- 10 Sep 2020
- 203
- 3
Наричат Марк Захаров „любимия режисьор на Русия“. Преди по-малко от седмица, на 13 октомври, невероятният ерудит навърши 80. Юбилеят му е двоен, защото се закръглят и 40 г., откакто е поел московския театър „Ленком“, който се превърна под негово ръководство в една от най-успешните и ярки сцени в Русия. „Посрещам двойния си празник със съзнанието, че имам най-чудесната професия, че съм реализиран човек, че имам великолепни отношения с трупата и всички хора в театъра – казва съсценаристът на култовата лента „Бялото слънце на пустинята“. – Щастлив съм, че за всяко представление на „Ленком“ билетите са продадени и има опашка „Търси се“. Няма от какво да се оплача. Пожелавам си всеки ден да ми поднася нещо, което да държи съзнанието ми будно и да ме кара да мисля“.
<p> </p>
<p><strong>- Какво ви вълнува, какво ви държи буден?</strong></p>
<p>- Това, че живеем в нова информационна епоха, говорим някакъв друг език. Например налага ми се да се чудя дали правим спектакъл или „театрален проект“… След падането на Желязната завеса Русия се конкурира с целия свят. Затова поетите не могат да съберат на стадиона десетки хиляди народ, както беше преди, не става.<br />Появиха се много места, където човек може да отиде вечер. Освен семейството, приятелите и познатите има безброй изложби, театри. Има интернет. Музеи и дискусии, срещи и концерти. Затова да накараш хората да ти подарят два часа и половина от най-ценното си вечерно време е истинско изпитание в сравнение с 2010, 2011 г., да речем.</p>
<p><strong>- Обаче в театър „Ленком“ има правостоящи. Вероятно знаете тайната защо почитателите на театъра не се отказват от вас.</strong></p>
<p>- Ако говорим за последователност и инат – простете за грубата дума – формулата ми е следната: спектакълът трябва да бъде зрелищен. Толкова интересен, че нито водещите критици, нито зрителите новаци да не си тръгнат в антракта, да дойдат и на следващия спектакъл.</p>
<p><strong>- Авторските театри като че ли губят позиции – превръщат се в нещо като театри супермаркети с разширен асортимент: и за ветерани, и за закоравели естети, и за младежи</strong>...</p>
<p>- Като казахте „за младежи“, се подразних, напрегнах се. Какво, за младежите трябва да измислим нещо особено специално ли? Ритуално да пеем и да танцуваме за тях? Да не би да се налага за младежите да разкрасяваме изкуството? Както навремето се случи със „17 мига от пролетта“ – лично аз смятам това за престъпление от гледна точка на етиката и естетиката. Мисля, че се държим твърде покровителствено с младите хора.</p>
<p> </p>
<p><img src="/uploads/editor/марк_захаров2.jpg" alt="" /></p>
<p><strong><em>Формулата за успешна театрална постановка на Марк Захаров е: „Спектакълът трябва да бъде зрелищен“</em></strong></p>
<p>Често пренебрегваме качествата и интелекта им със снизходителното: „Те, младите сега… А ние навремето…“. Не разбирам подобно отношение. Винаги ще има умни хора. И не бива да третираме младите чрез синдрома на глухия далтонист, който задължително се нуждае от ярки цветове и силни звуци. Така можем да стигнем до абсурд…</p>
<p><strong>- Изглеждате мрачен човек. Какво може да ви разсмее?</strong></p>
<p>- Телевизионните предавания. Не искам да си развалям отношенията с телевизионните шефове, но съм длъжен да кажа, че там се наблюдават някакви странни мозъчни напъни. Не искам да мърморя, но развлекателните ни програми са някъде на ръба между доброто и злото и предизвикват саркастичен смях… Имаме си задължителни стереотипи – непременно в новините да се покаже детенце с една ръка или пък загубило крака си – и естествено, как го лекуват… Или щампата шоу а ла съдебен процес, където най-сериозно се решават въпроси от типа правилно ли мъжът е напуснал жена си или напротив; тя ли го е предала, той ли е предал нея. И хората се просълзяват, разплакват се даже. В това има нещо самоубийствено в смисъла на културното ни „възраждане“.</p>
<p><strong>- Малко ми е трудно да си представя, че гледате телевизия – още повече че в театъра зрителите плачат за съвсем други неща. А сега – за новия ви спектакъл „Небесни странници“. Можем ли да го наречем програмния, фирмения спектакъл на Марк Захаров?</strong></p>
<p>- Вероятно може. Още повече че той някак ми пречи да мисля за по-нататък. Получи се нещо много специално, усещам го като сериозно, етапно представление в моя живот. Предполагам, че може да бъде поставен „Юнона и Авос“ <em>(култова рок опера от 1981-ва, която предизвиква истински фурор в културните среди на тогавашния СССР – бел. ред.)</em> Макар че, да си призная, докато работехме, много се страхувах, че няма да се получи нищо. Бях изпаднал в някакво униние – страшно, усещах го почти физически.</p>
<p><strong>- Затова пък усещането за успех сигурно е било велико!</strong></p>
<p>- Остатъчният вкус – това е много важно – се запазва след спектакъла или филма. Например американците мислят за това изключително много. В началото се присмивахме на техния прословут „хепиенд“, а сега разбираме, че именно всъщност ние, руснаците, сме направили твърде много за изкуството на мрака и безнадеждността. Интелигентният оптимизъм трябва да се цени!</p>
