- 30 Юли 2026
- 668
- 0
Автор: Кишор Махбубани, iai.tv/video
Пребалансиране на глобалния ред. Възход и упадък на Западната хегемония
Добро утро на всички! За първи път участвам във фестивала „How The Light Gets In“ („Как светлината прониква отвътре“) и това е първата ми реч, затова можете да видите колко съм напрегнат. Впрочем знаете, че на Запад, особено в Америка и Британия, започват разговора, правейки шега, но аз идвам от Азия, а ние в Азия винаги започваме с извинение. Това действително е искрено извинение, искрено искам да се извиня на всички ви, ако думите ми ви накарат да се почувствате неудобно. Проблемът е, че ако не ви накарам да се почувствате неудобно, и ако не ви извадя от зоната ви на комфорт, няма да можете да разберете света, който идва. Светът, който идва, е толкова далеч от зоната ви на комфорт, че наистина ще трябва в известен смисъл да изпитате малко болка, за да го разберете.
Смятам да организирам бележките си днес по такъв начин, че да се опитам да ви дам кратък поглед върху новия свят, който възниква. В първата част ще говоря за това как виждаме края на епохата на Западната доминация в световната история – Западът направи много добър пробег, двеста и повече години на глобална доминация! Което беше забавно, но просто свърши.
И е важно да разберем защо свърши. Какво стана, къде сбърка Западът?
После, във втората част, ще видим мултицивилизационния свят и завръщането на други цивилизации. Това, разбира се, ще промени значително текстурата и химията на нашия свят. В този раздел обаче ще се фокусирам най-вече върху Китай, защото Китай сега е авангардът на новия свят и ако не разбираме Китай, не разбираме новия свят, който идва.
След това ще говоря за това, което може да видите, докато се движите в този нов свят – какви сценарии може да се очакват, какви препъникамъни може да има в този нов свят, който идва.
Нека започна с въпроса защо Западът обърка пътя си. Първо ще направя едно малко провокативно твърдение: Западът – в глобален аспект – се превръна в самотна, нарцистична цивилизация. Самопогълната от себе си, много доволна от себе си. И поради своя нарцисизъм стана сляпа за грешките, които беше направила в общуването си с останалата част от света.
Искам да започна историята от края на Студената война в 1990 г., защото съм сигурен, че всички вие си спомняте как Западът празнуваше, колко щастлив беше Западът, че беше победил Съветския съюз без нито един изстрел. И Западът реши, че е пристигнал, всички повярвахте, почти всеки на Запад повярва, че това е изумително и че сте достигнали края на историята. „Ура, вече няма нужда да се борим! Успяхме! Изкачихме се на върха! Постигнахме либералните демократични общества, които са най-добрите общества в света! Успяхме! Останалите, останалата част от света, ще трябва да се борите, а ние вече не трябва да се борим!“ Има една статистика, която за моя изненада малцина на Запад познават, според която Западът представлява 12% от световното население.
Дванайсет процента и още 88% хора, живеещи извън Запада. А Западът налудничаво реши в този момент от историята, когато беше достигнал края на историята, че останалата част от света ще се превърне в реплика на Запада. Ще ви копира, ще ви следва и ще стане като вас. Убеден съм, че всички ще се съгласите, че това е малко арогантно очакване от страна на Запада. Но тази арогантност доминираше светогледа на всички западни интелектуалци по онова време. Зная това отлично, защото по една историческа случайност прекарах една година в Харвард през 91-92 г. и и бях потопен в арогантността, която Западът изпитваше от успеха и постижението си. А всички останали – ех, клети приятели, вие ще трябва да свиквате с това, да се нагаждате, да го приемете. Причината, поради която тази арогантност, тогава, беше стратегическа грешка е, че тя приспа Запада тъкмо в момента, когато останалите цивилизации решиха да се събудят. Затворихте си очите, когато останалата част от света се събуждаше. Да си спомним, че Китай започна своите четири програми за модернизация в 1979 г. и до 1989-90 г. беше набрал голяма скорост. След това се събуди и Индия, около началото на 90-те, в резултат на криза. В случая на Китай също имаше преминаване през голяма криза и Китай каза „Стига, достатъчно! Време е да станем разумни и да постъпим правилно.“ Индия мина през голяма криза и каза „Стига, достатъчно! Нека направим каквото трябва.“ Това е, което виждате оттогава насам.
