- Автор: Гласове
- 19 Юли 2026
- 525
- 0
„Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина.“ Това пише литературният историк и критик Боян Пенев в „Нашата интелигенция“ - текст за отношенията между българите, обществения живот и състоянието на българската интелигенция след Освобождението.
Боян Пенев е роден на 27 април 1882 г. в Шумен. Учи в Разград и Русе, а през 1907 г. завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Изучава полски и чешки език. През 1909 г. печели конкурс за доцент и започва да преподава българска и славянска литература.
В „Нашата интелигенция“ Пенев пише, че наличието на обща родина не е довело до обща обществена цел:
„А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни.“
Според него българското общество рядко реагира срещу хората, които преследват личните си цели с неприемливи средства:
„Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре - и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил.“
Боян Пенев. Държател: Институт за литература – БАН
Между 1912 и 1914 г. Боян Пенев пребивава в Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. Изследва германското влияние върху славянските литератури, както и влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане.
През 1917 г. редактира „Походната войнишка библиотека“, в която излизат книгите му „Г. С. Раковски“ и „Захари Стоянов. Априлското въстание“. Година по-късно публикува „Начало на Българското възраждане“. Основният му труд е четиритомната „История на новата българска литература“.
В оценката си за следосвобожденското общество Пенев прави разграничение между политическата и духовната свобода:
„Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото.“
Според него преодоляването му не може да дойде отвън:
„От него никоя външна сила не ще ни освободи - ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията?“
Като условия за тази промяна Пенев посочва съзнанието, единството и волята. Той обаче смята, че обединението около културна и обществена цел се постига трудно:
„А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието - единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие.“
Боян Пенев е сред първите български учени, които системно изследват връзките между българската и другите европейски литератури. Публикува в „Мисъл“, „Златорог“, „Периодическо списание“, „Училищен преглед“, „Съвременна мисъл“ и „Полско-български преглед“. Негови текстове излизат и в полски, чешки, сръбски и италиански издания.
Като литературен критик той изисква от писателя да има „установено отношение към света и човечеството, към Бога и битието“. Разглежда литературата не само като художествено творчество, а и като израз на обществения и духовния живот.
В „Нашата интелигенция“ Пенев пише, че българите по-лесно се обединяват около политически конфликти и лични интереси, отколкото около общ идеал:
„Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.“
Изводът му е, че враждата и равнодушието присъстват в обществения живот, но липсва трайна обща воля:
„Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието - но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.“
Значителна част от работата на Боян Пенев е свързана с Полша. След възстановяването на полската независимост през 1918 г. заедно с Тадеуш Грабовски и Дора Габе основава Полско-българското дружество в София.
През 1923 и 1924 г. изнася лекции по история на българската литература в университетите в Краков, Варшава и Лвов. Работи за представянето на полската литература в България и на българската литература в Полша. Присъства на погребението на Хенрик Сенкевич, където произнася реч на полски език като представител на България.
В архива му се съхраняват материали за Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки и Зигмунд Красински, както и кореспонденция с полски учени и писатели. През 2000 г. в двора на Българското посолство във Варшава е открит негов паметник.
В личния живот на Боян Пенев остават имената на две от най-известните български поетеси - Дора Габе и Елисавета Багряна. Пенев се жени за Дора Габе през 1908 г., но отношенията им постепенно се разпадат и двамата се разделят.
По-късно той започва връзка с Елисавета Багряна, с която живее през последните години от живота си. До смъртта му през 1927 г. обаче бракът му с Дора Габе не е официално прекратен.
Елисавета Багряна дърпа Боян Пенев за брадата
Пенев разглежда и чуждите влияния върху българската интелигенция. За руското влияние пише, че заедно с положителните страни са възприети догматизмът, доктринерството и сектантството:
„В нашите среди, ако се вгледаме по-внимателно, бихме доловили нейната прекалена слабост към догматизъм, към доктринерство и сектантство, върху чиято основа мисълта и духът се израждат в нещо вдървено, сковано и крайно ограничено.“
За Германия посочва организацията, волята, предприемчивостта и дисциплината на труда:
„От Германия научихме много неща; могли бихме да научим още. За нас тя е пример със своята воля и предприемчивост, с твърдостта на своя дух. А особено със способността си за организация.“
Пенев пише и за прекаленото съсредоточаване на духовния и културния живот в София:
„Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот - София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата - каква е културата на София!“
Освен с литературата той се занимава с музика и изобразително изкуство. Свири на пиано и пише книга за Бетовен. Дора Габе предава негово признание:
„Всъщност моето истинско призвание беше музиката! Нито университетът, нито литературата, нито всичко онова, което върша. По крив път съм тръгнал…“
Боян Пенев умира на 25 юни 1927 г. в София след кратко боледуване. Той е на 45 години.
Трудовете му по история на българската литература, изследванията му върху българо-полските културни отношения и текстовете му за българската интелигенция остават част от литературната и обществената история на България.
Източници: chetilishte.com, afish.bg, nezavisimost.bg, lira.bg