<p><strong>- Николай Бердяев, вашият любим философ <em>(една от водещите фигури на движението, сложило начало на т.нар. „Руски философско-религиозен ренесанс; 1874 г. – 1948 г.” – бел. ред.),</em> неведнъж е писал за т. нар. етични парадокси. Кои са двойните стандарти в обществото, които предизвикват гнева ви?</strong></p>
<p><strong>- Не бих казал, че съм разгн</strong>евен, но трябва някак по-умело и внимателно да се показват действията на първите лица в държавата. Спомням си разбиващата комунистическа цензура, но тогава имаше и информирани хора. Когато Хрушчов излетя на визита в Индия например, показно беше иззет мултфилмът „Жабата пътешественица“ – за да не се раждат неудобни вицове. Слава богу, такива „политици“ като Хрушчов днес нямаме.</p>
<p><strong>- Но пък е ценно вашето присъствие в редиците на висшата администрация в качеството ви, как да кажа – на съветник.</strong></p>
<p>- Преувеличавате, разбира се. Но във времената на Горбачов и Елцин в тези редици наистина ми беше много интересно. Тогава на различни конгреси се запознах с удивителни хора като акад. Сахаров например…</p>
<p><strong>- А сега?</strong></p>
<p>- Не, сега да се ходи в Думата не е интересно. Съчиниха химн в нейна чест, но няма кой да ти обясни какво представлява пенсионната реформа, да речем. И всички са недоволни, липсва прозрачност, яснота…</p>
<p><strong>- Същият онзи Бердяев пише, че в началото на ХХ век се наблюдава огромен културен ренесанс във всички области. Почти столетие по-късно вие усещате ли някъде някакъв ренесанс?</strong></p>
<p>- Когато някои мърморят, че в театъра няма таланти, че нищо не се случва… Не, не съм съгласен. Има млади хора, които много ми харесват. Знаете ли... Може и да прозвучи грубо, но ние като студенти гледахме преподавателите си зяпнали, с изумление и див възторг – но само толкова. Е, и ходехме на театър.</p>
<p><img src="/uploads/editor/марк_захаров3.jpg" alt="" /></p>
<p><em><strong>М. Захаров: „Някога се смеехме на американците за техния прословут „хепи енд“. Сега разбираме, че ние в Русия сме направили много за изкуството на мрака, тъгата, ужаса.“</strong></em></p>
<p>А днешните млади искат да бъдат научени. Искат да овладеят професията. Това е хубаво. Питат конкретно как се създава театрално пространство, как се насища то с енергия. Искат да се научат да намират такива гледни точки, които биха излъчвали енергия, да откриват живите теми.</p>
<p><strong>- Казвали сте, че най-важното за вас са семейството и близките, а всичко останалото е суета… Пояснете, моля.</strong></p>
<p>- Много отдавна, когато тъкмо бях постъпил в театъра, се играеше един музикален спектакъл, в който главната роля се изпълняваше Любов Матюшина. Представете си – тя излезе на сцената в деня, в който беше загубила детето си! И това ние тогава го възприемахме като великолепен героизъм, достоен за подражание. Сега мисля по-различно – особено след смъртта на Абдулов <em>(Александър Абдулов е руски актьор, играл в много от най-стойностните съветски и руски филми – бел. ред.)</em>. Че човек трябва да пази организма си – това е неговото тяло, обвивката на душата му. Ако искаш душата ти да се развива и възвисява, трябва да пазиш краката и ръцете си, да бъдеш в добра форма и да се грижиш за здравето си. Да си болен не е модерно.</p>
<p><strong>- Марк Анатолиевич, вие сякаш имате отговор на всеки въпрос. За какво мълчите?</strong></p>
<p>- Мълча, когато анализирам всички глупости, които съм сътворил или казал на глас някога. Мълча и когато ме връхлети някаква хубава мисъл. Аз вярвам, че има нещо, което идва при нас, в главите ни – от космоса. Вие споменахте Бердяев – в своята книга „Самопознанието“ той пише, че истинският конфликт в изкуството не е, когато хората се карат помежду си, отстоявайки гледната си точка. Истинският конфликт е, когато човек противопоставя себе си на тълпата, без да се страхува да пренебрегва утвърдените норми, и преминава в едно по-висше измерение. Това например направи Григорий Горин в своя сценарий за Барон Мюнхаузен, който имах удоволствието да въплътя – надявам се, нелошо – в киното.</p>
<p><strong>- Един личен въпрос – кой идва у вас на гости?</strong></p>
<p>- Ширвинт. Джигарханян. Швидкой. <em>(Захаров говори за обичания и у нас актьор Армен Джигарханян и известните театрални критици Александър Ширвинт и Михаил Швидкой, като Швидкой е и министър на културата на Русия – бел. ред.)</em> Хора, свързани с изкуството, с театъра; хора, с които съм на „ти“. С останалите поддържам много близки отношения, в които спазвам много добра дистанция – защото никога не забравям правилото на американските ВВС: когато екипажът на голям бомбардировач започне да си дружи семейно, го разформироват.</p>
<p><strong>- Кой според вас е най-страшният грях в човешкия живот?</strong></p>
<p>- Съществуват десет Божи заповеди – според тях трябва да избираме кой е най-малкият грях. Но не зная, вероятно зависи от нагласата на дадения човек. Аз например смятам, че справедливият гняв понякога е полезен и нужен. Така че на този въпрос явно няма да мога да ви отговоря.</p>
<p><strong>- Научихте ли се да прощавате?</strong></p>
<p>- Предполагам – не. Но се стремя. И все по-често ми се удава.</p>
<p><em>Превод от руски език: Елена Дюлгерова</em></p>