В случая с Китай – Китайската цивилизация е тук от около 4 000 години. А последните 40 години на икономическо и социално развитие бяха най-добрите 40 години от четирите хиляди години история на Китай. Западът реши, че това не може да бъде. „Те не са като нас, няма начин да успяват.“ Разбира се, защото вие смятате, че за да успяваш, трябва да си либерален, демократичен. Това е очевидно и именно затова смятам, че моментът с „края на историята“ беше катастрофален момент за Запада. Този момент приспа Запада тъкмо когато останалите се събуждаха. Имаше и друга огромна стратегическа грешка, която Западът направи, щом се почувства като Номер едно, като господар на света, когато реши, че може да прави каквото поиска. Защото Западът, или мнозина на Запад вярваха, че най-миролюбивата, най-спазващата законите цивилизация в света, е Западната цивилизация.
Ако обаче погледнем данните, Западът започна да стреля без размисъл и започна да влиза във войни през последните повече от 30 години. Западът реши, че най-добрият начин да разпространява свобода е като хвърля бомби над градовете. Бомбардирането е най-добрият начин за разпространяване на демокрация и либерализъм в останалата част от света. Обърнете внимание, че това се случи, вие започнахте да стреляте безразборно. Това започна в края на 90-те години и вие, разбира се, бяхте убедени, че постъпвате правилно. Опитвахте се да защитите народа на бивша Югославия. Решихте да го направите като бомбардирате Белград. Любопитно нещо е, че много хора на Запад вярваха в това, че Западът винаги спазва международното право. Бомбардирането на Белград обаче беше нарушение на международното право. Международното право е много ясно. Това е Западното международно право от 1945 г., редът основан на правилата на ООН, според което употребата на сила е оправдана, когато представлява акт на самоотбрана или когато е одобрена от Съвета за сигурност на ООН. Бомбардирането на Белград не беше акт на самоотбрана, не беше оторизирано от Съвета за сигурност на ООН и поради това беше незаконно. Любопитно е, защото Западът винаги е вярвал във върховенството на закона. Мога да ви кажа, че когато един Западен прокурор в Международния наказателен съд в Хага за Югославия просто каза, че е уместно да зададем въпроса законно или незаконно е било бомбардирането на Белград, този човек беше подложен на феноменален натиск. Много хора на Запад не обърнаха внимание на това, но останалата част от света го видя.
Тази безразборна стрелба не свърши с Югославия. Продължи с войната в Ирак през 2003 г., която очевидно беше незаконна. Не беше акт на самоотбрана, не беше оторизирана от Съвета за сигурност на ООН. Между другото, знам това отлично, защото самият аз бях в продължение на две години член на Съвета за сигурност на ООН. Наблюдавах дебатите и наблюдавах дали САЩ и Великобритания се опитват да оказват силен натиск, за да накарат останалата част от света да се съгласи, че е дошъл моментът за сваляне на Саддам Хюсеин. Останалата част от света каза „Не. Това не е законно“. Между другото, има нещо любопитно за Иракската война, което си заслужава да бъде отбелязано и запомнено: двама от най-добрите приятели на САЩ и Великобритания, две страни на име Франция и Германия, се противопоставиха на войната и казаха на САЩ и Великобритания, че това е грешка и че не трябва да се прави. Те, разбира се, бяха избутани встрани, защото тоталното убеждение беше, че всичко, което САЩ правят, за да разпространяват демокрация, е правилно.
Поразително е как понякога малките истории ти дават да разбереш как мислят хората. Смятах, че това желание за война е ограничено само до неоконите – племето, което в Америка се нарича неокони и които винаги са убедени, че най-доброто решение е американската военна интервенция. Но се случи да съм в Ню Йорк през 2002 г., присъствах на чудесен обяд в много ексклузивен клуб в Ню Йорк. Седях до много успешен американски бизнесмен. Когато келнерът дойде да налее вино, този господин го попита дали виното е френско. Келнерът каза, че е френско. А господинът каза: „Няма да пипна френско вино. Те са против нашата война в Ирак!“ За мен това беше огромна червена лампа. За бога, това желание за война се оказа толкова дълбоко, така вкоренено в Запада!
