Япония – достойна и величествена като самурай

<p>Брилянтната чистота не дразни, а те стимулира, съсредоточава те, кара те да се стараеш и ти да си такъв - с бистър ум, чист и искрен. Премерената достойна любезност на японците пък ти дава самочувствието на уважаван човек, който тежи на мястото си. Ясно си личи културното натрупване, пренесено в супермодерен вариант. Нищо не е забравено от историята на страната, всичко е пренесено в бъдещето от гениални архитекти, които си личи, че са вложили мисъл и чувство във всеки детайл. Токио като че ли ти казва библейската мъдрост "Не прави на другия онова, което не искаш да ти се случи". Тази перфектна страна не търпи несправедливост и дори сградите ти подсказват, че проявиш ли неуважение, ще бъдеш наказан като в древността. Например, разказаха ми, че предишният велик майстор по сумо веднъж не сдържал нервите си и ударил шамар на човек в някакъв бар. Веднага му отнели всички титли и дори шофьорската книжка по една-единствена причина - не може човек, надарен с такава сила и отличия, да посяга на по-слаб от него.</p> <p>На този фон българската делегация е някак прекалено шарена и шумна. Японците дори мислели, че като си говорим нормално, се караме помежду си.</p> <p>В Япония няма дебели хора освен сумистите, но и те по-скоро са мускулести, отколкото тлъсти. Това се дължи на изключително умерената за българските разбирания храна. Сурова риба, много тънки спагети, ориз на пара, водорасли, бистри супи и всичко това в малки количества. В Япония българското кисело мляко е на почит.</p> <p>Произвежда го корпорация "Мейджи" с президент г-н ШигетароАсано. В град Камакура, на около 2 ч. път от Токио, ни посрещат производителите на нашенското мляко, което носи и името "българско".</p> <p><strong>При японците няма гръцкия напън да изкарат, че всичко на света започва от тях</strong></p> <p>Когато нещо принадлежи на друга култура, те го отчитат с японска педантичност. Млякото им е с вкус на онова, което ние помним от детството си. С характерната кисела жилка, която се изгуби, когато на пазара ни стъпиха чужди производители, наблягайки на сметановия привкус.</p> <p>На сутринта отиваме да разгледаме двете най-големи забележителности на Камакура - статуята на Буда, будиския храм "Хаседера" и шинтуисткия храм "Цуругаока Хачимангу". Голямата Буда наистина е величествена статуя.</p> <p>Някога тя е била покрита със злато, а сега е със сивосинкав метален цвят. Около статуята е имало навес, който е бил разрушен при едно от многобройните земетресения там през 15-и век. Самата Буда е строена 12-и век.</p> <p>Можеш да влезеш във вътрешността й и да оставиш паричка, като я закрепиш между фугите на статуята като си намислиш желание. В двора на храма се разхождат катерички, има и статуя на демон, затворен зад решетки.</p> <p>В храма на богинята-майка пък има стотици малки статуйки, на фона на които тя блести в златните си одежди.</p> <p>Разглеждаме дома на известен японски самурай от древността. До къщата му е останал само дънер от дърво, което не си помни годините и затова е изгнило и паднало, въпреки неимоверните усилия на японците да го запазят. Странното е, че именно това дърво е послужило за прикритие на убиец, който в сянката му е издебнал самурая и го убил.</p> <p>Следва посещение на самурайска школа, в която се изучава традиционното бойно изкуство със саби "ияйджуцу".</p> <p>В школата има и жени-самурайки. Учителят - мъж на възраст над 50 г., ни демонстрира как можеш да разсечеш противника си с меч - вертикално - на две половини през главата и хоризонтално. Самата аз съм левичар, затова ми харесва обяснението му, че</p> <p><strong>левичарите са по-добри във вертикалното разполовяване на човек</strong></p> <p>защото мечът - катаната, се държи в дясната ръка, а отзад се придържа с лявата. Ако тя е силна - ударът става много по-мощен, а умението, което левичарите имат, автоматично удължава катаната с няколко сантиметра и ти позволява да разсечеш противника си на две равни половини с лекота. Учителят е поласкан от присъствието на министър-председателя ни Бойко Борисов и накрая всички участници в демонстрацията ни се поклоняват.