Хегемонията на САЩ умира в Иран. Вашингтон губи битката за света

Автор: Майкъл Хъдсън, geopoliticaleconomy.report

Противниците на войната с Иран твърдят, че тя не е в интерес на Америка, като посочват, че Иран не представлява видима заплаха за Съединените щати.

Този призив към разума пропуска неоконсервативната логика, която ръководи външната политика на САЩ повече от половин век и която в момента заплашва да въвлече Близкия изток в най-жестоката война от Корейската насам.

Тази логика е толкова агресивна, толкова отблъскваща за повечето хора и толкова в противоречие с основните принципи на международното право, ООН и Конституцията на САЩ, че самите ѝ автори се срамуват да обяснят открито какво всъщност е заложено.

Става дума за опита на САЩ да контролират Близкия изток и неговия петрол като стълб на американската икономическа мощ, и да попречат на други държави да създадат собствена автономия извън подчинения на САЩ неолиберален ред, управляван от МВФ, Световната банка и други институции в подкрепа на еднополюсната власт на Вашингтон.

През 70-те години се водеха сериозни дебати за създаване на Нов международен икономически ред (NIEO). Американските стратези възприемаха това като заплаха, а книгата ми „Свръхимпериализъм“, иронично, бе използвана като нещо като учебник от правителството. Поканиха ме да споделя как според мен държавите биха могли да се откъснат от контрола на САЩ.

Работех в института „Хъдсън“ с Хърман Кан и през 1974 или 1975 г. той ме заведе на военна стратегическа среща, където вече тогава се обсъждаха планове за евентуален преврат в Иран и разпадането му на етнически части. Според Хърман най-слабото място е Белуджистан, на границата с Пакистан. Кюрди, таджики и тюркоезични азери също бяха споменати като групи, чиито етнически различия могат да бъдат използвани една срещу друга, давайки на американската дипломация възможност за диктаторски клиентски режим и в Иран, и в Пакистан, ако се наложи.

Тридесет години по-късно, през 2003 г., генерал Уесли Кларк посочи Иран като завършващия елемент в списъка от седем държави, които САЩ трябва да подчинят, за да установят контрол над Близкия изток – започвайки с Ирак, Сирия, Ливан, Либия, Сомалия и Судан, и завършвайки с Иран.

Борбата на САЩ за еднополюсен контрол над света

Днес повечето дискусии за геополитическата динамика и за промяната на международната икономика естествено (и основателно) се съсредоточават върху опитите на БРИКС и други страни да се измъкнат от контрола на САЩ чрез дедоларизация на търговията и инвестициите си.

Но най-активната динамика, която в момента преобразува международната икономика, са опитите на администрацията на Доналд Тръмп, от началото на мандата му през януари, да принуди другите страни да останат в икономика, центрирана около САЩ, като се съгласят да не насочват търговията и инвестициите си към Китай и други държави, търсещи автономия. (Търговията с Русия вече е силно санкционирана.)

Както ще стане ясно по-долу, войната с Иран също има за цел да блокира търговията с Китай и Русия и да осуети отдалечаването от неолибералния ред, воден от САЩ.

Тръмп – надявайки се, по един саморазрушителен начин, да възстанови американската индустрия – смяташе, че страните ще се уплашат от заплахата му за митнически хаос и ще се съгласят да не търгуват с Китай, като дори ще приемат санкциите на САЩ срещу него, Русия, Иран и други страни, определени като заплаха за еднополюсния световен ред на Вашингтон.

Поддържането на този ред е целта на САЩ в настоящия конфликт с Иран, както и в конфликтите с Русия и Китай – и с Куба, Венецуела и други страни, които се опитват да преструктурират икономическата си политика, за да възстановят независимостта си.

От гледна точка на американските стратези, възходът на Китай представлява екзистенциална заплаха за еднополюсния контрол на САЩ – както заради индустриалното и търговското надмощие на Пекин, което изпреварва американската икономика и застрашава пазарите ѝ и доларизираната финансова система, така и заради индустриалния социализъм на Китай, който може да вдъхнови други държави да го последват и/или да се присъединят към него, за да възстановят своя национален суверенитет – загубен през последните десетилетия.

Администрациите на САЩ и множество „студеновременни бойци“ представят въпроса като противопоставяне между „демокрация“ (дефинирана като страни, подкрепящи политиките на САЩ и управлявани от клиентелистки режими и олигархии) и „автокрация“ (страни, стремящи се към национална самостоятелност и защита от външна търговска и финансова зависимост).