Войната в Ирак, както знаете, не беше последната война. От нея имаше какви уроци да се научат. Там бяха извършени военни престъпления, но впоследствие, когато Западът се намеси в Либия, извърши още едно огромно военно престъпление. Кадафи действително беше диктатор, нека изясним това. Няма съмнение, че беше диктатор. Но при неговото управление либийският народ живееше най-добре от всички африкански народи. Имаха гарантирани доходи, гарантирано здравеопазване, безплатно образование, безплатен мир, водеха добър живот. Тогава вие бомбардирахте Кадафи, страната се срина, Западът създаде провалена държава и просто си замина. Останалата част от света видя това.
На Запад твърде малко се разсъждава за това колко души сте убили, колко животи сте унищожили с безразборната си стрелба след края на Студената война. Но ще ви кажа, че това е грешка, която ви попречи също и да видите какво се случва. Третата стратегическа грешка, която допусна Западът, беше, че продължи да се опитва да доминира света.
Мисля, че повечето обикновени граждани на Запад не са наясно какво се опитват да вършат вашите лидери и вшите дипломати, за да запазят контрола над света, както и че в процеса често използват методи и принципи, които на теория противоречат на Западните принципи. Например, вие вярвате в меритокрацията. Вярвате, че ако някой трябва да бъде избран да управлява дадена организация, той трябва да е най-добрият възможен кандидат. Няма значение дали е черен, бял, азиатец или африканец. Няма значение дали е най-добрият човек, ние го избираме. В момента две от най-значимите международни икономически организации в света са МВФ и Световната банка. На теория те служат на света. Би трябвало, тогава, всеки в света да може да се кандидатира за управител на МВФ и Световната банка. Дойде един момент, когато в разгара на финансовата криза от 2008 г. Западът се почувства много уязвим и хората в САЩ и Европа се чудеха какво им се случва. Когато вие изведнъж имахте нужда останалата част от света да се обедини и да спаси световната икономика, вие свикахте среща на Г-20 във Великобритания, председателствана от Гордън Браун, и взехте решение, че отсега нататък лидерите на МВФ и Световната банка трябва да бъдат избирани по заслуги. 2008 г. беше преди осемнайсет години. Минаха осемнайсет години. Но до ден днешен, за да станеш шеф на МВФ трябва да си европеец. За да станеш шеф на Световната банка, трябва да си американец. 88% от световното население не е квалифицирано да ръководи световни институции. Ето това е много неразумно, много неразумно. Предполага се, че това трябва да са глобални институции. Защо настоявате, че могат да ги ръководят само западняци? Защо казвате, че само 12% от света могат да водят световните институции?
Очевидно това са решения, които вашите лидери вземат. Но всички тези решения ще се обърнат срещу вас с промяната, която сега става със света.
Нека премина към втората част и да говоря за новия мултицивилизационен свят и защо останалите 88% , които по множество начини приемаха Западната доминация, повече няма да го правят.
Първата поява на силна човешка цивилизация е тази на Китайската цивилизация. Както споменах и по-рано, от гледна точка на китайския народ последните 40 години на икономическо и социално развитие са най-добрите години на икономическо и социално развитие. Човек би си помислил, че Западът ще се зарадва, че ще празнува факта, че китайският народ се справя, че процъфтяват. Би трябвало да празнуваме.
Реалността е, че въпреки успеха и напредъка на Китай, ако вземете англо-саксонска медия и прочетете за Китай, ще видите постоянното демонизиране на Китай, тъй като зъл комунистически режим управлява Китай. Няма съмнение, че Китай се управлява от Китайската комунистическа партия, но целта на тази партия не е съживяването на комунизма. Целта на Китайската комунистическа партия е съживяването на великата Китайска цивилизация.
Но, както знаете, в геополитиката трябва да оправдаете това, което трябва да направите. Когато трябва да заемете позиция срещу конкурент, трябва да демонизирате този конкурент. И ето защо, когато Камарата на представителите на Конгреса на Съединените щати създаде комисия, заяви, че това е комисия за управление на стратегическата конкуренция между Съединените американски щати и Китайската комунистическа партия. Но истинската конкуренция не е срещу Китайската комунистическа партия. Истинската конкуренция е срещу Китайската цивилизация, която е решила да се завърне точно в този момент. Ще повторя, удивително е, че толкова малко хора на Запад осъзнават, че през по-голямата част от човешката история Китайската цивилизация се е представяла също толкова добре, колкото и Западът. Отново, едва през последните 200 години Китай, а между другото и Индия, изостанаха.