</p> <p>Поклонът в Япония е израз на уважение и поздрав. Поклонят ли ти се, покланяш се и ти. Те обаче го правят отново и ако пак им отвърнеш, това може да продължи до безкрай. Просто в един момент трябва да прекратиш с кланянето, защото японците няма да го направят.</p> <p>Посещението на турнира по сумо е истинска атракция. Огромната зала е препълнена. В средата има кръг, покрит с нещо като пясък, а целта на противниците е или да изблъскат съперника си, или да ги повалят. Иначе схемата е проста. Първо около ринга обикалят спонсорите със знамена, на които са изписани фирмите им.</p> <p>Самата схватка продължава не повече от минута, а победителят начаса получава наградата си - пачка с банкноти. Колкото сумистът е по-добър, толкова повече спонсори излизат на ринга, а сумата е по-голяма.</p> <p>Най-добрите сумисти играят накрая. Вместо пуканки тук продават пакети с хрупкави зърна от грах, ориз и неидентифицирани продукти, между които и малки, хрупкави рибки. Залата започва да скандира името на българина Котоошу много преди да е дошъл редът му. В Япония много го обичат - особено момичетата, защото гласовете, които се чуват, са предимно на жени. Когато Калоян Махлянов излиза, публиката изпада във възторг.</p> <p>Самата аз викам името му: "Котоошу - АТАКА-победа!" Въпреки че е контузен в рамото и в коляното, Котоошу успява да победи. В мига, преди да бъде изтласкат от ринга, Котоошу прави неочаквана подсечка на противника си и го хвърля по гръб на земята. Нашенецът не случайно е любимец. Той е изключително съразмерен в сравнение с останалите сумисти и истински красив.</p> <p><strong>Името Котоошу означава "Арфата на Европа" или с други думи Орфей</strong></p> <p>Бойко Борисов връчва купата на правителството на България и изнася реч на японски. Залата е във възторг.<br />На приема на японо-българската асоциация по-късно Котоошу идва в традиционното кимоно, бели чорапи с пръст, разделящ палеца от останалите, за да може да се чувства комфортно в джапанките, с които е обут. За журналистите той е истинска атракция, а съпругата му - японка, не се отделя от него. Три красиви, като излезли от филм, японки свирят на инструменти - нещо като големи китари, разположени на земята. На три от пръстите си имат изкуствени нокти, с които опъват струните. Десетинагодишни деца пък изпълняват български народни танци, но някак без традиционното друсане, а по-скоро като гимнастички. Следва чайна церемония. Красив японец с традиционна прическа дълго бърка на колене различни съставки, като си служи с нещо, подобно на четка за бръснене. Врят няколко чайници. Накрая ни поднасят по една купа с доста внушителни размери. Всяка една има картинка и се сервира така, че тя да е към теб. Обясняват ни, че трябва да завъртим два пъти купата, за да може картинката да се падне от обратната страна - с лице към седящия срещу теб. Чаят е зелен, много гъст и за нашите вкусове да го наречем непонятен. Навремето чайната церемония е била достойна за самураите, когато искали да обсъдят важен проблем. Само на нея те се разделяли с оръжието си, а вместо него им давали малки ветрилца, които не се отварят, а просто символизират катаните им. На тези церемонии са сключвани много примирия, взимани са важни за страната решения.</p> <p>Освен че са доблестни, японците уважават доблестта, дори тя да не е проявена от човек. Например в центъра на Токио има паметник на вярното куче Хачико, което всяка сутрин чакало на най-оживеното кръстовище в града - Шибуя, през което на ден минават по около 8 милиона души, господаря си, който бил починал. От мъка по него и кучето починало, а токийците събрали пари и му построили паметник.