп, а след това Байдън, активно се опитват или да се договорят с Китай, или да го изплашат, за да върнат системата на неговото развитие в предишния модел. Един вид: Китай се развива, но се възползва, грубо казано, от американските стандарти: ВТО, Световната банка и търговските системи.

А реално КНР развива своя паралелна система: електронния юан, Азиатската  банка за инфраструктурни инвестиции. Активно работи с ШОС, с БРИКС.  В БРИКС се създава нова банка за развитие.  Китай създава алтернативна реалност, която от една страна не противоречи на американската, а от друга – логически просто я изтласква.

И ето тогава, след като разбират, че с Китай не може да се договорят, че това не е идея на отделно взетия китайски политически лидер Си Цзинпин, а дългосрочна игра, САЩ  сменят много рязко своята стратегия. И обърнете внимание – тази промяна съвпада с момента, когато стана ясно, че Си Цзинпин може да заема своя пост до безкрайност, докато му позволява  здравето.

Стратегията на САЩ се заключава в това да създадат около КНР отначало антикитайски контур, т.е. цяла редица страни,  които са длъжни в пряк смисъл да ненавиждат Китай. Това са и Австралия, и Нова Зеландия,  естествено Япония – традиционен проблем, Южна Корея. Второ, да възобновят редица конфликти,  които са съществувал исторически, но са били в спящо състояние. Спомнете си въоръжените стълкновения между Индия и Китай на границата миналата и по-миналата година,   възобновяването на конфликта с Япония около остров Сенкаку – на китайски Дяоюйда́о. И накрая тайванският конфликт.  По-рано бяха обвиненията към Китай за нарушаване на правата на човека в Синцзян. Това също бе много болезнено за Китай. Естествено – хонконгският проблем. Т.е. за три-четири години Китай се оказа обкръжен

Всичко съвпада с плана за икономическо спъване на Китай, защото той не може вечно да се развива с бързи темпове. Така тайванският проблем и визитата на Пелоси са още един удар по устойчивостта на КНР, защото тази страна не обича за прави избор. Тя се развива по план.

А сега заставят Китай да прави избор. Или твърдо да отговори по Тайван и тогава ще бъде агресор и много страни е възможно да се отвърнат от него. Китай е добър като страшен и голям, но не и като агресивен. Или пък той няма да отговори и тогава ще се окаже слабак.

Впрочем, ако погледнем китайските блогове, ще видим, че там от китайското ръководство се изисква основно твърд отговор. Но блогърът невинаги е голям политик, най-често е неголям политик, и не разбира сложността на ситуацията. Вътре в Китай започна това, което се нарича обществено обсъждане на тайванската ситуация. И това обсъждане върви много остро.

Визитата на Пелоси е само част от много голяма схема за преустройство на света, която се налага от САЩ. САЩ заработиха изпреварващо. Китай се надяваше – според мен, това беше грешка в сметките, че нищо няма да се случи, точно защото той е врастнал толкова дълбоко в икономическата система на САЩ. Че страната постарому ще пренавива пружината, както се казва, ще се кара в политиката, но ще развива икономиката. Оказа се, че САЩ са готови по-скоро да вървят към понижаване на качеството на икономическите отношения, още повече на политическите, за да възстанови своя контрол над световните потоци.

В това, конкретно казано, е смисълът на визитата на Пелоси. САЩ, разбирайки, че Китай вече не може да бъде задържан в тяхната сфера на влияние, направиха първата стъпка.  Заложиха на изпреварването.

- Те много ли рискуват?

- Те рискуват повече, отколкото ако  не бяха правили това, защото е очевидно: в близките столетия Китай никога повече няма да бъде в сферата на влияние на САЩ. Напротив, основната идея на Китай е да построи своя икономическа реалност, в края на краищата свой макрополитически регион.

САЩ разбират, че не се получи да вбият клин между Китай и Русия. Не успяха да смачкат съвсем модела за развитие на Китай, макар че бе направено доста. Знаете например за блокирането на много икономически групировки: Huawei, ZTE — и много други. Но всичко това са дреболии. Сега САЩ предприеха твърди мерки, разбирайки, че това ще доведе включително до понижаване на качеството на живот в самите Съединени щати. Та нали китайските стоки отиват там. Това ще породи големи  проблеми в Европа и в целия свят. Сегашният свят е създаден от търговията и взаимовръзките, не от войната. Вероятно САЩ не можаха да изработят никакво друго предложение. Тоест, те искат чрез негативен процес да решат своята позитивна задача.