Но това изоставане беше аномалия. Интересното е, че мнозина на Запад вярват в това. Вашата работа, разбира се, е да се опитате да промотирате демокрацията в Китай. Искате това и се чудите защо китайците не могат да приемат великия дар на Западната демокрация? Причината, поради която китайците са подозрителни е, че когато бяха слаби и беззащитни, не се опитахте да ги нахраните с демокрация. Вместо това запушихте устата им с опиум. Принудихте Китай да пие опиум вместо чай. В 1842 г. китайците научиха много силен урок. Когато си слаб, Западът ще се възползва от теб. Сега, когато са силни и успешни, Западът иска да им изнася демокрация. Ако китайците не гледаха на това с подозрение, това би означавало, че имат някакъв сериозен проблем. Те знаят, че колкото по-силен става Китай, толкова повече ще бъде възприеман като заплаха за Запада. И поради това Западът ще се опитва да отслабва Китай, вместо да укрепва Китай.
За да подчертая това, бих искал да опиша кои са силите, които водят връщането на Китай, просто ще дам малко данни, за да разберете колко драматично се променя силата в света. В 2000 г., със започването на XXI век, общият БВП на Европейския съюз беше седем пъти по-голям от този на Китай. Седем пъти! Днес са почти еднакви. Към 2050 г. ЕС ще бъде наполовината на Китай. Повярвайте, подобни огромни структурни промени в историята не се случват много често. Просто на нас ни случва да живеем във време на огромни структурни промени. И докато това се случва, човек би могъл логично да предположи, че Европейският съюз ще се научи да бъде малко по-скромен, когато говори с Китай. Вместо това, за останалата част от света е абсолютно невероятно да видят европейските лидери, като Фон дер Лайен, като Кая Калас, външният министър на ЕС, как наричат Китай „рак“, „тумор“. Важно е да се разбере защо хората на Запад се държат така спрямо Китай. Това има по-дълбоки корени и има нещо, за което никой не иска да говори, но което е реален фактор в този нов свят. И този реален фактор е нещо, което е дълбоко заровено в съзнанието на Запада – страхът от „Жълтата опасност“. Сега можете да кажете: „О, хайде стига, ние сме толкова рационални и образовани и няма да се поддадем на подобни страхове от Жълтата опасност“. Но тя присъства в западната литература – чрез Фу Манчу и различни други персонажи, като тук ще посоча един важен исторически факт. Преди 130 години Конгресът на САЩ приема закон, чието име е Закон за изключване на китайците (Закон за забрана на китайската имиграция).
Преди 130 години. Защо? Страхът от жълтата заплаха. И така, в резултат от всички тези фактори, Западът реши напълно да се обърка по отношение на Китай и да не вижда, че се появява една велика цивилизация, която се завръща на нормалното си място в света и по този начин създава мултицивилизационния свят, който идва. Какво ще стане в следващите 20 до 30 години, докато се опитваме да се настроим към идващия нов свят? Доколкото знам, а и на вас ви е известно, никой не може да види бъдещето. Ще ви дам само един пример защо вие не виждате бъдещето и не го видяхте на 28 февруари – преди по-малко от три месеца – когато САЩ и Израел решиха да бомбардират Иран.
Иран беше напълно беззащитен, не можа да свали нито един американски самолет, не можа да свали нито един израелски самолет. Помислих си „шах и мат“, всичко приключи. Иран ще падне след три до четири дни, а САЩ и Израел ще победят. Нали така? Това би било най-логичното и рационално нещо, което може да се очаква. Не е ли трудно за вярване, че резултатът днес е почти напълно противоположен? Че тази беззащитна страна, само защото обърна отправените ѝ заплахи, успя да възстанови равновесието в световния ред. Малък пример, от относително слаба и беззащитна страна. Но хората, разбира се, забравят най-важното нещо за Иран, което е важно да се има предвид в настъпващия нов свят. В края на краищата, Персийската цивилизация е една от най-великите в световната история. Те са тук само от около 3 000 години и са преживели множество моменти на ръба на оцеляването и са ги преодоляли. Грешка беше да се подценява Персийската цивилизация. А подценяването на Китайската цивилизация е много, много по-голяма грешка. Тя е от друг мащаб.
