Европейският съюз подкрепи нацистите в Украйна, чиито грехове бе създаден да изкупи

Автор: Антон Желев, Фейсбук

Честит Ден на победата! С Днем Великой Победы! З Днем Перемоги!

Днешният празник е колкото мой, толкова и на дедите ми. Колкото руски, толкова и украински.

Милиони украинци дадоха живота си по времето на Втората световна война, за да сломят абсолютното зло на германския нацизъм. Техният подвиг е неоспорим и светът им благодари за това.

Изключение правят шепа фашизоидни антисемити, събрани във „въстанически“ комитети насред горите на западна Украйна. Наричат се „Українська повстанська армія“ (УПА), а основният им принос към историята е етническият и културен геноцид над не един, а няколко народа.

Те се кълнат в идеологията на чистата нация. Идолизират кръвожадни пророци. Умъртвяват всеки, който не споделя възгледите им.

Техните кумири са есесовските офицери пред портите на „Аушвиц“ и „Белжец“. Точно затова и най-голямото им дело е клането във Волин.

Украинските власти систематично изтриваха съветското си минало още преди събитията от 2013-а и 2014-а. Но с какво го заменяха? С европейски ценности? С либерални пориви? С толерантност и национално обединение?

Не, разбира се.

Заменяха го с реваншизъм. С перверзната реабилитация на УПА и украинския нацизъм. С ликовете на Бандера и Шухевич във факелни шествия. С червено-черните знамена във фашистки маршове. Червено, като кръв и черно, като земята, в която гният враговете на крайния им национализъм.

А после? После започнаха да бият старци на улицата. А накрая и да горят живи жени и деца.

Нима това е руска пропаганда?

Не, разбира се. Това е истината. Видяхме я с очите си.

Нивелирането на зверствата на УПА беше основен инструмент в националното изграждане на Украйна. „Героите на Украйна“, същите Бандера и Шухевич, преминаха пътя от осъдени от историята терористи и дегенерати до провъзгласяването им в национални идоли за по-малко от 5 години. Юшченко започна този процес, а „Евромайданът“ го завърши.

Каква ирония на съдбата, че Европейският съюз подкрепи нацистите в Украйна. Нацистите, чиито грехове бе създаден да изкупи.

Всъщност, това развитие на събитията не убягваше на по-наблюдателните. Така например, през 2011 г. шведско-американският историк Пер Андерс Рудлинг пише:

„По време на мандата на третия украински президент Виктор Ющченко (2005 – 2010 г.) имаше постоянни опити за превръщането на водещи фигури от Организацията на украинските националисти (ОУН) и въоръженото им крило УПА, в национални герои.

Понеже тези фашистки организации си сътрудничиха с нацистка Германия, извършваха етнически прочиствания и масови убийства в чудовищни размери, те се превърнаха в проблематични символи за младата демокрация с амбиции да се присъедини към Европейския съюз. По времето на Юшченко бяха организирани няколко института за управление на паметта и създаване на митове, чиято основна функция беше да отричат или да намалят значението на злодеянията на ОУН-УПА.“

През същата 2011 г., точно на днешния ден, за пръв път вкусихме парченце от „демокрацията по украински“. Тя също може да се види с просто око в този клип:

След началото на руско-украинската война изграждането на съвременната украинска нация продължи с шоково поевропейчване. Киев смени официалното честване на Коледа от източноправославния 6 януари на западноевропейския 25 декември, и на Деня на Победата в Деня на Европа.

История като от комикс за тийнейджъри. Силите на доброто приеха злодея в редиците си, след като на хоризонта се яви извънземен враг, който трябваше да победят с общи сили.

Толкова за Украйна. Страна, съшита от нацистките си демони, но пък главен супергерой на демократичните апостоли.

Да поговорим и за Русия. Нейната съдба е не по-малко трагична.

Не заради обърканата й идентичност, лутаща се между царизма, болшевизма и капитализма. Не заради похабения й от корупцията потенциал. А заради безбрежната й наивност.