Тази интерпретация на международната икономика разглежда не само Китай, но и всяка друга страна, стремяща се към национална автономия, като екзистенциална заплаха за еднополюсната доминация на САЩ. Точно това обяснява атаката на САЩ и НАТО срещу Русия, довела до войната на изтощение в Украйна, както и най-новата – войната на САЩ и Израел срещу Иран, която заплашва да въвлече целия свят в подкрепян от САЩ глобален конфликт.

Мотивите за нападението срещу Иран нямат нищо общо с предполагаемите усилия на страната да защити суверенитета си чрез разработване на ядрено оръжие. Основният проблем е, че САЩ се стремят да попречат на Иран и други държави да се измъкнат от доларовата хегемония и еднополюсния контрол на Вашингтон.

Ето как неоконсерваторите формулират интереса на САЩ от сваляне на иранското правителство и постигане на смяна на режима – не непременно демократичен и светски режим, а по-скоро продължение на терористичните групи като ИДИЛ или Ал-Кайда, които вече завзеха Сирия.

Ако Иран бъде разпокъсан, а неговите части се превърнат в клиентелистки олигархии, американската дипломация ще може да контролира целия петрол в Близкия изток. А контролът върху петрола е основа на международната икономическа мощ на САЩ в продължение на един век – благодарение на американските петролни компании, които действат по света (не само като вътрешни производители), и които превеждат печалбите си обратно в САЩ, допринасяйки значително за баланса на плащанията.

Контролът над петрола също така позволява доларовата дипломация, благодарение на която Саудитска Арабия и други страни от ОПЕК инвестират приходите си от петрол в американската икономика, чрез масивни покупки на американски държавни облигации и активи от частния сектор.

САЩ държат страните от ОПЕК като заложници именно чрез тези инвестиции – които могат да бъдат конфискувани, така както САЩ конфискуваха 300 милиарда долара от валутните резерви на Русия през 2022 г. Това в голяма степен обяснява защо тези страни се боят да заемат позиция в защита на палестинците или иранците в настоящия конфликт.

Но Иран не е само последното парче от пъзела за пълен контрол над Близкия изток, неговия петрол и доларовите му резерви. Иран е и ключов елемент в инициативата „Пояс и път“ на Китай – новия Път на коприната, който включва железопътен транспорт на запад.

Ако САЩ успеят да свалят иранското правителство, това ще прекъсне дългия транспортен коридор, който Китай вече е изградил и планира да разшири още на запад.

 

Иран е и от стратегическо значение за блокиране на руската търговия и развитие чрез Каспийско море и достъпа му към юг – заобикаляйки Суецкия канал. Под контрола на САЩ, един ирански клиентски режим би могъл да заплаши Русия откъм южния ѝ фланг.

 

За неоконсерваторите Иран е стратегическа опорна точка, върху която се гради понятието за „национален интерес на САЩ“ – ако той се дефинира като изграждане на насилствена империя от клиентски държави, подчинени на доларовата хегемония и доларизираната международна финансова система.

Смятам, че предупреждението на Тръмп към жителите на Техеран да евакуират града си е било просто опит да се всява вътрешна паника – като прелюдия към усилията на САЩ да мобилизират етническа опозиция с цел да разпокъсат Иран на съставни части. Това е подобно на надеждите на САЩ да разпаднат Русия и Китай на регионални етнически единици.

Това е стратегическата надежда на САЩ за нов международен ред, който да остане под тяхна команда.

 

Иронията, разбира се, е, че опитите на САЩ да задържат умиращата си икономическа империя продължават да бъдат саморазрушителни.

Целта е да се контролират други нации чрез заплахи от икономически хаос. Но именно тази заплаха кара другите нации да търсят алтернативи другаде. А целта не е стратегия.

Планът да се използва Нетаняху като американски еквивалент на Зеленски – който настоява за намеса от страна на САЩ с готовност да воюва до последния израелец, както САЩ и НАТО воюват до последния украинец – е тактика, която очевидно е за сметка на всякаква стратегия.

Това е предупреждение към целия свят да търси авариен изход.

Също както американските търговски и финансови санкции, които целят да поддържат зависимостта на другите страни от пазарите на САЩ и от доларизираната международна финансова система, така и опитът да се наложи военна империя от Централна Европа до Близкия изток е политически самоубийствен.

Това прави вече започналото разцепление между ориентирания към САЩ неолиберален ред и Глобалното мнозинство необратимо – както по морални причини, така и поради необходимостта от самосъхранение и икономически интерес.

Бюджетният план на републиканците на Тръмп и огромното увеличение на военните разходи

Лекотата, с която иранските ракети успяха да пробият прочутия „Железен купол“ на Израел, показва колко погрешен е натискът на Тръмп за огромна субсидия от трилион долара за американския военнопромишлен комплекс, с цел изграждането на подобен „Златен купол“ в САЩ.