- Решението на Пекин да преустанови консултациите с Вашингтон по климата, отрязването на връзките между военните (пишат, че американскте военни вече значителен брой дни не могат да се свържат с китайските), това силни мерки ли са, или е „средничко“?

- Мисля, че Китай сега се опитва, колкото и странно да е, да действа със САЩ с много меки методи. Погледнете: никакви конкретни, твърди мерки срещу американските стоки или компании засега не са предприети. Ситуацията с климата я обсъждаха по време на онлайн-среща на Байдън и Си Цзинпин. Тя трябваше да бъде обсъждана по време на редица конференции през есента тази година, всичко това бе свалено от дневния ред. Този въпрос е важен, но все пак не е ключов за световното развитие.

Втори момент. Обявяването на санкции лично срещу Пелоси. Към какво води това? Реално към нищо. Нищо страшно. Пелоси няма да го преживява. Малко вероятно е, поне на мен не ми е известно, Пелоси или нейното семейство да са влагали пари в Китай или да си е сътрудничила с китайски компании – в отличие от семействата на Байдън и Тръмп.

Накрая, това, че американските военни не могат да звъннат, както се смята, до китайските и да обсъдят ситуацията. Е, и какво? На 7 или 8 август първата част от ученията трябва да бъде завършена. В този план Китай няма какво да обсъжда със САЩ. Тоест, това още не е контрамярка – а е опит да се види дали САЩ ще се засуетят, ще държат ли отворен прозореца за преговори, или ще се затворят и ще продължат да натискат Китай.

Ето от какво още си мисля, че Китай е обиден. По време на преговорите между Байдън и Си Цзинпин от американска страна имаше няколко подхвърляния в този план - че е лична инициатива на Пелоси да лети или да не лети в Тайван. Тоест, Белият дом се отклони от приемането на принципно решение. Навярно на мнозина им се стори, че Белият дом не поддържа визитата на Пелоси. Но виждаме, че всичко това не е така. И нещо повече, в акваторията на Тайванския залив се намира авионосецът „Роналд Рейгън“ – това са въоръжените сили на САЩ.  Дори третият човек в САЩ, каквато е Пелоси, няма право да издава заповеди за пристигане на авионосеца в тази или онази точка.

Значи, все пак е било взето принципно политическо решение. И сега Китай разбира, че просто са го излъгали. Байдън е казал едно – по същество това е било прикритие, той може би си е постлал укритие за себе си: ами ако Китай все пак отговори твърдо, включително ако приземи самолета на Пелоси. При всички случаи вътре в САЩ е имало договорки. Не е станал никакъв разкол между елитите. Това означава, че САЩ са изработили своя линия за допритискане и унижение на Китай.

- Доколко случилото се може да нанесе удар по Си Цзинпин и неговата група, как то ще измени вътрешнополитическия баланс на елита в Китай?

- Трябва да разбираме нещо за китайските елити, което често се разказва: комсомолци, принцове – това за съжаление не може да се нарече инак, освен, непрофесионално бълнуване. Това основно е препредаване на различни западни публикации, които и нашите блогъри се опитват да възпроизведат, без да разбират как е устроен Китай.

Към това трябва да се отнасяме много внимателно. Нещо повече, такива неправилни възгледи носят много голяма опасност, защото не ни дават да разберем нормално как са устроени китайските елити, с кого от тях ние трябва да общуваме. Ясно е, че Си Цзинпин е легитимният ръководител на Китай, но много въпроси се решават по други кланови или регионални елитни канали. Това означава, че предлаганите концепции са неверни и крайно опасни.

Какво се случва реално? Както смятаха мнозина, ако Си Цзинпин прояви слабост, то на конгреса няма да го преизберат или ще има някаква критика, която ще доведе до социални вълнения, до въстания. Разбира се, това не е така, ако погледнем внимателно, в това число регионалните публикации, и проанализираме регионалните блогове, в които ситуацията се обсъжда много сериозно… Трябва да разбираме, че Китай е много твърда страна, разбира се. Но ако критикувате не политиката, а икономиката, това е напълно допустимо.

У нас се правят достатъчно много консултации с китайски партньори, вървят консултации по междубанковия и политическия сектор. Затова ние по принцип знаем достатъчно добре, макар и не публично, разположението на силите в Китай като цяло. Мисля, че критиката към Си Цзинпин за сегашната ситуация ще бъде на конгреса, китайският глава ще трябва да отговори като минимум на три неприятни въпроса.

Първият въпрос е ситуацията с Тайван и рязкото понижаване на качеството на американо-китайските отношения. За Китай това, разбира се, е въпрос и на финанси, и на политическа „уютност“ на живеенето в този свят.

Вторият момент е забележимото като цяло забавяне на ръста на икономиката на Китай, в това число – забавяне в редица сектори на икономиката, стагнация на икономиката в редица райони, например в североизтока на Китай, който е в близост до Русия.

Странна е ситуацията с успеха или неуспеха на проекта „Един пояс – един път“: огромни капиталовложения, възвръщаемостта от тях е непонятна, и този факт на икономическо забавяне има обективно обяснение – пандемията на коронавируса, забавянето въобще в световната търговия. Съвкупно, всичко това влияе не много добре на Китай.

Накрая, третият момент  - това очевидно е растящата криза на банковия сектор в Китай, свързан  с даването на огромни кредити, с кредитната задлъжнялост както на регионите към Китай, така и на населението към банките. Неотдавна имаше изказвания, които по отделно не са много опасни, но създават цяла редица от негативни картинки. Си Цзинпин очевидно ще набляга върху засилването на идеологическия модел, и в дадения случай това е правилно, защото икономическия модел Китай вече е изработил и отработил. Сега трябва да се подсили единството на Китай. Си Цзинпин вероятно ще трябва да признае, че Китай е обкръжен от „некомфортна ситуация“ и, колкото и да е странно, страната продължава да се развива.

Просто великите страни не ги обичат, страхуват се от тях, често ги ненавиждат. Си Цзинпин вероятно ще формулира това с по-спокойни думи. И все пак ще му се наложи да формулира понятието стратегически партньори и не защото Китай сега практически на всички партньори присвоява статус на стратегически. И когато си казваме, че Русия е стратегически партньор на Китай – това е страхотно, само че САЩ за нея също са стратегически, и Индия, и всички. Значи Китай ще трябва все пак да разбере с кого строи новия глобален ред, новата глобална реалност. И тогава е ясно за какво отиват сега всички сили и средства на Китай. Ако Китай пак застане на позиции за, както там обичат да казват, win-win – взаимна изгода, ще се окаже, че основните му търговски партньори: Европа, Япония, САЩ, са и негови основни политически противници, т.е. предизвикателството е насочено към политическата структура на Китай. Днес то не е много сериозно, не представлява опасност, но компартията на Китай ще трябва да съобщи, че се е променила геостратегическата реалност и КНР ще трябва също да проведе своята перестройка.

- Кои групи противостоят на Си Цзинпин и могат да засилят своето влияние в новата ситуация?

- Не мисля, че някакви групи ще се подсилят, но ние трябва ясно да разбираме: първо, има достатъчно влиятелни южни китайски кланове  - тези, които контролират промишлеността във Фуцзян, в Гуандун. Те винаги са работили много тясно със западните компании и, конкретно всички основни доставки от тях отиваха в САЩ и заради това те се  укрепваха  Изобщо, те са се прицелили  да работят със западните пазари. Именно там, да напомня, са разположени заводите за производство на микропроцесори и компютри, заводите Apple. Затова тези компании, разбира се, най-малко искат някакво сериозно противопоставяне на САЩ. Виждаме например, че южнокитайските блогъри, по същество те са като електронни СМИ, твърде и твърде акуратно се отнасят към сегашния конфликт и казват, че трябва той спешно да бъде прекратен. И продължавайки да смятат САЩ за идеологически противник, те все едно развиват икономическите отношения с тях, защото иначе – трябва да признаем това – деветдесет процента от южнокитайските компании и кланове ще трябва изцяло да сменят своя модел на развитие. Пекинските групировки – анхойската, шандунската, са настроени твърде остро и смятат обратното, че трябва да се донатисне тайванската ситуация: омръзна им, че Китай през цялото време стои в сянка и трябва да се примири, че ще му се наложи да търпи някакви лишения – без това, наистина, е невъзможно да възстанови своята роля и влиянието си в света.

Така, че според мен групировките, противостоящи на Си Цзинпин, са няколко. Впрочем, има групировка и около най-мощния лидер – премиер-министъра на Китай Ли Кецян, който неведнъж се е изказвал, че трябва да се усилва икономическият модел на развитие. Той всячески се опитва да отдели политическите търкания от икономиката. Формално това му е вменено по статус. Но като отчитаме, че неговите позиции, съдейки по всичко, напоследък укрепват, разбираме, че има доста хора, които смятат, че Китай трябва да се съсредоточи върху вътрешното си развитие - например, да реконструира редица крупни суровинни проекти, и по-малко да се въвлича в разпри със САЩ.