Подобно на Украйна, Руската федерация опита да стане част от европейското семейство.

Обществото й беше по-либерално от всякога, а търговският и културен обмен процъфтяваше. Европейските лидери пътуваха до Москва, Петербург и Сочи, за да коват заедно с Русия делата на света, а дори сега, едни от най-често посещаваните страни от Путин остават воюващите с него Франция и Германия.

Нека не забравяме и химерата, наречена „Европа от Лисабон до Владивосток“ – най-амбициозната мирна визия за обединена Евразия, създавана някога.

Да, хубави времена бяха. Но наивни.

Русия гледаше как Запада сваляше режими от Африка до Азия и от Балканите до Латинска Америка, подобно на сатрап от бронзовата епоха, който вкарва ред в размирните провинции. Те се сриваха бързо под тежестта на демократичните бомби и проксита и се смитаха умело под килима на конформистките медии.

Путин предупреди, че това не може да продължава така още през 2007 г. в Мюнхен, но вече беше късно.

Елитите на Руската федерация се смятаха за равни на Запада.

„Ще отцепим Крим от Украйна, както отцепиха Косово от Сърбия“, мислиха си те.

„Ще вземем страна в гражданската война в Сирия, както НАТО направи в Либия“, разсъждаваха те.

„Ще нахлуем в Грузия, за да отмъстим за руските жертви, както САЩ нахлу в Афганистан, за да отмъсти за американските“, убедени бяха те.

„Ще нападнем Украйна и ще сменим режима в Киев, както САЩ нападна Ирак и смени режима в Багдад. Ние дори нямаме изфабрикувана причина да го направим. Украинците наистина са заплаха за нас. Те искат да влязат в НАТО. И са на нашата граница, а не на другия край на света. За Бога, те наистина убиват нашите хора в Донецк, Луганск, Харков и Одеса. Те действително са нацисти. Ето, вижте! Даже западните медии не го крият! Нашата кауза е праведна!“, наивно смятаха те. „Ще ги ударим бързо и силно. По американски. „Шок и ужас“ – и ние можем така!“.

Уви, руската наивност се срещна с жестоката реалност на двойните стандарти и генетичната памет. С „империята на лъжите“, както я нарича великият американски патриот Дъглас Макгрегър.

Русия за пореден път попадна в капана на собствените си убеждения. Че е равна на Запада не само в нейните очи, но и в неговите.

Тази история се е повтаряла безбройни пъти. Някои псевдоинтелектуалци искат да ни убедят, че тя е наследство от манията за величие на СССР. Това не е вярно. Тя е плод на проливаната с векове кръв във войни със западните сили.

Подобно на аутсайдера в училищния двор, Русия все иска да покаже, че и тя е силна и също може да наложи своята воля на долния клас. Но когато понечи да го направи, съучениците й със свит юмрук й казват: „Нет, тебе нельзя! Так только нам позволено”.

Ето например какво пише руският историк Михаил Погодин по време на Кримската война (1853 – 1856 г.):

„Франция взима Алжир от Турция, а почти всяка година Англия анексира по една провинция от Индия […], но когато Русия окупира Молдова и Валахия, макар и само временно, това изведнъж променя баланса на силите. […] Не можем да очакваме нищо от Запада освен сляпа омраза и ненавист. Той не разбира и не иска да разбере“.

В миналогодишната си публикация по случай 9 май, заявих, че Европа няма моралното право да отбелязва Деня на Европа днес.

За сметка на това Русия и Украйна извоюваха с цената на десетки милиони жертви правото си да празнуват Деня на победата.

Можем ли да кажем същото за Европейския съюз? Че той има право да празнува мира в Европа, който основателите му завещаха да пази? Че той научи Украйна на толерантност и плурализъм? И че изтръгна нацизма от съзнанието на народа й? Че третираше Русия като равнопоставен партньор? И че оправда очакванията на народа й за взаимно благополучие?

Не, разбира се. Това би било наивно.