Досега Иран използва само най-старите и неефективни ракети. Целта е да се изчерпят израелските системи за противоракетна отбрана, така че след няколко седмици те да не могат да отблъснат сериозно нападение.

Иран вече показа способността си да заобикаля израелската противовъздушна отбрана преди няколко месеца – както и способността си да удря американски бази по време на предишното президентство на Тръмп.

Военният бюджет на САЩ всъщност е много по-голям от това, което се съобщава в проекта за законопроект пред Конгреса за одобрение на трилионната субсидия на Тръмп.

Конгресът финансира военнопромишления комплекс (MIC) по два начина: очевидният е чрез преки покупки на оръжия. По-малко коментиран е вторият – чрез чуждестранна военна помощ към съюзници на САЩ – Украйна, Израел, Европа, Южна Корея, Япония и други азиатски страни – за да купуват американско оръжие.

Това обяснява защо военната тежест обикновено е причината за целия дефицит в бюджета на САЩ и за нарастването на държавния дълг (голяма част от който е самофинансиран чрез Федералния резерв от 2008 г. насам).

Необходимостта от алтернативни международни организации

Не е изненадващо, че международната общност не успя да предотврати войната на САЩ и Израел срещу Иран.

Съветът за сигурност на ООН е блокиран от правото на вето на Съединените щати, както и на Великобритания и Франция, да предприемат мерки срещу актовете на агресия от страна на САЩ и техните съюзници.

Днес ООН се възприема като беззъба и нерелевантна световна организация, неспособна да налага международното право. (Положението ѝ напомня онова, за което Сталин е казал относно позицията на Ватикана: „Колко дивизии има Папата?“)

Както Световната банка и Международният валутен фонд са инструменти на американската външна политика и контрол, така и много други международни организации са доминирани от САЩ и техните съюзници – включително (и особено във връзка с настоящата криза в Западна Азия) Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), която Иран обвинява, че е предоставила на Израел информация за целите при атаките срещу ирански ядрени учени и обекти.

Излизането от еднополюсния ред на САЩ изисква цялостен набор от алтернативни международни организации, независими от Съединените щати, НАТО и другите съюзнически клиенти.

Атаката на Тръмп срещу Иран

Шумната и показна ракетна атака на Тръмп срещу най-известните ядрени обекти на Иран на 21 юни не се оказа връх на американското завоевание на Близкия изток. Но все пак значеше нещо повече от просто пропагандна акция.

Очевидно Тръмп е послушал предупрежденията на военните, че всички възможни сценарии за конфликт с Иран в този момент водят до тежки загуби за Съединените щати.

Неговото „търмповско“ решение беше да се похвали в социалните мрежи, че е постигнал велика победа, като е спрял иранския поход към атомна бомба.

 

От своя страна Иран изглежда е приел да сътрудничи на този ПР-театър. Американските ракети очевидно са поразили обекти, предварително договорени и евакуирани от Иран за подобен дипломатически жест на деескалация.

Тръмп винаги обявява всяко свое действие за велика победа – и в известен смисъл е така, особено спрямо подстрекателствата на неговите най-ревностни неоконсервативни съветници. Съединените щати отложиха надеждите си за завоевание в този момент.

Битката засега се ограничава до Иран и Израел. А Израел вече е предложил да спре военните действия, ако Иран направи същото. Иран също е изразил готовност за примирие, след като осъществи ответен удар заради израелските убийства и терористични актове срещу цивилни.

Израел е големият губещ, а способността му да служи като прокси на Америка е сериозно компрометирана. Разрушенията от иранските ракети са оставили около една трета от Тел Авив и голяма част от Хайфа в руини.

Израел не само е изгубил ключовата си военна и национална инфраструктура за сигурност, но и ще загуби голяма част от квалифицираното си население, което ще емигрира, отнасяйки със себе си и индустриалния потенциал на страната.

Подкрепяйки геноцида, извършван от Израел, Съединените щати се намесиха на негова страна и така обърнаха по-голямата част от Глобалното мнозинство на ООН срещу себе си.

Непремерената подкрепа от Вашингтон за безразсъдния Нетаняху катализира решимостта на други държави да ускорят излизането си от дипломатическата, икономическа и военна орбита на САЩ.

Така петролната война на Америка срещу Иран вече може да се добави към дългия списък на загубени войни за Съединените щати – след Корея и Виетнам, Афганистан, Ирак и останалите ѝ авантюри, довели до предстоящата ѝ загуба в Украйна. Победите ѝ досега са били срещу Гренада и германската индустрия – т.е. в собствения ѝ „имперски заден двор“.

Източник: geopoliticaleconomy.report