- Как ставащото около Тайван може да повлияе на ситуацията около Украйна? Вероятно Путин и Си Цзинпин са си говорили нещо преди  началото на специалната операция. Как тази изменена ситуация може да повлияе върху Русия?

- Първо, честно казано, аз мисля, че не е имало никакви договорености между Путин и Си Цзинпин. Мога само да предположа, че Русия в лицето на Путин най-вероятно е информирала Китай за възможни изменения в Украйна, но не мисля, че е ставало дума именно за пълномащабна военна операция. Затова тук трябва да разберем и объркаността на Китай, особено в първите няколко седмици, когато той се ограничи с твърде абстрактни изявления за това, че всякакви конфликти трябва да се решават по мирен и дипломатически път  и т. н. Китай, впрочем, в много неща се опираше на руската политика. Ще напомня, че Русия дълго време казваше, че украинският въпрос не може да има военно решение. Но, както разбираме, ситуацията се промени твърде рязко. Мисля, че сега Китай крайно внимателно следи Украйна, и не само защото, както се смята, изучава военен опит.

Той, разбира се, изучава военния опит. Той изучава световната реакция, която, както сега виждаме се оказва много важно нещо за Китай. Ние разбираме, че в днешния свят не може да има пълна изолация, и не защото някой много обича Русия, а друг силно не я обича. А защото една от най-големите суровинни страни в света не може да бъде изолирана, без загуби за другите страни. И това вече не е иранският вариант.

Мнозина казваха, че Иран беше изолиран и в течение на десетилетия и се оказа в твърде плачевно положение на първо време, и че с Русия ще бъде същото. Световната ситуация се промени. Иран наистина бе в тежка ситуациа, но днес в тази страна има няколко промишлени области, които са челни за целия свят. Машиностроенето например. Големи стругове и оборудване – същото оборудване за производство и ремонт на газови турбини, в Иран са водещи, защото страната успя да определи за себе си ключови точки и да започне да произвежда именно това.

Втори много важен момент. Казваха: „А ето сега Русия започва операция в Украйна, давайте да започнем операция в Тайван, и Китай започва операция в Тайван, и общо взето, те са се договорили помежду си“. Първо, не виждаме никаква синхронизация, и отново анализаторите, които много говореха за това, просто не разбираха как действа Китай. Китай не се синхронизира с никого – такава е политическата му култура.  И нещо повече, сега е видно, че във връзка със ситуацията в Тайван, САЩ превключват, разбира се, към азиатския регион.

При това, за Европа това е много лошо, защото тя ще остане сама лице в лице със своя проблем. Сега тя губи много сили и средства, доставяйки въоръжения,  не говоря дори за газовите и нефтените проблеми. САЩ успяха да създадат отромен котел – не украински, не руски, а абсолютно точно европейски котел. Курсът на еврото се понижава, Европа става абсолютно зависима от поддръжката на САЩ. И тук американците постигнаха своето – създадоха система на контрол в Европа и цяла редица конфликти. Погледнете: косовската история, а съдейки по всичко, сега се разгръща молдовска история. Така ще бъде до безкрай.

Сега САЩ превключват към Азия и това вече не е, разбира се, тайванско-китайският конфликт. В това са задействани цяла редица страни. Крайна загриженост изразяват Япония, Южна Корея – всичко става до тях. Северна Корея заяви пълната си поддръжка за китайската позиция, да напомня, че тя има ракети, които малко или повече летят. Крайно загрижени са в Индонезия, която се намира в непосредствена близост. Затова тук може да има азиатски котел, създаден също от американците.

И накрая, последно, нещо става буквално пред очите ни – внезапно засилване на арабо-израелския конфликт. Не е изключено той да прерасне в още един котел.

По такъв начин светът ще бъде покрит ето с тези язви, САЩ  ще са над схватката, като я регулират и контролират.

Ако политиците на страни като Русия, Китай, Иран, впрочем и Украйна, разбират в каква ситуация ги вкарват, ще им се наложи да се договарят помежду си,  иначе няма да видим повече този свят, който сега познаваме – ще има абсолютен крах на финансовата, икономическата и политическата системи. Това няма да е война в чист вид, както я разбираме, това ще бъде хибридна война, която ще нарушава живота в течение на десетилетие, а след това още едно десетилетие ще се възстановяваме. Не е изключено под удари да се окажат и ООН,  общата необходимост и устойчивост на тази организация, всички международни институти. Ние се намираме на прага на това, че ако не се намерят здравомислещи политици, днешната световна система ще бъде унищожена.

 

Превод за "Гласове": Велиана Христова

Източник: Информационна агенция „Красная Весна“