</p> <p>Една от атракциите в града е улицата Такешита, която освен място за евтино пазаруване е и сборище на екстравагантни младежи. Тук</p> <p><strong>можеш да видиш момичета, облечени като Червената шапчица</strong></p> <p>като принцеси, с много къси или дълги на волани поли, с разноцветни коси и странни прически.<br />Японците си имат и своя Айфелова кула, която тук се нарича Токио тауър. По-голяма и по-добре осветена от парижката. От покрива на кметството на 42-рия етаж пък се разкрива уникална гледка към града.</p> <p>Странното е, че по улиците на Токио не се пуши, а много японци ходят с медицински маски. Явно спомен от бомбардировките над Хирошима и Нагазаки и ужасната лъчева болест след това. За пушачите има определени места с пепелници. Ако въпреки всичко си запалиш, то винаги се намира по някой японец, който изскача от магазина в близост до твоето "кощунство" и усмихнат ти подава пепелник, в който да си тръснеш или да загасиш фаса. В хотелите се пуши - заведенията са разделени на пушачи и непушачи, в стаите също има пепелници.</p> <p>Както вече казах, японците уважават дори вредните ти навици. Щом си преценил така, значи решението е твое и никой не ти налага нищо чрез сила.</p> <p>За японците е традиция мъжете да боядисват косите си черни до 70 г. възраст, затова трудно можеш да разбереш кой кой набор е.</p> <p>Стаите в хотела са изключително комфортни - с перфектни матраци и възглавници, има и уредба, която да си включиш преди сън и която свири много тиха музика от известни произведения. Японците имат култ към тоалетните - седалките са затоплени, а отстрани има множество копчета, с които се пуска по различен начин водата, така че тоалетната е и вид биде, но с много функции.</p> <p>Те никога не късат с традициите си. В заведенията можеш да видиш модерно облечени жени и такива с кимона и всички такъми по тях - от дългите фиби до широките колани с панделки на гърба.</p> <p><strong>Япония е страна, която прекрачваш със страх, а си тръгваш с носталгия</strong></p> <p>Докато гледах изчезващите небостъргачи и величествени вулкани, покрити със сняг от самолета, ми се приплака.</p> <p>От факта, че след Втората световна война, разрушенията и мизерията японците са изградили наново един приказен свят, докато ние години наред сме занемарявали културните си паметници и сме строили ужасяващи панелки. От птичи поглед се вижда ясно какви тежки щети е нанесъл социализмът върху държавата ни. Не исках да се връщам при мръсотията, злобата, лицемерието, нечистоплътните човешки взаимоотношения. Исках да остана там - при боговете и хората, които се стараят и са изрядни във всичко. Още щом кацнахме в Новосибирск, за да зареди самолетът, научих, че у нас се разиграва поредната гадна интрига със съмнителни СРС-та. Лицето на Бойко Борисов, което дотогава излъчваше лъчезарност, помръкна. Връщахме се в страната на недостойните хора, за които чуждата болка е мехлем за душата, лъжата е задушила истината, които не уважават себе си, а какво остава за другите. Лицата на делегацията също станаха мрачни. Подготвяхме се да стъпим отново на нашата изстрадала, раздирана от интриги страна. Страната на древните траки, които когато нямало с кого да се бият, се биели помежду си за удоволствие. Все пак беше хубаво да знам, че там, някъде на 16 часа път със самолет, съществува друг свят и че някой ден себеуважението и уважението към другите може да се промъкне и у нас. Въпросът е кога? След 100, 200 години или никога. Знаех, че това зависи само от нас.</p> <p><em>Текстът е публикуван във в. "Атака"</em> <em>и е плод на екскурзията на Бойко Борисов и Капка Сидерова до Япония, която беше проведена на държавни разноски.</em></p>