И така, накъде отиваме? Първо, един от възможните резултати е Западът, воден от САЩ, да упражни максимален натиск, за да се опита да спре възхода на Китай. Това не е илюзия, според мен. Ходя често във Вашингтон, а Вашингтон като столица е дълбоко разединен. Републиканците и демократите не могат да постигнат съгласие за нищо. Но единственото нещо, за което имат съгласие, е че трябва да се спре възходът на Китай. Така че, един доста вероятен сценарий е САЩ и Западът да започнат усилия за възпиране възхода на Китай. Това, както можете да си представите, ще направи света много неудобен за нас. И ще доведе до множество последствия.
Мисля, че едно предупреждение, което всеки на Запад би трябвало да има предвид е, че по време на Студената война, когато САЩ водеха успешна политика на сдържане на Съветския съюз, те имаха подкрепата на множество страни, които се присъединиха към тях. Включително страни от Третия свят, като Пакистан, Индонезия, Египет, Конго – всички те се присъединиха към Запада. Този път останалата част от света няма да се присъедини в опита за сдържане на Китай. Затова винаги казвам на американските си приятели да помислят два пъти. Вашите усилия да спрете възхода на Китай няма да успеят. Въпреки това, съществува поне 20% шанс този максимален натиск да продължи. Най-вероятният сценарий, на който отдавам 60% вероятност, е че светът както винаги ще се оправи някак и този път. Така става обикновено. Кой знае как САЩ ще се променят след Тръмп. Най-странното при администрацията на Тръмп е, че тя е ястребски настроена към Китай, но най-малко ястребски настроен е президентът Доналд Тръмп. Беше забележително колко прагматично е отношението му към Китай при скорошното му посещение там. То действително създаде по-добър свят. Така че за следващите 6-12 месеца ще имаме относителна стабилност, благодарение на прагматичната му политика спрямо Китай. Зная, разбира се, че никой в тази зала не дава никакво одобрение на президента Тръмп, но трябва да признаете, че неговият прагматизъм беше много добър за САЩ, както беше добър за Китай и добър за целия свят, особено за страните от региона. Аз съм от Югоизточна Азия и за нас е добре да имаме относително стабилни отношения между САЩ и Китай. Последният сценарий, който според мен също е не повече от 20% вероятен, е Западът най-сетне да прозре и да каже, „Да, нека признаем, светът се промени.“
Ние на Запад вече не можем да доминираме света. Нека направим партньорства с останалите цивилизации, да се отнасяме към тях с уважение, да признаем, че са различни от нас, да приемем, че никога няма да са като нас, но можем да живеем в мир с тях. Моята надежда е, че всички вие, които сте тук в тази зала, ще разпространите това прозрение на останалия свят.
Благодаря ви много!
Кишор Махбубани завършва през 1971 г. философия с отличие в Университета в Сингапур. От Университета „Далхаузи“ в Канада получава магистърска степен по философия през 1976 г. и почетна докторска степен през 1995 г. През периода 1991–1992 г. той прекарва една година като стипендиант в Центъра за международни отношения към Харвардския университет. В продължение на 33 години е дипломат във Външния отдел на дипломатическата служба на Сингапур, в периода 1971-2004 г., като е заемал постове в Малайзия, Камбоджа, Вашингтон и Ню Йорк. Бил е посланик на Сингапур в ООН, а през 2001-2002 г. председателства Съвета за сигурност на ООН.
В 2004 г. става декан-основател на Училището по публична политика „Ли Куан Ю“ (LKY School) към Националния университет на Сингапур (NUS). Декан е от 2004 до 2017 г., а от 2006 до 2019 г. – професор по практика на публичната политика. През април 2019 г. той е избран за почетен международен член на Американската академия за изкуства и науки.
Публикувал е статии в издания като «Foreign Affairs“, «Foreign Policy“, «The New York Times“ и «Financial Times“, както и съавтор на статии с изтъкнати световни лидери на мисълта като Кофи Анан и Лари Съмърс.
Той е и автор на десет книги: «Can Asians Think?»; „Отвъд епохата на невинността“; „Новото азиатско полукълбо“; „Голямото сближаване“; „Може ли Сингапур да оцелее?“; „Чудото на АСЕАН“ (в съавторство с Джефри Снг); „Западът загуби ли?“; „Китай спечели ли?“; „Азиатският 21-ви век“ – книга с отворен достъп, която е била изтеглена над 4 милиона пъти; както и мемоарите „Да живееш в азиатския век“.
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова
